— Кой — майка ти ли?
— Не. Вещицата. Нали за нея говорим.
— Разбира се.
Уайлда въздъхна раздразнено.
— Вещиците плашат, не смяташ ли? Искам да кажа, че поне мен винаги ме е било страх от тях, макар мама да ми е обяснила, че те не са истински, но ако някоя вещица живее в имението на Феърчайлд, тя не би се показала пред мама, според мен. Просто няма логика да я приближи и да й съобщи: „Аз съм вещица“, защото мама няма да й повярва. Още повече, че тя самата не би позволила там да живее някоя вещица. А аз не си представям една вещица да не се подчини на мама. Ти представяш ли си?
Той се колебаеше дали да разтърси Уайлда, за да спре да бръщолеви, или да избяга толкова далеч, че да не я чува. Ала тя все пак е негова братовчедка, двадесет и девет годишна и все още неомъжена. Доведе я в тази забравена от Господ страна, където хората говорят неразбираем английски и ядат смес от овчи бял и черен дроб, сърце и вечните овесени ядки, сварена в шкембето на закланото животно. Наричаха го саздърма. Гадост!
— Иън, слушаш ли ме? — изхленчи Уайлда. Въоръжи се с търпение и насочи коня нагоре по хълма, към имението.
— Разбира се, Уайлда. Винаги те слушам.
Тя се извърна и вдигна поглед към него. Изражението й бе невинно, а сините очи — широко отворени. Изведнъж ослепителната усмивка я превърна от празноглава бъбривка в една от най-красивите жени — имаше вродената способност да прелъстява като Елена от Троя или като истинска представителка на рода Феърчайлд от Съсекс. Потупвайки ръката, с която я обгръщаше, тя му довери:
— Именно това харесвам най-много у теб, Иън. Никога не ме караш да се чувствам глупава.
Загледа се в тази непринудена доброта. Тя го обичаше. Заради естественото й поведение бе готов не само да изтърпява нейните приказки, но и да направи доста повече.
— Само глупак би те взел за глупава, Уайлда, а никой никога не ме е наричал глупак.
— Да, с изключение на баща ти, но той те нарича как ли не.
Иън се скова — старата рана бе готова да прокърви. Уайлда се разсмя.
— Опитва се да се изкара по-добър от теб, горкичкият. — Извърна се и погали гладкия камък на пръстена му.
Иън усети познатата топлина. Уайлда не бе точно глупава, а по-скоро необразована и независимо от възпитанието си — абсурдно наивна. А заради неразривната й привързаност към него, той бе готов да я брани от всякаква заплаха. И именно поради тази причина попита строго:
— Какво търсеше в колибата на вещицата?
— Ами утрото е така прекрасно, че ми хрумна да пояздя. Стори ми се топло, но трябва да ти издам, Иън, че краката ми са ледени…
— Уайлда, какво търсеше при вещицата?
— От конюшнята ми дадоха добър кон, искам да кажа кобила, затова съм изненадана, че избяга. Нали не мислиш, че нещо ще й се случи?
Очевидно печелеше време. Необичайно за нея.
— Избрали са кобилата специално за теб, защото винаги се прибира вкъщи. — Посочи към конюшнята, която вече се виждаше. — Сигурен съм, че е там. И така — какво се готвеше да кажеш на вещицата?
Уайлда се сви на седлото и проследи с пръст богатата бродерия по полата си.
— Исках нещо.
— От една вещица?
— Да. Кой друг би ми го дал? — За злочестина на Токсин, обутият й в ботуш крак се люлееше напред- назад и се удряше в хълбока му. — Нужна ми е магия.
Иън успокои животното с потупване по врата.
— За какво?
— Не мога да ти кажа! Ще разваля всичко.
Надяваше се вещицата да помогне на баща му, за да се издължи за неприятностите, които създаваше.
— Вещицата не прави магии.
— Не е вярно! — Уайлда се извърна и го погледна. — Не чу ли за Кени Ковача?
Иън вдигна ръка и разтърка очи.
— Безброй пъти.
— Ето! — Направо триумфираше.
— Кой ти каза?
— Красивите й устни се нацупиха.
— Никой.
— Тогава откъде знаеш за вещицата?
— Камериерката ми и госпожа Армстронг си шепнеха. — Лицето й засия. — Имам сребро. Мога да прекръстя дланта й.
— На вещицата? Струва ми се, че това важеше при циганите, мила?
При звука от копитата на Токсин по калдъръма пред конюшнята едно от конярчетата показа глава и се ухили. Между двата му предни зъба зееше дупка. Иън му кимна.
— Уайлда, изслушай ме. Опасно е да се броди из гората, а още по-опасно е да се търси вещицата. Със сигурност не прави магии, но е изобретателна старица и има вероятност да те нарани. Искам да ми обещаеш, че повече няма да я търсиш.
— Но, Иън…
— Обещай ми, Уайлда! — Дръпна юздите, за да спре Токсин. Момичето изхленчи отчаяно. — Иначе ще те изпратя обратно в имението на Феърчайлд. — Заплахата бе жестока. — Чуваш ли ме, братовчедке?
Уайлда се предаде.
— Добре. Обещавам. Но ти се държиш лошо, Иън. — Преди конярчето да успее да хване юздите и да поеме Токсин, тя се плъзна от седлото. — И аз вече не те харесвам.
Момчето се загледа след нея и се усмихна.
— О, много е сладка.
— Да — съгласи се Иън и също слезе. — Сладка е.
— Добре дошли! Хубаво сте направили, че сте се измъкнали навреме от лапите на вещицата.
— Съгласен съм с теб, Шанли. — Иън разхлаби изпомачканата си вече вратовръзка. — Шанли беше, нали?
Шанли наблюдаваше коня.
— Да, господин Иън.
— Едно от децата на Армстронг, нали?
Момчето кимна.
— Пак познахте, господин Иън.
— Като видиш баща си, предай му, че всичките ми мъжествени части работят.
— А ако не ме попита?
— Много ще ми е неприятно да остане с някакви подозрения. — Иън му подаде юздите. — Конят се разходи добре. Подсуши го, изчеткай го и няма да ти създава никакви грижи. — Токсин изсумтя, но Иън се приближи до главата му и го загледа в очите. — Нали така, юнако? Няма да създаваш проблеми.
Ноздрите на жребеца се разшириха, но Иън не откъсваше очи от неговите. Най-после животното се усмири, тръсна недоволно глава и господарят му го почеса по носа.
— Красавец!
Младият Шанли се престраши да погали врата на коня.
— Някой някога казвал ли ви е, че животните ви слушат?
— Няколко души. — Токсин изви глава към Шанли и Иън се загледа как момчето го почесва по муцуната. Конят изпъна врат. — И ти май добре се разбираш с тях.
— То ни е в кръвта.
— Какво искаш да кажеш?
