— Подъл злодей! — Алана се занимаваше с окото си, което бързо се зачервяваше, и гледаше към беснеещия Лезли.
— Откъде намери сили да те удари така! — Госпожа Армстронг взе свещта. — Дай да видя.
— Няма нужда! — Изрече го прекалено рязко и мигом съжали. — Не…
— Ще посинее, ако не сложим студен компрес.
— Вещиците не посиняват.
Алана попи малките капчици кръв, които се стичаха по бузата и. Тялото я болеше от умора. Душата й стенеше от злобните реплики, избълвани от господин Феърчайлд.
— Нито кървят — вметна госпожа Армстронг. — Но щом упорстваш, така да бъде. Внимавай да не се блъснеш в стената, когато окото ти съвсем се затвори.
Алана погледна към прислужниците, които бе избрала, защото се бяха оказали достатъчно уравновесени. Те се бяха преборили с господин Феърчайлд и сега той лежеше покорно. Госпожа Армстронг бе застанала до таблата при краката. И трите бяха заели една и съща решителна поза: с изправени гърбове и ръце на хълбоците.
— Благодаря ви. Намерих си истински приятелки, което не ми се бе случвало, откакто старата Маб почина миналата зима. Току-що се сетих всъщност колко… бях самотна. — Усмихна се предпазливо. — Не знам какво щях да правя без вас през последните два дни. — Даде им знак да си вървят. — Късно е. Трябва да си починете. Аз ще се погрижа за него.
С цъкане и протести жените тръгнаха към вратата. Щяха да отидат в помещенията за прислугата, да се загърнат с одеяла и да чакат отново да ги повика, но щом топлината на приятелството им напусна стаята, самотата пак я обгърна. С разтреперани пръсти потопи една кърпа в керамичната купа до леглото и я положи върху раната. По нея се полепи кръв и пепел. Ръката й затрепери още по-силно. — О, не ме интересува!
Взе купата. Отнесе я до стенното огледало, постави я на пода и седна до нея. Решително избърса лицето си. Внимателно почисти натъртеното място и клепачите.
Водата съвсем потъмня. Примигна, за да прогони сълзите, и се загледа в отражението си. Онова, което видя, я накара да изхълца. Окото й все повече се подуваше и ставаше мораво, а и все още имаше следи от размазана пепел.
Но кой ще я види? Кого ли го е грижа? Не и мъжа в леглото. Надигна се и пристъпи към него. Господин Феърчайлд може би никога повече нямаше да се събуди.
От четири години мечтаеше да се завърне у дома. А сега, когато го стори, завари такива промени. Новите прислужници бяха навъсени и несговорчиви. И навсякъде разруха. Господин Феърчайлд беше осквернил дома със самото си присъствие и тя нямаше представа дали някога щеше да успее да го почисти.
Но това е Фионауей. Нейното Фионауей! И тя няма да позволи на някакви непознати англичани да унищожат земите, както хрътките дивеча.
Беше станала свидетел на всичките опити на майка си да удовлетвори безотговорния навъсен мъж, за когото се бе омъжила. Стоя и край леглото й, докато умираше в същата тази спалня, мъчейки се да му роди син. Именно тогава се закле никога да не допусне мъж да контролира живота й. На двадесет и първия си рожден ден ще заеме мястото си на господарка на Фионауей. Ще се омъжи, но след година. Едва след като си осигури положението на безспорна владетелка на своите земи и на своето богатство. Ще огледа всички възможности и ще избере покорен и послушен съпруг, който да си знае мястото. През годините на отшелничеството си бе планирала как ще възвърне величието на Фионауей.
А сега какво се оказваше — че след смъртта на господин Феърчайлд, ще остане синът му. Алана не смяташе, че той лесно ще се раздели с имението.
Съдбата на Фионауей зависеше от нея. Тя пазеше неговите тайни. Сега, заради Иън, изпитваше потребност да поплува в океана и да се увери, че пак е в безопасност. Искаше да се промъкне в старата си спалня, за да е сигурна, че камъните са все още там, топли и невредими, в кутията си.
Прекалено много тайни. Прекалено много отговорности. Прекалено много опасности.
Сепнато поемане на въздух откъм леглото я накара да вдигне глава. За пръв път от три дни насам господин Феърчайлд я гледаше в пълно съзнание. С див поглед. Тя отстъпи. Но той я разпозна и чертите на лицето му се изкривиха. Прошепна само:
— Алана…
Тя отстъпи още и прошепна:
— Не, не… Ш-ш-ш-т…
Гласът му се усили.
— Алана… — Изведнъж направо се развика: — Алана! Тя е!
Опита се да се надигне на възглавниците.
Алана се спусна към него.
— Не! Лежи спокойно!
Сложи коляно на леглото и го сграбчи за раменете, за да го принуди да легне, но той всячески се стараеше да се надигне на лакти.
Сграбчи китките й. Изкрещя и викът му отекна в празнотата на нощта.
— Алана е! Хванете я!
— Млъкни!
Опита да се освободи, но откри, че някой я държи.
Отмести я от леглото. Когато се обърна, видя лицето на Иън. Призова всички магически способности, които притежаваше, за да изчезне.
Нищо не се получи.
Вместо това той сепнато си пое въздух и я пусна, все едно че изгаряше пръстите му.
От леглото долитаха хриптящи съскания:
— Моята довереница! Хвани малката мръсница! Дръж я, глупаво копеле!
Иън я хвана за раменете и я разтърси.
— Вещице! Ако умееш да променяш образа си, както разправят, по-добре се превърни в някого, който може да облекчи смъртта на този човек. Иначе ще принудя английските съдилища да те обвинят в магьосничество, а аз лично ще запаля кладата.
Алана побягна. Иън остана загледан след нея. После бавно се обърна към леглото, където болният се бореше със своите видения.
Глава 6
Иън се бе заклел, че никога повече няма да погледне водите на морето, защото изпитваше ужасяващ и задушаващ страх. Шумът на прибоя обаче постоянно го привличаше, а тази сутрин бе прекалено изтощен, за да се съпротивлява на изкушението.
Опрял чело в западния прозорец на големия салон, той се загледа навън. Вълните се разбиваха в каменисти заливчета и малки плажове. Сгромолясваха се, хвърляха пръски, оттегляха се и отново прииждаха. Вятърът довя солената миризма до носа му. Черноглави чайки се рееха в небето и неспирно
