това знатните господа са така безпощадни към нас, бедните, че видят ли подобна вещ в ръцете ни, колкото и да им разказваме, ще вземат да подозират, че баща ви …
Ханс почервеня от яд.
— Няма да посмеят да кажат такова нещо, мамо? Само да кажат … тогава …
Той стисна юмруци и явно реши, че останалото звучи твърде ужасно, за да бъде изречено в присъствието на майка му.
Госпожа Бринкър се усмихна през сълзи на думите му.
— Ах, Ханс, ти си добро и смело момче. Никога няма да се разделим с часовника. Винаги ще го пазим — заради баща ти. Може би в предсмъртния час разумът му ще се възвърне и той ще попита за него.
— Ще му се възвърне ли, мамо? — като ехо повтори Хапе. — Ще си възвърне разума и ще ни познае?
— Да, детето ми — почти прошепна майката. — Случвали са се такива работи.
До това време Ханс почти беше забравил, че се канеше да потегли за Амстердам. Майка му рядко говореше с него като с равен, Сега почувствува, че й е не само син, но и приятел и съветник.
— Права си, мамо. Не трябва да продаваме часовника. Винаги ще го пазим заради татко. Но изчезналите пари могат да се появят — и то когато най-малко очакваме.
— Няма да стане това — извика госпожа Бринкър, припряно изтегли бримката и тежко сложи недовършената плетка на скута си. — Не се и надявам. Хиляда гулдена16 — и всичките изчезнаха за миг. Цели хиляда гулдена — какво ли е станало с тях? Ако бяха взети от злосторници, крадците щяха да изповядат това на смъртния си одър — кой би умрял с такъв грях на душата си?
— Може още да са живи — успокояваше я Ханс. — Всеки миг може да ни потърсят.
— Ах, дете — отговори вече успокоена майката, — та кой би дошъл да ни търси тука? Винаги е било подредено и чисто — слава богу! — но не сме си позволявали никакъв разкош, защото и двамата с баща ти все спестявахме, за да имаме нещо настрани. „По малко, но често — за пълна кесия“ — открихме, че поговорката е вярна. Освен това баща ти вече имаше доста пари от работата си в Хериохт по време на голямото наводнение там. Всяка седмица отделяхме по гулден, понякога — и повече, защото баща ти работеше извънредно и заплащаха добре труда му. Всяка събота вечер слагахме по нещо настрани, освен когато ти се разболя от треска, Ханс, и когато се роди Гретел. По едно време кесията така се препълни, че закърпих един стар чорап и започнахме да събираме парите в него. Спомням си, че само за няколко седмици чорапът се напълни до половината. По онова време се печелеше много, ако човек се справя добре със строителна работа. Слагахме в чорапа все повече медни, сребърни — пък и златни — монети. Слушай внимателно, Гретел: често се смеех и казвах на баща ви, че не от бедност доизносвам роклята си — слагахме все повече пари в чорапа. Толкова се напълни, че ако се събудех нощем, ставах и тихо, на пръсти го опипвах на лунната светлина. После коленичех и благодарях на бога, че ще дойде време децата ми да се изучат и че на стари години моят стопанин ще може да си отпочине от работа. Някой път по време на вечеря си приказвахме с него, че трябва да построим нов комин и помещение за зимуване на кравата, но излизаше, че татко ви правеше още по-хубави планове. „За да използуваш вятъра, казваше той, трябват големи платна — скоро ще осъществим мечтите си.“ И пеехме, докато миех чиниите. Да, лесно се плава в спокойно море — от сутрин до вечер живеех безгрижно. Всяка седмица баща ви изваждаше чорапа, пускаше монетата вътре, смееше се и ме целуваше, докато го завързвахме… Ставай, Ханс! Какво си ме зяпнал, времето минава! — каза госпожа Бринкър смутено, че е разговаряла толкова свободно с момчето си. — Крайно време е да тръгваш!
Ханс седеше, вперил сериозен поглед в лицето й. После стана и почти шепнешком я попита:
— Опитвала ли си се някога, мамо? Тя разбра за какво става дума.
— Да, дете, дори често. Но татко ти само се смее или започва да ме гледа така втренчено, че не го питам нищо повече. Когато двамата с Гретел боледувахте от треска миналата година, хлябът беше на привършване, а не можех да работя навън от страх, че ще умрете, докато ме няма — тогава се опитах да му кажа. Погалих косата му и му прошепнах, кротко като мушица, за парите — дали знае къде са? У кого са? Уви! Той ме улови за ръкава и заприказва така несвързано, че кръвта направо замръзна в жилите ми. Гретел беше станала по-бяла от сняг, ти се мяташе върху леглото, и тогава започнах да му крещя — струваше ми се, че така ще ме чуе: „Раф, къде са парите? Знаеш ли нещо за парите, Раф? За парите от кесията и чорапа, скрити в големия сандък?“ Но все едно, че говорех на стените, все едно, че…
Гласът на майката звучеше толкова странно, а очите й така святкаха, че Ханс се разтревожи и сложи ръка на рамото й.
— Недей, мамо. Нека се опитаме да забравим парите. Аз съм голям и силен, а и Гретел е чевръста и послушна. Скоро отново ще се замогнем. Дори да ни дадат всичкото сребро в света, ние с Гретел бихме предпочели да те виждаме спокойна и щастлива — нали, Гретел?
— Мама знае това — каза Гретел през сълзи.
ГЛАВА VI
СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ
Чувствата, които показаха децата, едновременно смутиха и зарадваха госпожа Бринкър, защото доказваха тяхната любов и привързаност.
Красивите дами в разкошните къщи често разцъфват в усмивка, която стопля и въздуха край тях, но едва ли всевишният гледа по-добре на тяхната усмивка, отколкото на усмивката, дошла да успокои децата с груби дрехи в скромната къща. Госпожа Бринкър реши, че е проявила себелюбие. Тя се изчерви, бързо изтри очи и ги погледна ведро, както само майката може да гледа.
— Приказки, приказки! Докато си бъбрим, празникът на свети Никлас ще дойде. Не е чудно, че преждата започва да жули пръстите ми. Ела, Гретел, вземи този сент17 и докато Ханс се пазари за кънките, можеш да си купиш от пазара една вафла.
— Нека остана при тебе, мамо — каза Гретел, със светнали през сълзи очи. — Ханс ще ми донесе сладкиша.
— Както искаш, дете. Ханс, почакай. Три бримки още и ще свърша пръстите — станаха едни от най- добре оплетените чорапи, които си виждал — макар вълната да е малко остра. Занеси ги на търговеца на Херън Храхт18. Ако се спазариш добре, ще вземеш три четвърти гулден и понеже са гладни времена, може да купиш четири вафли. Ще отпразнуваме и ние свети Никлас.
Гретел плесна с ръце.
— Чудесно! Ани Боуман ми каза, че тази вечер в голямата къща ще правят тържество. Но и у нас ще бъде весело. Ханс ще има красиви нови кънки, пък и вафли ще донесе! Внимавай да не ги на-трошиш, братко Ханс. Добре ги завий, пъхни ги под сакото си и внимателно го закопчай.
— Разбира се — отвърна Ханс важно, с пресипнал от радостно вълнение глас.
— О, мамо — извика ликуващата Гретел, — след малко ще трябва да оправяме татко — защо докато плетем не ни разкажеш за свети Никлас?
Госпожа Бринкър се засмя, като видя, че Ханс окачва шапката си и се приготвя да слуша.
— Стига, деца! — каза тя. „— Толкова често съм зи разказвала!
— Разкажи ни пак, моля те, разкажи! — възкликна Гретел и се настани на красивата дървена пейка, която брат й беше направил за последния рожден ден на майка им.
Ханс, изправен до огнището, разсеяно люлееше кънките и се преструваше, че такива детински работи не го засягат, но също много искаше да чуе историята.
— Добре, деца, слушайте. Но докато е ден, не бива да си губим времето. Вземи си кълбото, Гретел, и нека, докато говоря, плетката ти да расте. Да си отваряш ушите не значи да си скръстиш ръцете. Трябва да знаете, че свети Никлас е един прекрасен светия. Той бди за доброто на моряците, но най-миого се грижи за малките момчета и момичета. Преди много години, когато живеел на земята, един търговец от Азия изпратил тримата си синове на учение в един голям град, наречен Атина.
— Атина в Холандия ли е, мамо? — попита Гретел.
— Не зная, дете. Сигурно.
— Не, мамо — обади се Ханс. — Учих го доста отдавна по география. Атина е в Гърция.
