Рожденият ден на лейди Алана е само след две седмици.
Глава 4
Облечена като вещица, лейди Алана отвори вратата на къщата в имението Фионауей. Нощта нахлу след нея, а светлината на свещта потрепери. Затвори леко и се заслуша в тишината.
Всички спяха. Никой не я посрещна, но влизайки в дома си, изпита такава радост, че едва не коленичи. След деня, когато избяга, само веднъж дръзна да се върне, и то за да извърши убийство.
Ала не успя. Трябваше да го предвиди. Но новината, че синът на господин Феърчайлд е пристигнал, я потресе и тя се паникьоса. Грабна билките си и най-острия си нож и посред нощ се промъкна в спалнята му.
Каква каша само забърка! Междувременно си забрани да приближава имението.
Днес обаче той дойде при нея. Независимо от неспокойството й не я разпозна. Мъжът, който си въобразяваше, че е новият господар на Фионауей, сам стана причина тя да се яви тук.
Пристигна безкрайно щастлива. Сега стоеше заслушана в шумовете на къщата. Бяха й липсвали проскърцванията на кепенците, сладкият аромат на дърва в камината, хладината на камъка.
И все пак дойде с малко неохота. Не искаше да лекува господин Феърчайлд. Не би съжалявала никак за смъртта му, но се познаваше прекалено добре и знаеше, че ще му помогне, ако е по силите й.
Имаше обаче нещо друго, по-важно — не желаеше да се среща с Иън.
Баща му естествено, я беше излъгал. Старият непрокопсаник винаги я мамеше. Високият и горд Иън имаше мускулести, широки рамене, дълги и силни крака, а късите му черни коси и брада изобщо не сребрееха. В целия му вид не се долавяха никакви признаци на старост, каквато баща му приписваше.
А очите му… Потрепери и стисна огърлицата си. Големи, с дълги гъсти мигли; очи, пред които глупавите момичета се разтапяха, макар тя определено да не разбираше защо. Кафяви. Най-обикновено кафяво. Но и дума не можеше да става, че погледът му е обикновен. Проницателен, нетърпелив, развеселен — все едно виждаше всичко зад маскировката й и проникваше дълбоко в самотната й душа.
За пръв път от много време някой я беше погледнал… истински.
Защо трябваше да е точно един от семейство Феърчайлд?
Беше се дегизирала с нов слой пепел и тя се посипа от косите й, когато пое по коридора. Изпълнен със сенки, пред нея се ширна големият салон, но сега нямаше време за губене. И без това прекалено много се забави. Безпогрешно се насочи към главната спалня. Още с пристигането си господин Феърчайлд се бе настанил там и тя по никакъв начин не успя да го премести. А някога това бе спалнята на майка й.
Господин Феърчайлд само й се присмя високомерно и разпореди да претапицират стаята в кадифе. После я напълни с тромави мебели, а всички спомени от семейство Маклауд изхвърли на боклука.
Прислужниците обаче ги спасиха и й ги донесоха — така и те се включиха в битката.
Вратата на спалнята беше отворена и оттам струеше светлина. Пристъпи бавно, въпреки желанието си да избяга. Стисна торбичката с билките и влезе.
Нищо не помръдваше. Господин Феърчайлд вдиша със свистене, после издиша. Лейди Алана затаи дъх. Пристъпи напред, застана на подиума до леглото и се загледа в спящия.
— О, камъни — прошепна тя, — какво да сторя, за да му помогна?
Болестта, която разяждаше тялото му, бе стопила тлъстините, някога суетно пристягани с корсет. Вместо тях, при корема, дори през завивките, се забелязваше нездравословна подутина. По набъбналите му пръсти нямаше нито един от пищните му пръстени. Липсваше и перуката — вече нищо не прикриваше плешивата му глава. Беше изпохапал устните си до кръв и сега те бяха свити в болезнена гримаса.
— Горкичкият господин Феърчайлд! Къде отиде цялата ти суетност?
— Доста се позабави!
Гласът долетя от прага и я накара да подскочи.
— Иън?
Направи лек реверанс, но не бе склонна да се извинява.
— Очаквах те днес следобед. — Пристъпи към леглото и се надвеси над болника.
Прекалено горда, за да премълчи, Алана рязко го скастри:
— Билките имат магическите свойства само ако са прясно набрани. — Пъхна ръка в торбичката на кръста. — Ушно биле за язвата, успокоително за възпаленото гърло, мента за стомаха, маточина за черния дроб… и за приспиване. Малко ранилист…
— Пфу! — Иън размаха ръка, за да разсее силния аромат на тревите и се запъти към пламтящия огън в огромната камина. — Ранилист? Не се ли прилага срещу зли духове?
Тя вдигна подигравателно вежди.
— О, мъж с широки познания! Макар да ми се струва, че понятията взаимно се изключват.
Не я зашлеви. Нито я смъмри. Дори не се намръщи. Просто не обърна внимание на обидата й, сякаш тя нямаше никакво значение за него.
Алана не знаеше как да тълкува поведението му, но то определено не й харесваше.
— Можеш ли да му помогнеш да се почувства по-леко? — Иън грееше гърба си. — Плаши прислугата с крясъците си. Не смеят изобщо да влизат в тази стая.
— Кой се грижи за него?
— Предимно аз.
Из Шотландия се правеха много магии. Цял живот бе слушала разкази за елфи, джуджета и вълкодави. Фионауей оцеляваше благодарение на магии, но Алана никога не бе виждала истински магьосник.
Докато не срещна Иън. Привлекателен бе прекалено слаба дума. Той се придвижваше като част от нощта — тъмен, невидим — и се носеше като буря над океана. Тялото му сякаш бе изваяно от природните стихии — грациозно и мощно. И тази лъскава, добре гледана брада!
Очите му се присвиха. Наблюдаваше я.
— Как се казваш?
— Във Фионауей наричаме вещиците Маб.
— Аха. — Прокара ръка по затопления си гръб. — Значи не винаги са те наричали Маб?
— Взех името, когато старата вещица умря.
Със самодоволния вид на мъж, който прави заключение, той отбеляза:
— Следователно не си стара вещица. Вероятно някога си била истинска лейди?
От уплаха тя се удари в леглото, но господин Феърчайлд не трепна.
— Откъде ти хрумна подобно нещо?
— Говориш английски доста добре за селянка.
Предизвикателно, а и за да отклони вниманието му, тя попита на свой ред:
— На колко си години?
— Тридесет и четири. Кога почина старата вещица?
— Преди шест месеца. Винаги ли си живял с баща си?
— От дванадесетгодишна възраст. Колко време вече си вещица?
— Четири години. Къде е майка ти?
— Изостави ме. Самотна ли си?
— Изоставила те… — Изведнъж осъзна въпроса му и потрепери. — Самотна ли? Ами… да. — За да си
