физиологията на новото ти тяло. Скоро ще ти обяснят структурата му и особеностите на метаболизма и органите.
Като каза това, под краката му се отвори дупката и той изчезна в нея. Известно време след това стоях замислен под тежестта на налегналите ме хаотични мисли. После реших да не предизвиквам съдбата /ако има такава/ и се обърнах към пътеката, водеща към малка мансарда на тридесетина метра от мен по дължина на алеята. Тръгнах между редовете подрязани разноцветни цветя и се изкачих в мансардата. Беше бяла, изградена от здраво дърво, инструктирано с множество геометрични фигури /напълно непознати за мен/. По средата имаше малка сива маса, покрита с разнообразни блюда и малко стъклено шише, пълно с прозрачна течност. Стори ми се вода и седнах върху пейката. Както седнах, така и привидно здравата седалката се разтопи като вълни около цопнал във водата камък и седалищната ми част потъна до ханша. Усетих мека и приятна топлина около таза си. Но изненадата отмина и се заех с храната, напълно забравил за необичайността на положението си. Когато се престраших да преглътна първата хапка от блюдото усетих странна и същевременно приятна топлина, която се разля по тялото ми. Въпреки силното ми желание да сравня вкуса й с този на един земен вид храна, не успях. Почти бях привършил с храната, когато пред входа на мансардата изникна фигурата на една от двете иноземки, които бях видял.
Тя застана пред първото стъпало и ме загледа с проницателния си и хипнотичен поглед. Преглътнах набързо последната хапка и се изправих.
— Как се отразява биологичната каша на организма ти? — запита ме тя.
— Ами… ъ.ъ.ъ. добре. Вкусна е. Има леко странен вкус, но е много добра. Почти като земната.
— Радвам се, че привикваш бързо с реалността. На твое място и аз не бих се чувствала по-добре. Психологическата ти адаптация ни радва.
— Така ли? — учудих се аз, леко поласкан, въпреки че не знаех какво точно има предвид с това. — Странно, но аз самият не се чувствам изплашен. Може би изпитвам леко смущение и изненада, но…
— Разбираме много добре същността на психиката ти — прекъсна ме тя бързо. — Въз основа на живота ти досега анализирахме психологическите ти качества. — Тя се усмихна и кимна с глава леко встрани. — Ако желаеш можем да се поразходим из градината.
— Огледах се озадачено наоколо. Какво ли искаше да каже с това? Почувствах се неловко и смотолевих:
— Разбира се. Щом желаете…
— Ларика!
— Моля!
— Казвам се Ларика! Аз съм биотехнолог на кораба и създавам илюзорни светове като този.
Последвах я по една от алеите, водещи към неопределено място далеч в хоризонта. Накъдето и да погледнех, навсякъде виждах зеленина и стотици видове цветя, преливащи се взаимно в далечината като огромна дъга. Небето, както вече споменах, бе осеяно с накъсани едва придвижващи се облаци, но бе без слънце, въпреки яркостта на деня.
Докато следвах тази, която се бе назовала Ларика, плъзнах поглед по тялото й. С изненада открих, че го намирам за елегантно и дори сексапилно. Кожата на гърба й бе гладка и лъскава, седалищните й части бяха стегнати в красиви форми, сливащи се с дългите й крака. Честно да си призная, в този момент изпитах едно вълнение напълно неподходящо за ситуацията, в която се намирах. Нима бе възможно да изпитвам възбуда в чуждо тяло без полови органи към извънземно същество макар и от женски пол? А на какво се основаваше тяхната двуполовост? Тръснах яростно глава, за да прогоня ненавременните си засега мисли и я настигнах с няколко крачки, като застанах от дясната й страна.
— Вие ли сте направили всичко това? — запитах я.
— Да. Като биотехнолог работата ми е да пресъздавам илюзорно фитосистемата на всяка планета, която сме изследвали. Така на Ородром създаваме цели светове с растителната им покривка, чрез които анализираме отделните етапи от еволюцията на определен животински или растителен вид.
— А Земята? И тя ли има свое отражение на планетата ви?
— Естествено — кимна тя и ме погледна с небесносините си очи. — Земята притежава една от най- прекрасните фитосистеми в Галактиката, а това наложи незабавно изследване и реконструкция от наша страна.
— Но защо ви е да правите всичко това — запитах недоумяващо, като разперих ръце, — щом като собственият ви свят има подобна растителна покривка? Да не ги колекционирате?
— Работата е с чисто научна основа — отвърна сериозно тя и вдигна поглед към облака, прелитащ над нас. — Въз основа на данните и анализите от всяка една фитосистема на дадена планета правим заключения за еволюцията й като цяло, включващи както фауната, така и вероятната цивилизация, която я населява. В продължение на стотици години изпращахме кораби като този към най-отдалечените краища на изследваните Галактики. След като бяхме научили всичко за планетата си и нямаше какво повече да научаваме за нея, решихме да започнем изследване на всички видове планети, населени с живот. А Земята просто се оказа една от многото идеални възможности за целта ни.
Кимнах разбиращо и добавих:
— Споменахте нещо за някакви сонди? Какво представляват?
— Запаметяващи сканировачи, разположени във всичките ви климатични пояси.
— Но вие кацнахте…
— Мястото на приземяване няма значение за нас — поясни тя. — Сондите препращат сигналите директно в Анализатора на кораба, където се обработва и сортира мигновенно получената информация.
Продължавахме да вървим и въпреки, че алеята свърши и навлязохме в мека трева, из която рядко срещахме някое пурпурно дръвче, окичено с пролетни пъстри цветове, хоризонтът си оставаше на все същото недостъпно разстояние.
След последвалата пауза запитах колебливо.
— Ларика, защо правите всичко това?
Тя обърна глава леко изненадана.
— Обясних ти, че научното постижение от…
— Не, нямах това предвид.
Тя спря и се извърна към мен.
— Не разбирам въпроса ти.
— Защо ви е нужно да пресъздавате всичко това, след като нямате никаква полза от него?
Тя продължаваше да ме гледа по същия неразбиращ начин. Усетих, че не можеше да проумее това, което се опитвах да й кажа. Сега за първи път усетих нещо повече от гордост. Бях задал най-простия въпрос, присъстващ в човешкия речник, за целесъобразността от всякакъв вид дейност или работа и тя се бе объркала.
Зададох въпроса отново:
— Защо ви е нужно всиичко това, след като единственото нещо, което получавате в замяна, е една вероятна еволюционна теория за развитието на планетите?
— Анализаторът успява да извлече максимален процент при обработката на сондите. Еволюцията на планетите е почти една и съща от известните ни досега няколкостотин вида с еволюирала фитосистема.
Погледнх мрачно Ларика в очите. Знаех, че няма да издържа дълго на хипнотичния й поглед, но трябваше да използвам възможността да докажа, че умствените ни възможности не са толкова слаби и посредствени, колкото вероятно ги смятаха те. Натъртих бявно и ясно въпроса си:
— Защо са ви нужни илюзорни фитосистеми на планетата ви, след като си имате своя или… — Тя трепна, сякаш я ужилих с жило. Нещо изтрака в черепа ми. — Или нямате такава?!
Продължих с предположението си:
— Значи на планетата ви липсва растителна покривка? Сега всичко си идва на мястото. Вулкани, по- високо съдържание на въглероден диоксид, малко по-силна гравитация…
Ларика стоеше със широко отворени очи, втренчени в моите. Погледът й бе загубил онази проницателност, която излъчваше, преди да бе станал дълбок и празен. Питах се какво ли се вихреше в мозъка й в този момент.
Не се сдържах и реших да сложа финална поанта:
