крякаха своята неизменна мелодия.
След като се отказа от безполезното си дирене на почтеност по целия свят и натрупа повече пари, отколкото смяташе, че е възможно, с гордост бе готов да заяви, че никога и никъде не бе виждал призрак. Никога не бе срещал фея или елф и не бе имал взимане-даване с вещици.
Защо тогава го правеше сега? Защо точно тук, където морето припява приспивни песни с гласа на майка му, видя тази земна, променяща образа си старица? Още щом я зърна, разбра, че тя крие нещо. Но знаеше също така, че тя с нищо не се различава от всеки друг, когото срещаше по тези места.
Някакво движение долу сред вълните привлече вниманието му. Морето беше светлотюркоазено, украсено с дантела от пяна и… Иън сграбчи за ръката минаващата край него прислужница.
— Какво е това?
Той се напрегна да види по-добре какво точно танцува пред очите му.
Агнес проследи сочещия пръст. После сведе очи.
— Ами, господин Иън, може да е тюленче.
Иън не обърна внимание на полазилите го студени тръпки.
— Но то… то има ръце! Ти си прекарала тук целия си живот. Какво е?
— Да не е дънер? — Тя забоде пръста на крака си в гънката на ръчно тъкания вълнен килим.
— Много хубав дънер! С бакърени коси — изсумтя Иън. — Какво ти става? Не виждаш ли…
— Очите ми са отслабнали, сър.
С ръце на хълбоците той изгледа камериерката на Уайлда, упорито стиснала устни. Ала и той можеше да е упорит.
— Кой може да знае какво е?
— Армстронг.
— Тогава изпрати Армстронг при мен.
Макар Иън да не говореше нито прекалено високо, нито прекалено грубо, Агнес неволно отстъпи. На някои въздействаше така. Едни долавяха бруталността, други, подобно на Уайлда, забелязваха единствено добротата му.
Иън така и не събра смелост да разсее илюзиите на братовчедка си.
Агнес се върна след по-малко от минута.
— Армстронг току-що се е прибрал от рибарското селище, господин Иън. Моли да изчакате да се пооправи.
Иън кимна. Беше надушвал миризмата на риба и водорасли и преди и с удоволствие щеше да изчака Армстронг да се измие.
Но за негова изненада Агнес не побърза да си тръгне, а остана загледана навън, сякаш съществото привличаше и нея.
— Дали не се задава буря?
— На хоризонта има мъгла.
— Чудя се къде ли се крие в такива нощи.
— Кой?
Агнес го погледна косо, после направи реверанс и забърза през големия салон.
Хубав беше този голям салон. Някога е представлявал основното помещение на замъка. Стените му бяха изградени от средновековни камъни. Невероятните по размери стенни килими грееха с цялото си великолепие, а в двете огромни камини постоянно гореше огън. Груби потъмнели греди подпираха тавана. История се съхраняваше тук и ако Иън успееше да запази имението за себе си, той също щеше да се превърне в част от тази история. Щеше да си изгради име; щеше да бъде господарят на Фионауей.
С набитите си яки крака Армстронг прекоси салона и застана до него.
— Сър? С какво мога да ви бъда полезен?
Иън се отърси от мислите си и пак се загледа във вълните. Зърна го отново — то ту се появяваше, ту изчезваше.
— Ето там! Виждаш ли?
— О, тя се е върнала! — Армстронг се засмя, но тутакси се стегна. — Да, виждам. С какво мога да ви бъда полезен, господин Иън?
— Какво е?
— Би могло да е… тюлен…
Иън приклекна и лицето му се озова на едно ниво с това на Армстронг.
— Вече водих подобен разговор с Агнес. Ти каза „тя“. Е, коя, по дяволите, е „тя“?
Армстронг погледна Иън подозрително.
— Има едно суеверие, господин Иън. Това същество във водата… Някои по-необразовани шепнат, че е… — Армстронг сниши глас — воден дух.
Иън се вбеси. Въпреки всичко се овладя и повтори безизразно:
— Воден дух.
Явно Армстронг възприе реакцията му за объркване.
— Стара шотландска легенда, господин Иън…
За миг Иън загуби контрол:
— Много добре знам какво е воден дух!
Стреснат, Армстронг изправи гръб и отвърна с накърнено достойнство:
— Повечето от английските ни посетители не знаят.
— Аз не съм като повечето ви английски посетители. Аз съм проклет…
Млъкна. Бе на прага да извърши глупост.
Хвана дръжката на прозореца и го отвори. Свеж бриз нахлу в салона, разкъсвайки паяжините, обвили съзнанието му.
Усети, че се е овладял, и се обърна към иконома.
— Извини резкия ми тон. Но първо… призрак. После — вещица. А сега и воден дух.
— Не е задължително да вярвате в тях, сър — отвърна Армстронг с достойнство.
— Но тя е там!
— Да, но може да вините за това лейди Алана.
Естествено. Всичко опира до лейди Алана. Тази жена го преследваше.
— Тя обожаваше морето, както от незапомнени времена са го обожавали всички представители на рода Маклауд. Плуваше без страх и когато изчезна, все се опасявахме да не би то да я е прибрало. Някои от по- възрастните… твърдят, че лейди Алана се е превърнала във воден дух, защото те имали същата дълга плитка на гърба, същата бяла кожа. Пълни глупости. — Армстронг си придаде безразличен вид. — Но вие поискахте да ви разкажа.
Прихлупвайки реверите на черното си сако, Иън се наведе през прозореца и се опита да проследи с поглед танцуващата по вълните фигура.
— Призрак, вещица, воден дух. — Едно ужасяващо предположение изплува в съзнанието му. Дръпна се навътре. — Госпожа Армстронг спомена, че във Фионауей някога е имало две вещици?
— Госпожа Армстронг говори прекалено много. — Икономът въздъхна изморено. — Но е права. Видях новата вещица в деня на Свети Джон… Тогава малкият Алистър падна от купата сено върху вилата. Вещиците се погрижиха за него: старата Маб учеше новата какво да прави. Случи се една нощ преди пет години.
— Какво съвпадение! — Мозайката се подреждаше. — А кога добрите хорица решиха, че новата вещица може да променя образа си?
— Ами, някои селяни ходят в гората нощем и видели жена да се мие на поточето. Подгонили я. Тя припнала… после при потока намерили дрехите на вещицата и разбрали, че се е превърнала в сърна. Как иначе ще избяга на трима здравеняци?
Иън долови присмехулни нотки в гласа на Армстронг и вдигна въпросително вежди.
— Значи лейди Алана изчезва, воден дух с нейните черти шари из залива, а вещица, която се превръща в млада жена, идва да живее във Фионауей? Кажи ми, старче, побягналата имала ли е бакърени коси?
— Да не искате да кажете… Не, не е възможно. Не е възможно млада благородна девойка да…
