Шанли погледна Иън почти виновно.
— Нищо. Просто така си приказваме тук.
Токсин сякаш се изсмя, а момчето се надигна на пръсти и му прошепна в ухото:
— Няма да ме издадеш, нали? — Цъкна с език и поведе коня към яслата.
Иън остана загледан след него със свъсени вежди. Мнозина претендираха, че се разбират с животните, но малцина всъщност го правеха. Странното бе, че двама, които наистина го можеха, се озоваха на едно и също място.
Тръгна след Уайлда и стъпи на каменната пътека. Каква ирония! Градината на вещицата изглеждаше по-добре от тази.
След пристигането на баща му, а вероятно и преди това, имението се поддържаше през пръсти. Покривът на обора бе рухнал; неокастрените клони на дърветата заплашваха да ударят човек в лицето; един счупен прозорец беше закован с дъски.
Но макар и занемарена, къщата радваше окото. Масивната сграда изглеждаше уютно разположена на скалистия връх, обрулена от океанските ветрове и горда с осанката си. Двете крила в различен стил, издигнати в различни времена, й придаваха вид на птица. Фасадата от сиви камъни сякаш изплуваше от миналото, а широкото стълбище гостоприемно подканяше.
Иън влезе и се озова в обширен коридор с много врати. Едната водеше към кабинета, друга към библиотеката, трета към дневната, а четвърта към стълбите за кухнята и пералното помещение. Пред него се простираше големият салон и двата дъгообразни коридора към спалните. В една от тях лежеше баща му — Иън би трябвало да отиде точно там.
Би трябвало. Облегна се върху богато резбованата маса. Би трябвало. Така повеляваше дългът. Откакто пристигна в Шотландия, той ръководеше живота му. Обичаше задълженията си към Фионауей, но занемареното имение отнемаше много време. Ненавиждаше обаче часовете, прекарани в грижи около баща си, особено като съзнаваше, че каквото и да стори, няма да му помогне; а и в очите на Лезли той никога не правеше достатъчно. Сега се налагаше да бди и над Уайлда.
— Още изглеждате уморен, господин Иън. — Госпожа Армстронг, висока и едра, приближаваше към него с наръч мръсни дрехи. — Ездата не ви ли освежи?
— Ездата — да. — Разкърши рамене. Както винаги щеше да направи онова, което се очакваше от него. Безгрижните дни, изпълнени с развлечения, отдавна бяха отминали. — Вещицата е на път, макар съпругът ти никак да не е доволен.
— Така ми каза и той.
Госпожа Армстронг не говореше много. Беше прекарала целия си живот във Фионауей.
— Вещицата спомена за лейди Алана — довери й Иън. — Изглежда напълно убедена, че младата дама е още жива.
Госпожа Армстронг подпря купчината дрехи на бедрото си.
— Ако е вярно, значи онова, което видяхте, не е било призрак.
— Не съм се и съмнявал. От коляното й имам синини по гърдите, а ножът й направи рана на врата ми.
— Усъмнихме се, защото залитахте и крещяхте. Сега вече гледаме по-сериозно на вас.
Това бе извинението, което вероятно някога щеше да чуе. Но все пак госпожа Армстронг, на чието мнение той държеше, го обявяваше за човек, комуто може да се вярва. Още едно потвърждение за неговата принадлежност към този дом.
— Вещицата твърди, че добре познава лейди Алана.
— Нима?
Във фалцета на госпожа Армстронг прозвуча изненада; тя неволно изпусна една кърпа и когато се наведе да я вдигне, Иън я застъпи с крак.
— Какво ще кажеш за това?
Икономката се надигна неохотно и го погледна.
— Нямам спомен тази вещица някога да се е срещала с лейди Алана. Старата вещица — да, но не и тази.
— Не те разбирам.
— Тук, във Фионауей, винаги сме си имали вещица и тя винаги е живяла в онази къщурка. Някои твърдят, че просто е остаряла и погрозняла, но това са пълни глупости. Когато една вещица остарее, се появява друга.
Иън си припомни, че не се намира в Англия. Там и учените хора се присмиваха на такива суеверия. Но това бяха Шотландските планини, почти незасегнати от цивилизацията. Госпожа Армстронг — на вид така разумна — очевидно вярваше в магическото превъплъщаване на една вещица в друга. Не можеше да се изсмее, без да я засегне, затова учтиво попита:.
— И откъде идва новата вещица?
— Тя всъщност не е истинска вещица. Дори някога тук да са живели магически същества, те вече са измрели. Новопоявилата се вещица е просто жена, изхвърлена от някое не толкова състрадателно село. Старата я учи на знахарство, та когато умре, да има кой да ни лекува. Вярно, лейди Алана прекара известно време с нея. Майка й умря прекалено рано, при раждане; щеше да има син. Тъкмо затова вещицата предаде на лейди Алана изкуството да цери. Господарката на едно голямо имение трябва да знае такива неща.
Иън бавно се наведе и вдигна падналата кърпа.
— Значи днес аз съм срещнал новата вещица. Удивително! — Още една от загадките на Фионауей. Напъхвайки кърпата в купчината пране, той погледна госпожа Армстронг в очите. — Бъди малко по- внимателна какво говориш, когато Уайлда е наоколо. Макар привидно да не притежава здрав разум, тя има много остър слух.
Госпожа Армстронг вдигна въпросително вежди.
— Днес я видях при вещицата.
Животът й на икономка и на майка на седем деца сякаш я беше лишил от способността да се шокира, но тя все пак тихо възкликна. После, потупвайки го по ръката, рече замислено:
— Господин Иън, това можеше да донесе истинско нещастие. Вероятно е чула, докато си говорех с Агнес, а ние си мислехме, че си топли краката пред камината. Ще предупредя и другите.
— Как е той?
— Господин Феърчайлд отново не спря да злослови по ваш адрес.
— Не ми казваш нищо ново.
По коридора се разнесе нечовешки вик — дори владеещата се госпожа Армстронг потрепери.
— Най-добре е вещицата да побърза. — Иън свали сакото си и нави ръкавите. — Той има нужда от помощ, а аз не знам как да му я дам.
— Спокойно, господин Иън. Нищо не може да се направи. Стара болест. Сам си я навлече.
— Какво значи това?
— Грешникът ще бъде наказан, а заблуденото агне ще се завърне. — Кимна и вдигна купчината за пране от бедрото си. — Не го забравяйте, господин Иън, докато ви обсипва с ругатните си.
Не разбираше за какво става въпрос.
— Само още нещо.
— Да?
— Колко годишна щеше да бъде лейди Алана сега?
— Колко годишна? — Госпожа Армстронг извърна лице към него и го изгледа подозрително. — Да не сте преуморен, господин Иън?
— На колко?
— На двадесет… Почти на двадесет и една.
Значи сметките му са верни. И освен това…
— Знаеш ли рождената дата на лейди Алана?
— Акуширах на майка й. Беше през лятото, юли… На двадесет и първи, мисля. — Веждите на госпожа Армстронг се свъсиха. — Да, двадесет и първи. Денят преди да родя моя Джами.
— Благодаря, госпожо Армстронг. Много ми помогна.
Тя пое към пералното помещение, а той се загледа в камъка на пръстена си. Двадесет и първи юли.
