Вещицата

Умира, но да бъда проклет, ако го пусна да си отиде, преди по някакъв начин да съм си осигурил мястото тук.

— Съвсем не.

— С него ли ще вечеряме?

Кой ви е канил на вечеря?

— Все още се възстановява след последното посещение на лекаря. Знаете какво изпитание е това. — Иън се наведе напред и облегна лакти на коленете си. Привидно искрено, както само той умееше, продължи: — Срам ме е да си призная, но не разбирам напълно шотландските закони. Бихте ли ми обяснили как така сте земевладелец на Фионауей?

Едуин спря да крачи и се озъби:

— То е толкова престижно, колкото всяка една английска благородническа титла.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Иън. — Но все пак лейди Алана е наследила Фионауей.

— Титлата се полага на мъж, а наследник на имението става само пряк потомък на Маклауд. — Брайс си позволи лека триумфална усмивка. — Поне докато не се яви претендент. Или ако прекият потомък наруши някое от правилата, свързани с наследството.

— Правила? — Този път не се наложи Иън да се преструва на объркан. — Не става ли въпрос за закони?

Едуин ентусиазирано се намеси:

— Не. Фионауей е особено имение. Обвързано е с договор, в който се подчертава…

— Опитва се да каже — прекъсна го Брайс умело, — че Фионауей е много старо имение и законите тук отстъпват пред традициите.

Иън изгледа Едуин.

— Това ли искаше да кажеш?

Силна руменина обля страните на по-малкия брат.

— Да. Това.

Лъжеше. Правеше го нескопосано. Оттегли се до камината и забарабани по полицата.

— Значи… — Иън съсредоточи вниманието си върху Едуин, — ако лейди Алана има син, той ще бъде земевладелецът?

Брайс отвърна вместо брат си:

— Онзи клон на семейството има единствено дъщери. — Този път се усмихна самодоволно. — Моят клон пък винаги е раждал синове.

„Аз мога да дам син на Алана.“ Мисълта смая Иън със своята яснота.

— Но това няма значение — продължи Брайс, — защото лейди Алана вече не е сред нас.

— Изглежда доста леко понасяте тази тежка загуба — отбеляза Иън.

Брайс хвана дръжките на стола и се наведе напред.

— След смъртта на леля Кевен семейството ми често гостуваше тук.

— Леля Кевен е майката на Алана? — предположи Иън.

— Да. Прекрасна дама, но не особено мъдра при избора си на съпруг. — Брайс изгледа Иън свирепо, сякаш той бе виновен, и със съдбовен глас обяви: — Омъжи се за англичанин.

— И дълбоко съжаляваше — допълни Едуин самодоволно.

— Всички съжалявахме — натърти Брайс рязко. — А най-много Алана. Знам го. Навремето играехме заедно. Приказвахме си. Биехме се. Когато изчезна, се молех да се завърне невредима. Но от известно време е ясно, че молитвите ми са били напразни и някой трябва да поеме Фионауей, преди…

— Баща ви да го съсипе — довърши презрително Едуин.

Брайс погледна брат си. Едуин притихна.

— Извинявай — промълви той и свивайки рамене, се ухили гузно.

По лицето на Брайс се изписа раздразнение, но все пак успя с привидна лекота да се облегне на стола.

— Едуин не е дипломат. Надявам се, ще го извините.

— Разбира се — промълви Иън.

Поклащайки крак, Брайс отбеляза:

— Какъв интересен пръстен носите!

Иън сведе поглед към лявата си ръка.

— По-интересен е, отколкото предполагате.

— Мога ли да го видя?

Иън протегна ръка без колебание и не само позволи на Брайс да пипне пръстена, но и леко да го завърти.

— Красив е! — Смесиха се завист и възхищение. — Откъде го имате?

— Винаги съм го имал.

Беше истина. Иън не помнеше момент, в който пръстенът да не е бил на ръката му.

— Семейна реликва?

— Може и така да се каже. Потъркай камъка.

Иън се сети колко бързо вещицата отказа да го стори и се зачуди дали и Брайс е така добре осведомен.

Очевидно не беше, защото прокара пръст по гладката повърхност и нададе радостно възклицание.

— Промени си цвета! Виж, Едуин!

Едуин се приближи. Иън се помъчи да преодолее някакво внезапно тъмно влияние. Обзеха го мрачни предчувствия и едва се въздържа да не дръпне ръката си от дланта на Брайс.

В това време Едуин се вторачи в пръстена и по-големият отново потърка камъка.

— Промени се от син в зелен. Виж… Пак се променя!

— Колко странно. — Едуин бутна Брайс и самият той потърка камъка. — Сега пък става черен!

Иън се опитваше да проумее двамата братя и да разбере защо го обзема такова предчувствие за бедствие.

— Едуин, това е като камъните, които чичо Дарнъл ти показа, нали? — попита Брайс.

Братът се намръщи.

— Нищо не ми е показвал.

— Но ти каза…

— Нищо не съм казал.

Иън изтегли ръката си. Двамата братя залитнаха, изправиха се и… направо зинаха.

Уайлда пресичаше големия салон.

Това е добре. Щяха да бъдат доста заети.

Мисълта се мярна ненадейно в главата на Иън. После забрави. Остана само ужасната свръхестественост на тъмната му дарба. От камъка се откъсна студенина и премина през костите му като скалпел. Едва не се срина на колене. Опита се да се овладее. Затвори очи, стисна зъби, взе лявата си ръка в дясната и допря камъка към дланта си.

За миг стаята и Фионауей изчезнаха напълно от съзнанието му. Издигна се на шеметна височина — ако паднеше, щеше да се разбие на парчета. Сърцето му спря. Смъртта го взе в ръцете си и всички ангели побягнаха от чудовището, в което се бе превърнал. Спускаше се към…

— Иън, кои са тези привлекателни мъже?

Уайлда. Уайлда го заговори.

— Да, сър, няма ли да ни представите?

И онова момче. Как му беше името? Едуин. Едуин Маклауд. Искаше да се запознае с Уайлда.

Иън бавно отвори очи. Стаята си беше същата. Огънят все още разпръскваше топлина. През прозорците нахлуваше светлина. Мъжете стояха пред Уайлда и излъчваха любов. Приличаха на хипнотизирани елени. Никой не бе забелязал неразположението на Иън. Не се налагаше да дава обяснение.

Но му се искаше да е в състояние да обясни какво му се случи. От години използваше пръстена, за да разбере истинската същност на даден човек, и досега камъкът неизменно бе ставал или хладно зелен, или нагорещено червен, или сдържано прасковен. Никога не бе почернявал. Самият той никога не бе изпитвал