здрависа с всички, накараха момчетата да се почувствуват у дома си, весели като катерички.
В гостната имаше прекрасни картини, изящни статуетки и кожени папки, пълни с редки холандски гравюри, както и множество красиви и любопитни неща от Китай и Япония. Момчетата помислиха, че ще им трябва цял месец, за да разгледат всички съкровища на къщата.
Бен с удоволствие забеляза, че на масата има английски книги. Той видя също така, че над украсеното с дърворезба пиано са поставени портрети на Вилхелм III Орански и неговата английска кралица в цял ръст — гледка, която за известно време постави Англия и Холандия редом в сърцето му. От Вилхелм и Мери и до днес е останало сияние над английския трон: той — най-искреният патриот, служил някога на приемна страна; тя — най-благородната съпруга на английския трон до дните на Виктория и Добрия Алберт63. Като гледаше картините, Бен си спомни прочетеното описание за посещението на крал Вилхелм в Хага през зимата на 1691 година. Тези, които възпяха битката при Иври64, още не бяха разказали бляскавата история на този ден, но Бен знаеше достатъчно факти, за да си представи, че сякаш чува виковете на възторженото население, когато вдигна поглед от портретите към улицата, грейнала от празничните огньове, запалени на близкия площад.
Кралското посещение щеше да се помни завинаги. Цели две години крал Вилхелм беше управлявал чужда страна — с Англия в мислите си, но със сърце, устремено към Холандия. И когато отново стъпи на бреговете й, приветствува го целият народ. Тълпите се спуснаха към Хага, за да го посрещнат. „Хиляди надойдоха от Амстердам, Ротердам, Лейдън, Харлем и Делфт на шейни или с кънки по замръзналите канали.“65 През целия ден поддържаха празничния вид на столицата: улиците бяха украсени със знамена, с арки от вечнозелени храсти, трофеи, надписи за добре дошли и със символи на местните занаяти. Вилхелм видя по улиците подвизите на своите прадеди и сцени от своето минало, извезани върху знамена и гоблени. През нощта върху леда правеха великолепни фойерверки. Замръзналата му повърхност беше като огледало. Бляскави фонтани от светлина бликаха нагоре, за да се срещнат с искрящите водопади, изсипващи се върху им. След това избухна огън с пурпурен и зелен цвят и изсипа безброй рубини и изумруди върху осветените глъбини на леда, а през цялото време хората викаха: „Господ да благослови Вилхелм Орански! Да живее кралят!“ Бяха обзети от радост и възторг. Вилхелм, техният принц, техният наместник, беше застанал начело на три кралства след победни преговори и войни. И сега, в часа на неговото най-голямо тържество, той беше дошъл при тях като обикновен гост. Кралят слушаше виковете им с разтуптяно сърце. Велико нещо е да те обичат в собствената ти страна. Английските му придворни го поздравяваха с посрещането. „Но ако Мери беше с мене, приветствените викове щяха да бъдат несравними“, каза той.
Докато Бен разглеждаше портретите, господин ван Хент разказваше на момчетата за неотдавнашното си посещение в Антверпен. Това бе родното място на ковача Квентин Метсейс66, който от любов; към дъщерята на един художник започнал да учи и учил, докато не станал велик живописец. Момчетата запитаха домакина дали е видял някоя картина на Метсейс.
— Да, видях — отговори той. — Картините му са великолепни! Особено хубав е известният триптих в параклиса на Антверпенската катедрала, където в средата е нарисувано свалянето на Христос от кръста. Да си призная обаче, повече ме интересуваше неговият кладенец.
— Какъв кладенец, господине? — попита Лудвиг.
— В центъра на града, близо до същата катедрала, чиято висока камбанария е с толкова изящна изработка, че френският крал казал, че му прилича на мехълънска дантела. Кладенецът е покрит с навес в готически стил, увенчан със статуята на рицар в доспехи. Направена е изцяло от метал и доказва, че Метсейс и в ковачницата, и пред триножника е бил все художник. Голямата му слава всъщност идва от чудотворното му умение майсторски да обработва желязо.
После домакинът показа на момчетата няколко съвършени берлински отливки, които беше купил в Антверпен. Това бяха много фини метални украшения: красиви медальони с мотиви от редки картини, по краищата с нежни ажурни орнаменти — достойни, както каза той, да бъдат носени и от най-голямата красавица в страната. Впоследствие огърлицата беше подадена с поклон и усмивка на поруменялата госпожа ван Хент.
Нещо в начина, по който младата дама сведе лице над подаръка, накара мънер ван Хент да добави развълнувано:
— Мога да чета мислите ти, мила.
Тя вдигна поглед с игриво предизвикателство.
— Ах, сигурен съм в това. Мислиш си за онези жени е благородни сърца, без които Прусия щеше да падне. Познавам го по гордия блясък в очите ти.
— Значи, гордият блясък в очите ме издава — отговори тя. — Не мислех за толкова велики неща. Да си призная, просто си представях как тази красива огърлица ще подхожда иа синята ми брокатна рокля.
— Така ли! — възкликна доста унило съпругът й.
— Но мога да мисля и за другото, Йаспър, а от това подаръкът ти ще стане по-скъп. Нали си спомняш историята, Петър? Когато французите навлизат в Прусия и страната няма средства да се защити от враговете, жените накланят везните, като изсипват сребърните сервизи и украшенията ой в държавната хазна.
„Ето — помисли си домакинът, като видя светналия поглед на жена си. — Сега гордият блясък наистина е там.“
Петър отбеляза заядливо, че и в дадения случай жените са останали верни на своята суетност, защото не са се отказали от украшенията. Ако на кралството са нужни злато и сребро, те ще го отстъпят и ще използуват желязо, но няма да престанат да се кичат.
— И какво от това? — каза госпожата, като отново пламна. — Не е грях да обичаш красивите неща, щом като пригаждаш материала им според обстоятелствата. Мога да кажа само, че жените са спасили родината си и косвено са създали нова важна област в производството. Не е ли така, Йаспър?
— Разбира се, че е така, мила — рече съпругът й. — И без да му казвам, Петър сам е убеден, че в целия свят жените винаги са били на първо място, когато родината им е пред изпитание, при това (и той отправи поклон към съпругата си) собствените му съотечественички стоят най-напред в летописите на женския патриотизъм и преданост.
После домакинът се обърна към Бен и поговори с него на английски за хубавия стар белгийски град. Между другото, разказа му и за произхода на името Антверпен. Бяха учили Бен, че „Антверпен“ означава „на кея“, но господин ван Хент му даде много по-интересно обяснение.
Разказват, че преди около три хиляди години на брега на река Схелдъ, на мястото на днешния Антверпен, живеел великан на име Антигон. Великанът прибирал половината от стоките на всички кораби, които плавали край замъка. Естествено, някои били склонни да се противопоставят на този обичай. В такива случаи Антигон ги научавал друг път да имат по-добри обноски, като отрязвал и хвърлял в реката десните ръце на търговците. „Хант-верпен“ — „хвърляне на ръце“, се променило в „Антверпен“ и дало име на мястото. Върху герба на града има две ръце — какво по-добро доказателство от това за верността на преданието, особено ако човек иска да му повярва!
Накрая победили великана — героят на име Брабо го хвърлил в река Схелдъ и на свой ред дал името си на местността Брабант. Оттогава холандските търговци плават по реката в мир. Аз обаче съм благодарна на стария Антигон, защото заради него смятат, че градът има толкова романтичен произход.
Когато господин ван Хент разказа историята на Антверпен на двата езика, той изпита изкушението да разкаже още легенди — някои на английски, други на холандски. Затова минутите, понесени на плещите на пъргави джуджета и великани, бързо отлетяха към времето за лягане.
Трудно беше да се разтури толкова приятна компания, но домакинството на ван Хент се движеше с точността на часовников механизъм. Сърдечно си пожелаваха „лека нощ“, но не се задържаха на прага. Дори когато нашите момчета се изкачваха по стълбите, невидимите домашни феи отново се скупчиха край тях и им прошепнаха, че благоденствието на господаря им е изградено най-вече върху организираност и установен ред.
В този дом не се намираха „прекрасни стаи с по три легла“. В някои стаи леглата бяха две, но всеки гост
