Планът им беше наистина грандиозен и се откриваше подходяща възможност за осъществяването му, защото освен полагащия се ден за празника на свети Никлае, за ваканция бяха определени още четири дни, в които щяха да почистват училището.
Йакоп и Бен бяха получили разрешение да предприемат дълго пътешествие с кънки — най-малкото от Брук до Хага, столицата на Холандия21 — на разстояние около петдесет мили!22
— Е, момчета — завърши Йакоп разказа си, — кой ще дойде с нас?
— Аз! И аз! — викаха момчетата запалено.
— Също и аз — осмели се да каже малкият Вос-тънвалбърт.
— Ха-ха — заля се в смях Йакоп, като се държеше за корема, а дебелите му бузи се тресяха, — щял си да дойдеш ли? Та ти си още бебе, още ходиш с възглавничка!
На главите на малките деца в Холандия слагат тънка, мека възглавничка върху рамка от китов-а кост, вързана с панделки — за да ги запазва при падане. Преминаването от бебета към деца се озна-менува със свалянето на възглавничката. Вост беше имал тази чест преди няколко години — следователно обидата на Йакоп беше прекалено голяма — за да я понесе.
— Внимавай какво говориш! — изпищя тай. — Ти самият ходиш с възглавнички — целият си покрит с тях!
— Ха-ха — избухнаха в смях всички момчета освен Добс, който не разбра думите му. А добродушният Йакоп се смя повече от всички.
— Касфа, че съм тепел — та — касфа, че тлъстините ми са фъсглавнички — обясни той на Бен.
При това положение направиха тайно гласуване, за да разрешат на вече прославилия се Вост да се присъедини към групата, ако родителите му дадат съгласие.
— Лека нощ! — напевно каза щастливото момче, като се пързаляше с последни сили към къщи.
— Лека нощ.
— Може да спрем в Харлем, Йакоп, за да покажем на братовчед ти големия орган — предложи запалено Петър ван Холп, — както и в Лейдън, където има безкрайно много забележителности. Ще прекараме едно денонощие и в Хага, тъй като там живее омъжената ми сестра, която ще се радва да ни види, а на следващата сутрин ще си тръгнем за-дома.
— Дадено! — отвърна Йакоп, който не беше особено разговорчив.
Лудвиг наблюдаваше брат си с нескривано възхищение.
— Ура за тебе, Пет! Бива те да правиш планове! Мама ще се зарадва не по-малко от нас, когато й кажем, че лично ще предадем поздравите й на сестра ни ван Хент. Бър! Стана студено! — и добави:
— Реже като нож и може направо да ни обезглави! Най-добре да си ходим.
— Какво като е студено, глезльо? — извика Карл, зает усърдно да упражнява някаква фигура, която наричаше „двойно острие“. — Добре щяхме да се попързаляме, ако беше топло, както през декември миналата година. Не ти ли е ясно, че ако зимата не беше извънредно студена, при това — ранна, нямаше да можем да тръгнем?
— Ясно ми е поне, че нощта е прекалено студена — каза Лудвиг. — Бър! Аз си отивам!
Петър ван Холп извади тумбест златен часовник и като го обърна — доколкото позволяваха измръзналите му пръсти — на лунната светлина, извика:
— Привет! Почти осем е. Свети Никлас вече обикаля и да си кажа правичката, искам да видя как зяпат дребосъците. Лека нощ!
— Лека нощ! — сбогуваха се всички и потегляха, като викаха, пееха и се смееха.
А къде останаха Гретел и Хаис?
Ах! Колко внезапно понякога свършва веселието!
Те се бяха пързаляли около час, като се държаха настрана от другите, напълно доволни от собствената си компания. Гретел тъкмо възкликваше: „Ах, Ханс! Колко красиво е! Колко чудесно е! Че и двамата! Имаме кънки! Казвам ти, че щъркелът ни донесе щастие!“, когато двамата дочуха нещо…
Беше вик — много слаб вик. Никой друг на канала не му обърна внимание, но Ханс добре знаеше какво означава това. Гретел видя на лунната светлина как той пребледнява и бързо смъква кънките от краката си.
— Татко! — извика той. — Уплашил е мама!
И Гретел затича подире му към къщата с всички сили.
ГЛАВА IX
ПРАЗНИКЪТ НА СВЕТИ НИКЛАС
Всички ние знаем, че преди коледното дръвче да радва с украса домовете ни, осемте северни еленчета на добрия стар горски дух докарват товара играчки до покривите на къщите ни и духът се спуска през комина, за да напълни чорапите, закачени с надежда до огнището. Приятелите му го наричат Санта Клаус23, а най-близките се осмеляват да му казват „Стария Ник“. Говорят, че идва от Холандия. Не се съмняваме в това, но подобно на повечето чужденци, със слизането на нашия бряг той явно много е променил навиците си. В Холандия свети Никлас е истински светия и често се появява тържествено облечен — в бродираш одежди, по които проблясват бисери и злато, с двувърха владишка шапка и жезъл, с ръкавици, покрити със скъпоценни камъни. В Холандия овети Никлас слиза на земята на пети — време, което му е особено удобно. Рано сутринта на шести той раздава сладкишите, играчките и богатствата и изчезва до следващата година.
Коледния ден холандците посвещават на църковни ритуали и приятни семейни гостувания. А в навечерието на празника на свети Никлас децата едва не пощуряват от радостно очакване. На някои от тях им става тъжно, защото светията е много справедлив и ако са се държали лошо през изминалата година, той винаги им го напомня. Понякога свети Никлас носи брезова пръчка под мишница и съветва родителите на лошите деца да им се карат и да ги поплясват, вместо да им дават бонбони и играчки.
Момчетата направиха добре, че побързаха да се приберат по къщите си в тази ясна зимна вечер, защото след по-малко от един час светията се появи в половината домове на Холандия. Посети кралския дворец и в същия миг се озова в уютния дом на Ани Боуман. Всичко, което негово височество светията остави в това селско семейство, сигурно струваше не повече от една сребърна монета от половин долар, но понякога половин долар може да донесе на бедните повече, отколкото стотици долари носят на богатите и да ги направи щастливи и благодарни, изпълнени с мир и любов.
Тази вечер братлетата и сестричките на Хилда ван Хлек бяха силно развълнувани. Разрешиха им да влязат в големия салон, облекли им бяха най-хубавите дрехи и на вечеря дадоха всекиму по две парчета кейк. Хилда се радваше заедно с тях. И с право — свети Никлас никога не би зачеркнал от списъка си едно четиринадесетгодишно момиче само защото е високо на ръст и изглежда почти като жена. Напротив, той сигурно би направил всичко възможно да окаже чест на девойка с такава величествена осанка. Но това си е негова работа. Затова Хилда лудуваше, смееше се и танцуваше весело заедно е по-малките и беше центърът на забавните им игри. Бащата, майката и бабата ги наблюдаваха одобрително. Както и дядото — докато не покри лицето ей с голяма червена носна кърпа, оставяща само темето му открито. Кърпата беше знак, че се готви да спи.
В началото на вечерта всички вееха участие в празника. Сред всеобщата веселба дядото и бебето сякаш се различаваха само по ръст, а не по държание. Децата дори изглеждаха по-замислени от възрастните, тъй като сегиз-тогиз по лицата им пробягваше сянката на тържественото очакване.
Сега духът на веселието се възцари напълно. Дори пламъците танцуваха и подскачаха върху лъскавата решетка на камината. Две извисяващи се свещи, които се бяха взрели в небесната „лампа“, започнаха да намигат на другите свещи, отразяващи се някъде далече в огледалата. От тавана в ъгъла се спускаше шнур със звънчета, направен от стъклени мъниста, оплетени около въже, дебело почти колкото детска ръка. Обикновено шнурът стоеше на тъмно и не правеше впечатление, но тази вечер проблясваше от край до край. Завършваше с кърваво-червена стъклена дръжка, която хвърляше причудливи отблясъци върху книжните тапети и правеше нежните сини черти по тях морави. Минувачите спираха и се заслушваха във веселия смях, който се промъкваше навън през завесите и щорите, а после продължаваха пътя си с ясното съзнание, че цялото село е будно. Децата така се разбесняха, че дядото рязко смъкна червената кърпа от лицето си. Та кой ли уважаващ себе си стар господин можеше да спи сред такава врява! Мънер ван Хлек
