— Следователно светът на планетата ви е мрачен и може би приличащ на този в началните стадии от еволюцията на Земята…
Забелязах как погледът й стана някакси остър.
— Нищо подобно — отвърна студено тя, но гласът й бе загубил привичната си мелодичност и прозвуча почти враждебно.
Реших, че е време да бия отбой.
— Не исках да ви обидя с недискретните си въпроси…
След около минута на лицето й плъзна усмивка.
— Знаеш ли, когато слушах как стигна до извода си, изпитах огромна слабост, каквато съм изпитвала изключително рядко досега. Не предполагах, че ще настъпи време, в което чуждоземец ще ни представи собствения ни свят за злокобен и мрачен. — Лицето й прие загрижено изражение.
Няколко секунди ме гледа в очите, след което каза:
— Знаеш ли, Гари, Трябва да ти призная, че в началото те подценихме. И то доста. Но сега осъзнах, че възприятията ти и умствените ти възможности не са толкова слаби, колкото ги представи Анализатора.
Усмихнах се.
— Може би Анализатора греши?
— Анализаторът никога не греши — отвърна тя убедено. — Никога! Затова трябваше да изминем хиляди парсека разстояние, за да открием свят, който можем да създадем на Ородром. В действителност имаме растителна покривка и фитосвят, но тя е мрачна и недостатъчна, за да поглъща въглеродния диоксид. Затова се налага да използваме технологии, непознати на вас земляните. Планетата ни е в период на вулканични образувателни процеси, които според Анализаторът ще продължат до края на съществуването на звездата ни.
— Разбирам.
Наистина разбирах. Представете си Земята преди 3,5 млрд. години, наситена с отровни газове, въглероден диоксид, сяра, кипящи морета и обилна тектонична дейност. Чудовищен свят.
Разбра, че обмислям нещо и ме прекъсна, като доизясни:
— Всъщност температурните граници на Ородром в този етап могат да се сравнят с тези през началото на вашата мезозойска ера. Казвам това, за да знаеш, че света, който ще видиш скоро ще бъде коренно различен от този, в който стоим сега. — Тя вдигна поглед към синевата. След минута го сведа към мен и каза: — На Ородром няма животински видове, като на Земята. Единствените живи същества сме ние, мрачната ни фитосистема и няколко вида едноклетъчни организми, които никога няма да се развият в разумни същества, сходни с вашата богата и разнообразна фауна, която толкова безогледно разрушавате.
Тя продължаваше да ме гледа в очите. Този път проницателния и хипнотичен поглед се смени с нещо друго. Нещо, което ми се стори, че излъчваше завист! След секунда каза с напълно променено държание:
— Време е да се срещнеш с ръководителя на експедицията ни. Ела! Раган и Готриг ни чакат.
Дори и не погледнах надолу. Знаех какво ще стане под краката ми. Пробив — и за част от секундата зърнах последните отблясъци от синевата над главата ми. Синевата, имитираща тази на земното небе…
5.
Този път пробивът ме изпрати на коренно различно място, което много приличаше на земна зала за събрание на директорски съвет, с тази разлика, че бе по-малка; стотина места бяха разположени в кръг, в чийто център се издигаше странен екран, с който можеше да се гледа от всяко едно положение и зрителен ъгъл.
От всички места бяха запълнени едва три и инопланетяните, седящи мълчаливо в тях, втренчили погледите си в мен, докато сядях, бяха съвсем непознати за мен.
Както забелязах, и тримата бяха от мъжки пол, но по тъмнорусите им коси ми се стори, че са по-стари от познатите ми до този момент ородромци. Лицата им бяха също гладки, но с някакси по-матов отенък. Очите им бяха големи и мрачни.
Ларика, Раган и Готраг седнаха на известно разстояние от тях, като тя седна от ляво, а двамата отдясно.
Когато тишината завладя залата, ородромецът по средата заговори с тежка интонация.
— Аз съм ръководителят на този кораб! Казвам се Венджър, а това са главните ми помощници. — Той посочи лицата от двете му страни. — Марк и Карн! Ще ви зададем поредица от въпроси, на които ще искаме точни отговори.
Изпънах се като струна. За секунда забравих, че съм в плен на извънземни и ме връхлетя синдрома на du deja vu, който ме върна в един полицейски участък, където като тийнейджър веднъж попаднах за злоупотреба с алкохол и буйство на публично място.
— Въпроси? — зяпнах аз. — Това да не е разпит?
— Опитайте се поне пред мен да не съдите за всичко според земния си груб и примитивен манталитет — малко рязко каза той. — Сега аз задавам въпросите.
Вдигнах безпомощно рамене. Той продължи:
— Как се казвате?
— Гари Гейтс.
В същият миг екранът пред мен се покри с някаква плетеница от йероглифи и графики. Не бе възможно да разгадая какво значат.
— Къде сте роден? — продължи той, вперил погледа си в екрана.
— На Земята, къде другаде?
Стори ми се, че Ларика се усмихна за секунда.
— Точно местоположение?
— САЩ. Щата Небраска. Провинциално градче Вируин.
— Дата на раждане според земните хронопараметри?
— 20.06.1973.
Йероглифите изчезнаха от екрана и на тяхно място се появиха две вълнообразни ленти, огъващи се като змии по повърхността му.
— Знаете ли какво стана с вас, след като видяхте кораба ни?
— Бил съм обгорен от изхвърлените газове от дюзите за сгъстяване на налягането.
Командирът отмести погледа си от екрана, плъзна го изпитателно по лицето ми и го върна към екрана.
— Както вече са ви обяснили, намирате се на наш кораб и ще напуснете завинаги родната си планета.
Кимнах.
— Знам това.
— Нещо против?
Сърцето ми се сви от болка. От собствената ми уста това звучеше още по-ужасно. Една от вълнообразните линии се изправи в права отсечка.
Венджър ме изгледа косо.
— Няма смисъл да ни лъжете. Знаем какво чувствате и искаме по най-ефикасния начин да ви помогнем да се адаптирате към новия ви начин на живот като разумно същество. Затова по-добре отговорете честно.
— Боли ме, но щом това е единственото решение съм готов да го приема.
Правата линия се заогъна отново.
— Така е добре — кимна Венджър и продължи: — Как се чувствате в новото си тяло?
Плъзнах поглед по бедрата и ръцете си.
— Добре. Странно е, но е почти като моето собствено. Поне така го чувствам.
— Вашето бившо тяло бе доизгорено, веднага след като получихте новото. Както сам разбирате има
