— Гръм и мълнии! — извика Петър ван Холп към Карл Схомъл. — Онова момиченце с червения жакет и закърпената поличка наистина се пързаля добре! Като че ли има пръсти и на петите си, а очи и на гърба си. Само я погледни! Голям смях ще падне, ако вземе да участвува в надбягването и накрая победи Катринка Флак.
— Шът! По-тихо! — отговори му Карл, като се оглеждаше. — Тази парцалива госпожичка е любимка на Хилда ван Хлек. Ако не се лъжа, лъскавите кънки са подарък от Хилда.
— Аха! — възкликна Петър и на лицето му грейна усмизка, защото Хилда беше най-добрата му приятелка. — Значи, отново е извършила добро дело.
И след като изписа двойна осморка, последвана от огромно П, после подскочи, след това изписа буква X, младият господин Петър ван Холп се озова до Хилда.
Те потеглиха, хванати за ръце, като отначало се смееха шумно, а после заприказваха сериозно и тихо.
Колкото и странно да звучи, скоро Петър ван Хслп стигна внезапно до заключението, че сестра му има нужда от дървено герданче точно като Хилдиното.
Два дни по-късно, в навечерието на празника на свети Никлас, след като беше изхабил три недогорели свещи и бе порязал пръста си, Ханс стоеше на пазара в Амстердам и отново купуваше чифт кънки.
ГЛАВА V
СЕНКИ В КЪЩАТА
Милата госпожа Бринкър! Веднага щом разчисти масата от оскъдния обяд, тя си сложи празничните дрехи — в чест на свети Никлас. „Децата ще се зарадват“ — каза си тя и имаше право. През последните десет години много рядко беше носила официални дрехи. Преди това те й бяха служили добре и украсяваха не едни танци и събори — тогава навред тя бе известна като хубавата Метйъ Кленк. Децата понякога изпитваха рядкото удоволствие да зърнат дрехите, сгънати в стария дъбов сандък. Макар избелели и изтънели от времето, в техните очи дрехите бяха прекрасни. С бялата ленена риза, набрана около шията, покрита по-долу от прилепналото синьо елече от домоткан плат, с червеникаво-кафявата пола, обточена с черна лента, с плетените вълнени ръкавици без пръсти и с кокетната шапчица, изпод която се подаваше косата й, обикновено скрита от погледа, госпожа Бринкър изглеждаше на Гретел едва ли не принцеса, а Ханс стоеше сериозен и благоговееше, вперил в нея очи. Не след дълго, докато сплиташе златистите си коси, обзетото от възхищение девойче едва не затанцува около майка си.
— Мамо, мамо, колко си хубава! Погледни, Ханс, не е ли хубава като картина?
— Като картина е — съгласи се Ханс весело, — съвсем като картина. Само дето не ми харесват тия неща като чорапи на ръцете.
— Ръкавиците ли не харесваш, братко? Нима не разбираш колко са нужни — скриват зачервените ръце. О, мамо, колко бяла е ръката ти между ръкавицата и ризата — по-бяла е от моята, много по-бяла. Но знаеш ли, елечето ти е малко тясно. Пораснала си! Значи си пораснала!
Госпожа Бринкър се засмя.
— Много отдавна е шито, миличка, а тогава кръстът ми беше тънък като пръта за биене на масло. А шапчицата харесва ли ви? — попита тя и обърна глава първо на едната, после на другата страна.
— Много ми харесва, мамо. Толкова е красива! Виж! Татко те гледа!
Гледаше ли я бащата? Уви, с невиждащи очи.
Неговата вроу14 трепна и се обърна. По страните й се появи слаба червенина, а в очите проблесна въпрос. Но веднага ведрият й поглед угасна.
— Не — въздъхна тя. — Той не вижда нищо. Хайде, Ханс (на лицето й се появи подобие на предишната усмивка), няма защо да си губиш времето, като ме гледаш с отворена уста — новите кънки те чакат в Амстердам.
— Ах, мамо — отговори той. — От толкова неща имаш нужда! Защо да купувам кънки?
— Глупости, детето ми. Парите или работата — все едно кое от двете — не са ти били дадени случайно. Върви, докато слънцето е високо.
— И бързай да се върнеш, Ханс — каза засмяно Гретел. — Тази вечер ще се надбягваме на канала, ако мама ни разреши.
На самия праг Ханс се обърна:
— Трябва да се вземе нова поставка за чекръка ти, мамо.
— Ти можеш да ми я направиш, Ханс.
— Мога, разбира се. Да не даваме пари за това. Но имаме нужда от пух, вълна, брашно…
— Хайде, хайде. Престани. Сребърните ти монети не стигат да купиш всичко. Ах, Ханс! Да можеше откраднатите ни пари да се върнат в тази хубава вечер пред празника на свети Никлас, колко щяхме да се радваме! Дори снощи отправих молитва към добрия свети…
— Мамо, стига! — прекъсна я с отчаяние Ханс.
— Защо, Ханс? Засрами се, че ме упрекваш. Аз съм истинска протестантка15 и вярвам не по-малко от изисканите дами, които ходят на черква. Няма нищо лошо понякога да се обръщам с молба към добрия свети Никлас. Хубава работа — да не мога да го направя, без собствените ми деца да ме упрекнат. Нали той е закрилникът на децата? Откога яйцето започна да поучава кокошката?
Хакс знаеше, че когато майка му заговореше припряно и повишеше глас, както сега (а за изчезналите пари тя често говореше припряно и на висок глас), не биваше да й противоречи, затова каза внимателно:
— И за какво помоли добрия свети Никлас, мамо?
— Помолих го, ако е по силите му, да направи така, че крадците да нямат и минута покой, докато не върнат парите, или пък да ни помогне да се досетим как сами да открием парите. За последен път ги видях в деня преди милият ви баща да пострада — както добре си спомняш, Ханс.
— Помня, мамо — отговори натъжено момчето. — Ти едва не събори къщата, когато ги търсеше.
— Но всичко беше напразно — изпъшка майката. — Може да ги намери само този, който ги е скрил.
Ханс трепна.
— Мислиш ли, че татко знае нещо? — попита той с тайнствен глас.
— Да, така мисля — кимна госпожа Бринкър. — Така мисля, но това не означава нищо. Всеки ден нещо ново ми идва на ум. Може баща ви да е платил с тези пари големия сребърен часовник, който донесе тогава. Не, не, не ми се вярва.
— Часовникът не струва и четвърт от парите, мамо.
— Не, разбира се. Пък и баща ви до последния момент имаше остър ум. Прекалено сериозен и пестелив беше, за да сглупи така.
— Чудя се откъде ли се появи този часовник — промърмори Ханс сякаш на себе си.
Госпожа Бринкър сви рамене и натъжено погледна съпруга си, вперил безизразните си очи в пода. До него седеше Гретел и плетеше.
— Никога няма да узнаем това, Ханс. Много пъти показвах часовника на баща ти, но все едно, че виждаше картоф. Когато си дойде за вечеря в онази ужасна нощ, той ми подаде часовника и ми поръча да го пазя добре, докато не ми го поиска. Точно когато отваряше уста да ми дообясни, в стаята влезе Бром Клатърбост с вестта, че дигата е застрашена. Ах! Водите бяха толкова страшни през седмицата на света Троица! Бедният ми мъж, грабна инструментите си и се втурна навън. Тогава за последен път го видях нормален. Преди полунощ го донесоха полумъртъв. Горкичкият, главата му беше цялата в рани. Треската му премина след известно време, но остана завинаги лишен от разум — от ден на ден ставаше по-зле. Никога няма да узнаем истината.
Ханс беше слушал тази история. Неведнъж, в часовете на тежка нужда, той беше виждал майка си да изважда скрития часовник, почти решила да го продаде и винаги да се преборва с изкушението.
— Не, Ханс — казваше тя, — все още не умираме от глад. Нека зачитаме поръката на баща ти.
Без съмнение Ханс си припомни точно един такъв момент, защото след като въздъхна дълбоко и замери Гретел с топче восък, каза:
— Ах, мамо, голяма твърдост проявяваш, че го пазиш. Други отдавна биха го сменили за злато.
— Толкова по-зле за тях! — възкликна с негодувание госпожа Бринкър. — Аз няма да го направя. Освен
