раменете й и я насочваше към стаята. Тяхната стая. — Никога не съм кроил планове да те изправям пред правораздаването на баща ми.
— Знам. — Погледна го изненадана. — Нали не мислиш, че вярвам на приказките му?
Иън я притисна по-силно и тя долови облекчението му… и нарастващата му страст.
— Няма да позволя да застане като призрак помежду ни тази нощ.
— Той няма подобна власт.
Когато Иън отвори вратата на спалнята, й се стори, че чува лек тътен. Влезе първа и се огледа: голямото легло щеше с лекота да ги побере. Имаше маса и столове. Огънят в камината гореше; никой не би се досетил, че зад една от тухлите… Тя зяпна… Зад една от тухлите… Светлината явно й погаждаше номера…
— Много уютна стая — отбеляза Иън и й се усмихна многозначително. — Отдавна чакам да получа правото да я посетя.
Алана тръгна към камината. Една тухла й се стори не на място. Една тухла… О, дано не е онази тухла…
— Алана?
Започна да брои. Дванадесет надолу. Четири настрана. Изтегли тухлата от мястото й.
— Какво правиш? — Иън пристъпи към нея. — Защо изглеждаш така?
Тя вдига потресен, невярващ поглед към него.
— Кутията я няма! Някой е откраднал камъните!
Глава 24
— Какво искаш да кажеш?
Иън пристъпи и погледна в празното място между тухлите.
— Тук ги държахме, а сега ги няма.
Никога не бе виждал Алана да изглежда така — почти подивяла от мъка и трепереща от гняв. Хвана я за ръцете и я придърпа към себе си, но тя се възпротиви.
През по-голямата част от живота му го бяха отблъсквали — било на семейни събирания, било на публични места, които посещаваше с крайна неохота. И въпреки това отказът на Алана да приеме утехата му го нарани болезнено. Стоеше неподвижен и наблюдаваше как прокарва деликатната, осеяна с лунички ръка през косите си, от което те бухват като бакърен облак.
— Отивам да се разправя с него! — Прекоси спалнята — хем искаше да се движи, хем да се отдалечи от Иън. — Ще настоявам да ги получа обратно и ще го предупредя, че ако посмее да каже откъде идват…
— Кого?
— Как така — кого?
Извърна се и изгледа Иън свирепо — сякаш той самият бе виновен.
— От кого се каниш да искаш обяснение? Нали не от Лезли?
— Защо не? Те са у него!
— Нима? Чудя се тогава защо, ако баща ти наистина му е разказал за камъните, той е чакал цели четири години.
— Защото не е знаел къде са скрити.
— А търсил ли ги е?
— Не…
Иън не изпита никакво удовлетворение от признанието й.
— А и как точно смяташ да сплашиш баща ми, та да го накараш да мълчи? Той умира и е ужасен от онова, което го чака отвъд. Няма с какво да бъде заплашен.
— Вече не прилича на умиращ. Изглежда по-добре.
— Умира — увери я Иън без капка съмнение.
Алана обгърна раменете си с ръце.
— Откъде знаеш?
— Знам.
С прехапани устни Алана извърна глава и се вторачи в камината.
— Но тогава кой?
— Представа нямам. Ти ми кажи. Колко души знаят за тях? И за скривалището?
— Само двама сме. — Замисли се и свъси вежди. — Кутията беше в скривалището миналата седмица, в деня на завръщането ми. Видях ги. Армстронг беше с мен.
— Армстронг? — Даде си сметка, че през последната седмица не го е виждал. — Него го няма. Може да е той.
— Не и Армстронг. Не. Аз го изпратих със задача. Тогава обаче той дочу нещо пред вратата, но когато надникна, коридорът вече беше пуст. Предупреди ме да съм предпазлива.
— Да — промълви Иън, но очевидно не я слушаше. Тя избегна погледа му гузно, като че ли не му казваше цялата истина. О, колко му липсваше способността да разгадава другите, която пръстенът му даваше! Така би разбрал дали тя го вини за злодеянията на баща му и дали съжалява за брака си с един Феърчайлд. — Да организираме ли търсене?
— Не. Никому не сме казвали за тяхното съществуване. Още по-малко ще дадем да се разбере, че липсват. — Залюля се, сякаш подета от ураган. — Оказаха ми доверие, а аз не го оправдах. Мислех се за по-добра от майка си, а докарах бедствие. Това са последствията от бягството ми. — Захлупи очите си с ръце. — Предизвиках истински катаклизъм.
Иън не помръдваше. Нямаше сили да го стори. Алана кореше майка си за неудачния й избор на съпруг; сега стоеше пред младоженеца си и се оплакваше от сполетялото ги бедствие. Дали не го смяташе виновен за всичко?
Той залови вещицата; той я накара да облекчи поне временно страданията на Лезли; той разкри тайната й и я насили да свали маската си; той отказа да приеме поражението и се ожени за нея, изявявайки претенции към богатство, натрупано от други.
О, Лезли не е откраднал камъните, Иън го знаеше. Но кого ли е омотал в мрежите си, за да стори тази злина вместо него?
Брайс? Едуин? Някой от прислужниците? При малко повече бдителност щеше да разбере. Щеше да види истината да витае из въздуха. Но той бе зает да преследва Алана и да й натрапва разни сънища. Всичките му сетива бяха насочени към жената, която дебнеше. Почти не забелязваше останалите, а сега, без пръстена, вече не беше в състояние да долови дори и най-малкото зло у когото и да било.
Леко потропване по вратата накара Алана да подскочи и потрепери; тя свали ръце от лицето си и се загледа със страх към портала.
— Дяволът ли очакваш?
— Почакай! — Докосна ръката му. — Ами ако е крадецът?
— Крадците не се връщат на местопрестъплението.
— Напротив — стига да са сигурни, че има още какво да откраднат.
Отново се почука, този път малко по-силно.
Иън се улови, че я успокоява:
— По-вероятно е да е вечерята.
За негова изненада от дребничката закачулена фигура на прага се изля поток от думи.
— Знам, че е сватбеният ви ден и само луд човек би ви прекъснал. Но все пак трябва да поговоря с Алана. Моля те, Иън, позволи ми!
Първоначалната реакция на Иън бе раздразнение. Той и Алана имаха много по-големи проблеми, отколкото въображението на Уайлда изобщо можеше да роди, ала в тона й трептеше отчаяние, затова разтвори вратата по-широко.
Уайлда обаче си остана на прага, с изкривени от безпокойство черти.
— Влез, мила. — Алана хвърли на Иън объркан поглед, хвана ръцете на Уайлда и я въведе. — Радваме се да те видим, но защо си облечена така?
Уайлда застана до камината и започна да се люлее напред-назад от безпокойство. Погледна към Иън,
