възвърне самообладанието, попита: — А ти?
Той се засмя. Дълбок, гърлен, приятен смях. Крайчетата на очите му се присвиха, устните му се изгладиха. Този мъж, когото смяташе за извънредно опасен, буквално преливаше от чар. А така ставаше още по-опасен.
— Какво да направя, за да се погрижиш за баща ми?
— Трябва ми… — Пое дълбоко въздух и се опита да успокои сърцето й. Той не я прелъстява. За него тя е старица. Каквито и трепети да изпитва, те са резултат на самотата.
— Трябва ми котел с вряща вода и няколко прислужника.
Забеляза скептичното му изражение.
— Аз съм вещицата! Аз нареждам!
— За колко време са ти нужни?
Алана дълго изучава неподвижната фигура на Лезли.
— Точно както и лекаря, за когото спомена, никога не съм виждала подобно нещо… Но… Е, няма значение. Откога е така?
— Не иска да ми каже, но те уверявам, че е пратил да ме извикат само защото е съзнавал края си. Значи… — Иън пресметна наум — …поне от два месеца.
Тя се извърна отново към леглото. Опита се да потисне омразата и вината, които Лезли Феърчайлд пробуждаше у нея. Той я прогони от дома й, принуди я да порасне и да стане по-веща, докато самата тя би предпочела да си бъде наивна лейди, господарка на Фионауей. Ненавиждаше този мъж, обречен да умре, и то болезнено.
— Слуховете за неговата болест се носят доста по-отдавна.
— Така си и мислех.
Иън я изгледа изучаващо. После кимна и се отправи към вратата.
Самата тя бе обзета от силно любопитство.
— Може ли да задам още един въпрос?
Той се извърна и вдигна вежди:
— Досега не искаше разрешение.
— А ти защо въобще отговори на въпросите ми? Защо не ме зашлеви за нахалството и не ми нареди да си гледам билките?
— Защото си интелигентна жена. — Усмихна се и сред подрязаната му черна брада се мярнаха бели остри зъби. — Интелигентна. А мислех, че понятията взаимно се изключват.
Глава 5
— Госпожо вещице?
Приглушеният глас на Уайлда накара Алана да извърне глава и да се взре в тъмнината.
— Госпожо вещице, заета ли сте?
Алана погледна към притихналия Лезли, после към госпожа Армстронг. Дали наистина е заета? Грижеше се за него вече три денонощия — стана свидетел и на яростни пристъпи, и на смъртни припадъци. Май беше доста заета.
Вратата обаче се отвори с проскърцване и Уайлда надникна.
— Какъв глупав въпрос всъщност. „Заета ли сте?“. Разбира се, че сте заета. Дори аз го осъзнавам. Но в момента чичо Лезли не крещи, та ми хрумна дали не ви се иска да се поразходите. Имате ли нещо против да се поразходим заедно?
Алана зяпаше Уайлда и единственото, което си мислеше, бе
Ала Алана най-много се дразнеше — истински се дразнеше — от начина, по който разумната госпожа Армстронг засилва в присъствието на Уайлда и демонстрира своята привързаност. Ако можеше да понесе наличието на красива жена в дома си, то поне е редно тази жена да бъде груба и високомерна спрямо прислугата.
— На разходка ли? — промълви Алана нетърпеливо. — Та слънцето залезе!
— Не съвсем. — Уайлда се усмихна подкупващо и се заигра с копчетата на блузата си. — А и си представях, че предпочитате тъмнината.
Алана се чувстваше уморена. Вече мислеше забавено и затова попита:
— Защо?
— Нали сте вещица! Вещиците обичат тъмнината. Винаги съм си го обяснявала с желанието им да вършат злини, но вие сте толкова мила с чичо Лезли, че това не може да е вярно. Искам да кажа, човек, който се отнася внимателно към чичо Лезли е или безумец, или добряк. Макар да съм от рода Феърчайлд и ужасна като всички тях, все още различавам добротата.
— От рода Феърчайлд? — Алана осъзна какво всъщност казва Уайлда. — Ти си от рода Феърчайлд?
Момичето примигна и гъстите й клепки потрепнаха.
— Не знаехте ли?
— Не. Защо да го знам? — ставаше грубичка.
— Госпожо вещице…
Госпожа Армстронг използва обръщението на Уайлда, но с предупредителни нотки.
Алана хвърли кос поглед към своята мила стара икономка. В началото госпожа Армстронг се отнасяше подозрително към нея — дебнеше да види към какво дяволско поведение ще прибегне.
Докато не съзря огърлицата. Беше получила сребърната верижка от майка си. Окачи я на шията й, когато навърши три години. На всеки неин рожден ден изваждаше четвъртито камъче от една специална торбичка, нанизваше го на верижката и я слагаше на дъщеря си. Вечерта внимателно сваляше огърлицата и я прибираше до следващата година.
Тогава Алана не разбираше ритуала. Светлокафявите квадратни камъни, по които бяха издълбани неразбираеми резки, не означаваха нищо за нея. Прислугата обаче винаги го чакаше със затаен дъх и Алана постепенно осъзна тяхната вяра, че благополучието им зависи от нея. Обичаят всъщност бе доста наивен и като момиче тя гледаше на него с пълно пренебрежение.
Но въпреки това, когато избяга, окачи огърлицата на врата си, под дрехите, и оттогава не я свали. Всяка година отиваше при господин Луис и изваждаше по едно камъче от торбичката. Веднъж госпожа Армстронг беше доловила потракването на камъчетата. Така тайната й се разкри пред един човек. Ала икономката не си отваряше устата излишно.
За жалост госпожа Армстронг имаше твърди убеждения относно поведението на господарката на Фионауей — тя трябваше да е добра, послушна и гостоприемна.
Алана не желаеше да е такава, само че икономката се възползва от привилегията на човек, присъствал на раждането й, и не се поколеба да си каже мнението.
Като се насили да прозвучи по-любезно, Алана отбеляза:
— Не знаех, че си от рода Феърчайлд.
Очите на Уайлда се разшириха от изненада.
— Но ние всички така си приличаме.
Алана сведе поглед към господин Феърчайлд. Лицето му бе осветено от свещите и последните слънчеви лъчи и там, в повехналите черти, за своя най-голяма изненада, откри прилика с красивата Уайлда.
Усети облекчение. Облекчение, което не биваше да изпитва.
Иън беше братовчед на тази жена, а не любовник. Така вече се обясняваше покровителството му. Но…
— Иън не прилича на теб?
— Не, горкичкият, и всички доста го дразнеха заради това, докато живееше в имението на Феърчайлд, макар че е по-лесно да си от рода Феърчайлд и да изглеждаш като Иън, а не както ние, останалите, защото всички потръпват, щом ни видят. — Уайлда потупа трапчинката на брадичката си с показалец. — Без мъжете, разбира се.
