— Е — продължи майката — има ли значение това. Може Гърция да принадлежи на нашия крал — кой знае? Та така — богатият търговец изпратил синовете си в Атина. По време на пътуването една вечер спрели в някаква схлупена странноприемница с намерение да продължат пътя си на сутринта. Като деца на богаташ, били облечени много изискано — сигурно в кадифе и коприна — по целия свят така се обличат, — а кесиите им били пълни с пари. И какво мислите направил съдържателят на странноприемницата? Замислил пъклен план — да убие децата и да вземе парите и красивите им дрехи. И през нощта, когато всички по света заспали, станал и убил тримата млади господа.
Гретел стисна ръце и потрепери, но Ханс запазя самообладание, сякаш беше свикнал да слуша за престъпления и убийства.
— Но имало да стане и нещо по-лошо — продължи госпожа Бринкър, като плетеше бавно к се опитваше да брои бримките, докато говори. — Случило се нещо много по-лошо. Жестокият съдържател взел, че насякъл телата на децата на малки късчета, сложил ги в една голяма каца със саламура и се наканил да ги продава като осолено свинско!
Обзета от ужас, Гретел нададе вик, макар че неведнъж вече бе чувала историята. Ханс се показа да се вълнува, сякаш мислеше, че в случая осоляването е напълно подходящо.
— Да, осолил месото им и човек би си казал, че това е краят на младите господа. Но не. Тази нощ свети Никлас сънувал сън, в който видял как съдържателят посича децата на търговеца. Нямало защо да бърза, тъй като е светия, но на сутринта отишъл в странноприемницата и обвинил съдържателя в убийство. Тогава злият съдържател си признал всичко от игла до конец, паднал на колене и замолил за прошка. Толкова се проклинал, че помолил светията да съживи децата.
— И съживил ли ги светията? — попита Гретел зарадвана, защото знаеше отговора.
— Разбира се, че ги съживил. Парчетата месо мигом се слепили и от кацата изскочили младите господа. Хвърлили се в краката на свети Никлас и той ги благословил, и — за бога, Ханс! Ако не тръгнеш веднага, ще се върнеш по тъмно!
Госпожа Бринкър вече се задъхваше и говореше, без да прави паузи. Не си спомняше друг път да е виждала децата си да пропиляват цял час от деня и мисълта за такъв разкош не я блазнеше. За да навакса изгубеното, тя бързо зашета из стаята. За миг успя да хвърли куп че торф в огъня, да духне от масата невидимия прах, да подаде на Ханс доплетените чорапи.
— Хайде, Ханс — каза тя на момчето, което се бавеше на вратата. — Защо не тръгваш, момчето ми?
Ханс целуна майка си по гладките страни, все още румени и свежи — при всичките й грижи.
— Моята майка е най-добрата майка в света и аз бих се радвал да ме види с нови кънки, обаче ако можех с парите да доведа от Амстердам доктор за баща ни, може би нещата щяха да се променят — каза Ханс, докато закопчаваше сакото си и разтревожено гледаше странната фигура, наведена до каменната плоча на огнището.
— Доктор тук не би дошъл, Ханс, дори двойно повече пари да имахме. А и да дойде, няма полза. Колко много гулдени похарчих на времето за това, а милият, добър татко не идва на себе си“ Такава е божията воля. Върви, Ханс, да купиш кънките.
Ханс тръгна с нажалено сърце, но тъй като сърцето туптеше в млади гърди, след пет минути момчето вече си свирукаше. Майка му се бе държала нежно с него, а това стигаше да направи мрачния ден слънчев. Холандците, за разлика от французите и немците, не се държат ласкаво. Но в моминските си години госпожа Бринкър беше плела дантели за едно семейство в Хайделберг и беше пренесла чуваните там ласкави думи и в своя груб дом, но ги употребяваше само когато изпитваше силна любов и нежност.
Затова в такт със свирукането Ханс все чуваше как тя казва „момчето ми“ и му се струваше, че това благославя работата му в града.
ГЛАВА VII
ХАНС ИЗПЪЛНЯВА ЗАМИСЛЕНОТО
Недалече се намираше Брук — с тихи улици без прашинка по тях, със замръзнали поточета, с жълт тухлен паваж, с приветливи дървени къщи. Това спретнато село процъфтяваше като на показ, но изглежда жителите му или спяха, или бяха измрели.
По насипаните с пясък алеи с причудливи фигури от камъчета и миди нямаше и следа от човешки крах. Капаците на прозорците бяха плътно затворени, като че въздухът и слънцето са отровни; отваряха тежките входни врати само за сватба, кръщене или погребение.
Плавни облаци тютюнев дим се кълбяха в скритите жилища, а децата, които биха събудили потъналото в сън село, учеха по закътаните ъгълчета или караха кънки на близкия канал. В градините тук-таме се виждаха пауни и вълци, които никога не бяха изпитвали удоволствието да бъдат от плът и кръв: чемширените храсти бяха подкастрени като кръвожадни зелени зверове, сякаш поставени на стража. Движещите се „автомати“ — патици, жени и спортуващи, бяха складирани в летните къщи н чакаха пролетта, когато щяха да им навият пружините, за да се състезават по живост със собствениците си; а покритите с лъскави плочи покриви, украсените с мозайка вътрешни дворове и полираните до блясък дървени орнаменти се устремяваха с кротка благодарност към чистото небе, по което никога не можеше да се види дори облаче прах.
Ханс отправи поглед към селото, като дрънкаше сребърните монети и се чудеше вярно ли е това, което често казваха: че някои хора в Брук били толкова богати, че кухненските им съдове били от чисто злато.
Беше виждал на пазара вкусните сиренета на мъвроу ван Стоп и знаеше, че надменната дама получава срещу тях много лъскави сребърни гулдени. Но дали приготвяше сметаната в златни съдинки? Златна ли беше цедката й за каймака? Когато прибираше кравите през зимата, наистина ли им връзваше опашките с панделки?
Такива мисли му идваха на ум, когато обърна лице към Амстердам — на не повече от пет мили, от другата страна на Ей19. Ледът върху канала беше чудесен за пързаляне, но дървените кънки, които скоро щеше да захвърли, скърцаха отчаяно за сбогом и той с усилие ту влачеше крака, ту се плъзваше напред.
Тъкмо пресичаше Ей, и що да види? Срещу него се носеше на кънки знаменитият доктор Букман — най- известният лекар и хирург в Холандия. Ханс го срещаше за първи път, но беше виждал гравирания му портрет на много от витрините в Амстердам, Имаше външност, която не се забравя. Макар чистокръвен холандец, той беше със слабо и изпито лице, сърдити сини очи и болезнено присвити устни, които сякаш казваха: „забранено е да се усмихваме“. Не изглеждаше особено радушен или приятелски настроен човек, за да се осмели едно добре възпитано момче да го заговори непоканено.
Но Ханс се чувствуваше поканен от един глас, на който рядко не обръщаше внимание — от гласа на съвестта си.
„Пред тебе е най-знаменитият лекар в света — прошепна гласът. — Небето ти го изпраща. Нямаш право да си купуваш кънки, щом можеш със същите пари да заплатиш, за да помогнат на баща ти!“
Дървените кънки ликуващо проскърцаха. Стотици красиви кънки проблясваха и изчезваха въз въздуха над главата му. Усети, че парите звънтят в ръцете му. Старият лекар изглеждаше ужасно мрачен и неприветлив. Гърлото на Ханс се сви, но той събра достатъчно сили да извика точно когато човекът минаваше:
— Господин Букман!
Знаменитият лекар спря и като издаде напред тънката си долна устна, се огледа намръщено.
Ханс вече нямаше избор.
— Господине — задъхано започна той и се приближи към свирепия на вид човек, — знаех си, че не може да сте друг освен известния Букман. Моля ви да ми направите едно голямо добро.
— Хъм — измърмори докторът, готов да отмине досадника, — махай се от пътя ми. Нямам пари и никога не давам милостиня.
— Не съм просяк, господине — отговори Ханс гордо, като същевременно тържествено извади купчинката сребро. — Искам да се посъветвам с вас за баща си. Той е жив човек, но е като мъртъв. Не може да мисли. Речта му е нечленоразделна. Но е здрав физически. Пострада на дигите.
— Така ли? Какво казваш? — докторът беше започнал да се вслушва.
