подобни усещания. Сякаш беше стигнал до ръба на лудостта.
— Иън? — подкани го Уайлда, шарейки с поглед между Брайс и Едуин.
Иън ги запозна, без да чува какво точно казва, но вероятно е било уместно, защото Уайлда подаде ръка на единия, после на другия и всеки от тях я поднесе към устните си като свещена икона.
— Ще поостанете ли известно време?
— Да, да — отвърнаха и двамата в хор.
Бяха пламенно влюбени в нея. Иън го знаеше, защото го бе виждал да става стотици пъти. Всеки мъж, чийто поглед попаднеше на жена от рода Феърчайлд, се влюбваше на часа.
Иън се извърна и притисна слепоочията си с пръсти. Днес научи толкова много неща. Баща му умираше, а Алана бе жива. Жива! И готова да се завърне като господарка на Фионауей! Побиха го ледени тръпки. Ако тя се върнеше, той отново щеше да стане онова, което винаги е бил — мъж без име и място.
Но все пак можеше да направи нещо.
Погледна отново мъжете Маклауд, застанали до Уайлда. Тази вечер Брайс и Едуин ще бъдат омаяни и захласнати от всяка нейна дума и ще си съперничат за вниманието й.
И няма да забележат кога Иън се измъква, за да прелъсти една вещица.
Глава 8
Слънцето се скри зад облаците и бризът стана малко по-студен. Алана се гмурна в хладните води и заплува към брега. Теченията бяха коварни, а тя остана прекалено дълго във водата. Беше й студено и се чувстваше изморена, но как само я екзалтира съществуването на съюза!
Порейки вълните, огледа пустия плаж и околните скали. Нищо не помръдваше. Само растенията се полюшваха от вятъра.
Така и очакваше. Никой селянин не смееше да слезе на брега след залез слънце, когато водният дух на Фионауей се носеше по вълните. Хвърли поглед назад към зелените води. Никакъв воден дух! Толкова ги бе умолявала да й дадат възможност да ги зърне. Но въпреки това вярваше, че са тук. В края на краищата преди малко видя доказателство.
Стъпи на брега на пръсти. Взе грубия ленен пешкир и сръчно се подсуши. Обви го около косите си и надяна робата. В спускащия се здрач това бе достатъчно, за да не я разпознае някой случайно срещнат рибар.
В такъв момент винаги ставаше неспокойна.
А тази вечер, докато поемаше към хълмовете в края на долината, й се стори, че вятърът нашепва името й.
„Алана… Алана…“
Огледа се, но не видя никого. Плажът се простираше в далечината, под къщата на имението Фионауей. Селцето се гушеше в другия край на долината — не беше възможно някой да я вика и оттам.
Дали не бяха обитателите на океана, водните духове, закопнели за нейното приятелство?
А дали наистина желаеше да ги види?
Пристегна кърпата около главата си и затича по пътеката към дома си, без да обръща внимание на повторното нашепване.
„Алана… Алана…“
В сенките на дърветата се спря. Вятърът се усилваше. Идеше буря. Залязващото слънце обагряше гората със странна светлина. Лъчите му изплитаха въздушни замъци. Злато къпеше клоните и танцуващите из въздуха прашинки.
„Алана… Алана…“
Извърна се. Нямаше никой.
Изпращя клонка. Чуха се стъпки.
Заряза достойнството и хукна.
В този миг облаците обгърнаха света и го потопиха в нощ. Сякаш някакъв магьосник извърши преобразуването.
Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. После продължи забързано. Нито лунна светлина, нито проблясване на звезди разсейваха мрака. Напрягаше очи. Добре познаваше пътя до колибата, но тази вечер всичко изглеждаше различно. В главата й гъмжеше от истории за феи, които преместват пътеките и залавят нищо неподозиращите смъртни.
Не се боеше от феите. Но джуджетата… Те пленяваха невинни жени, сваляха дрехите им и мушкаха ребрата им с кокалестите си пръсти. Ами призраците… изцапани с пръст и наметнати с парцали…
Или историите за вълшебници, които ненавиждат предизвикателствата и ръководят орди от зли духове. Те знаят как да потърсят възмездие от една самотна жена, дръзнала да заяви, че познава древните сили. Под тяхна власт са и ветровете, и дъждовете.
Светкавиците и гръмотевиците подтикваха Алана да ускори ход, сякаш невидима ръка я буташе по гърба. Долавяше миризма на сяра, въглища и огън. Усещаше, че някой я гледа — очи в тъмнината, които се наслаждават на бягството й. Пое по планинската пътека. Пъргаво прескачаше стърчащите корени и отместваше клоните, които се протягаха да я оплетат.
Дърветата сякаш бяха оживели. Загуби кърпата си, дръпната от пръстите на злорада нимфа. Дъждът се лееше като из ведро, краката й се хлъзгаха. Пороят отми солта от косата й и вледени душата й.
Цялата беше вир вода. Най-после стигна върха. Вече виждаше колибата си, осветена от изригващите светкавици. Усещаше очите да пронизват гърба й. Събра последна смелост, извърна се и се загледа в гората — на пътеката стоеше чудовище подобно на прилеп!
Светкавица, по-ярка от всички до момента, раздра небето. Алана го видя — на мястото на очите му зееха огромни дупки, зъбите му проблясваха. Започна да се издигна нагоре, нагоре, докато…
Тя хукна.
Изостави пътеката и се спусна напряко към колибата си. Прескачаше храсти и заобикаляше дървета. Кракът й се подхлъзна в калта. Почти се преметна през глава, но продължи да тича. Най-сетне стигна до градината си. Прескочи плета и се втурна към вратата.
Резето не поддаваше! Все пак успя. Отвори със замах, шмугна се вътре и затръшна вратата зад себе си. Най-после в безопасност!
Очите й се взираха в тъмнината на колибата. В безопасност…
Поредната светкавица освети стаята. Отекналият тътен оповести края на бурята. Тогава от нейната собствена маса се надигна миниатюрно копие на чудовището от хълма. Започна да се издига нагоре, отвори широко уста, оголи зъби и… със смразяващ писък се устреми към нея.
Алана изкрещя. Чудовището се сгуши в краката й и жално измяука.
— О! Непослушник! — Треперещите й пръсти галеха козината на животинката, щръкнала от ужас. Електричеството, което премина помежду им, стресна и двете. Прегърна котката. — Не се плаши. Бурята почти премина.
