спа сам. Призори стана ясно, че девизът на групата е „всяко момче в собствената си какавида“, но поне Петър не съжаляваше, че е така.
Колкото и да беше уморен, Бея забеляза в ъгъла някакво странно въже със звънче и започна да разглежда постелята си. Всичко го изпълваше с почуда: изключително фината възглавница, обрамчена със скъпа дантела, върху която бе избродиран герб и инициали, огромният колкото леглото копринен дюшек, натъпкан с лебедов пух, розовите атлазени юргани, избродирани с цветни гирлянди. Едва можа да заспи при мисълта в какво необикновено малко легло лежеше, толкова удобно и красиво, макар и толкова странно. На сутринта той внимателно разгледа покривката, защото искаше подробно да я опише в следващото си писмо. Беше японска, чудесна като тъкан, с разнообразни ярки цветове и струваше, както Бен по-късно научи, не по-малко от триста долара.
Подът беше от полирана дървена мозайка, почти целият покрит с разкошен килим с дебели черни ресни по края. В друга стая покрай килима се виждаше ивица атлазено дърво. По стените с тапети от пурпурно- червена коприна бяха накачени гоблени, а отгоре имаше позлатени корнизи, които отразяваха проблесналата светлина чак до лъснатия под.
Над вратата на стаята, в която спаха Йакоп и Бен, имаше бронзов щъркел с протегната шия, който държеше фенер, за да осветява пътя на гостите. Между двете тесни легла, направени от липово дърво и абанос, беше съкровището на ван Хентови: масивно дъбово кресло, на което беше седял веднъж Вилхелм Орански по време на кралски съвет. Отсреща му бе поставен шкаф за дрехи с изящна резба, навосчен и излъскан, пълен със скъпоценни запаси от ленено платно? на масата до него имаше голяма библия, чиито огромни златни закопчалки изглеждаха дреболия в сравнение със солидната твърда подвързия, правена да надживее шест поколения.
На полицата над камината имаше модел на кораб, а над него беше окачен стар портрет на Петър Велики, който, както знаете, на времето е дал прекрасна възможност на холандските котки по доковете да се нагледат на цар, което е една от специалните привилегии на котките67. Макар цар на Русия, Петър не е смятал за унижение да работи като обикновен корабостроител в доковете на Сардам и Амстердам, за да може да запознае съотечествениците си с холандските постижения в корабостроенето. Точно този стремеж да се задълбочава дори в еай-дребните начинания му е спечелил прозвището Петър Велики.
Петър Малки (казано за сравнение) стана пръв на сутринта. Познавайки навиците на своя зет, той се погрижи никое момче да не се успи. Задачата да събуди Йакоп Поот се оказа трудна, но след като измъкна този млад господин от леглото и с помощта на Бен го поразходи из стаята, успя да го разсъни.
Докато Йакоп се обличаше и вътрешно негодуваше, защото плъстените чехли бяха твърде тесни за подутите му крака, Петър написа писмо, за да уведоми близките им в Брук, че групата успешно е пристигнала в Хага. Молеше също така майка си да обади на Ханс Бринкър, че доктор Букман още не е пристигнал в Лейдън, но че е оставил писмо с поръчението на Ханс в хотела, където докторът отсяда винаги при посещенията си в града. „Кажи-му също така, написа Петър, че отново ще се отбия в Лейдън на връщане. Клетото момче изглеждаше уверено, че «господин докторът» ще побърза да спаси баща му, но ние, които познаваме по-до-бре грубия старец, можем да бъдем сигурни, че няма да направи това. Добре ще е, ако се повика веднага лекар от Амстердам, стига йъфроу68 Бринкър да се съгласи да приеме друг, освен краля на докторите — който е, без съмнение, доктор Букман.“ „Нали знаеш, мамо, добави Петър, че винаги съм възприемал къщата на сестра си като доста тиха и самотна — уверявам те, че сега не е така. Сестра ми казва, че нашето присъствие я е стоплило за цялата зима. Брат ми ван Хент е много любезев към всички нас. Казва, че като ни гледа, му се иска да има пълна къща с момчета. Обеща да ни разреши да пояздим породистите му черни коне. Казва, че са кротки като котенца, ако държиш здраво юздата. По разказите на Йакоп, Бея е великолепен ездач, а и синът ти Петър не се справя много лошо“ с тази работа. Каним се тази сутрин да пояздим заедно, облечени като някогашните рицари. Когато се върнем, брат ми ван Хент каза, че ще отстъпи на Йакоп английското си пони и ще намери още три коня — тогава цялата група ще препусне из града като внушителна кавалкада, начело с него. Той ще язди черния кон, който татко му изпрати от Фризландия. Хубавият кон на сестра ми — дорестият с дългата бяла опашка, е окуцял, а тя не желае да язди друг, иначе щеше да ни придружи. Едва затворих очи снощи, след като сестра ми разказа за този план. Само мисълта за клетия Ханс Бринкър и болния му баща ме спираше — иначе щях да пея от радост. Лудвиг вече ни измисли име — „Брукската кавалерия“. Представяме си колко внушително ще изглеждаме, особено в индийска нишка…
Брукската кавалерия не се разочарова. Мънер ван Хент с готовност намери добри коне. Всички момчета можеха да яздят, макар че не бяха съвършени ездачи като Петър и Бен. За голяма радост разгледаха цяла Хага, а и Хага ги разгледа — и изрази одобрението си на висок глас чрез виковете па малките момчета и лая на впрегнатите кучета; или безмълвно — чрез ясните очи, конто не се вглеждат твърде дълбоко, светнали при вида на красавеца Карл или насмешливо проблеснали, когато бузите на едричкия младеж се тресяха, докато минаваше с коня край тях.
Като се върнаха, момчетата заявиха, че голямата кахлена печка в гостната без съмнение е една много полезна вещ, защото можеха да я наобиколят и да се стоплят, без да си опарят носовете и без да ги заболят измръзналите места. Тя беше толкова голяма, че макар да не бе зачервена никъде, разпращаше топлина из цялата къща. Чисто бялата й повърхност и излъсканите месингови кръгове я правеха приятна за гледане, независимо от факта, че докато получаваше топлина и уют от нея, неблагодарният Бен съчиняваше подигравателно изречение за следващото си писмо, в смисъл, че е естествено печките в Холандия да приличат на огромни снежни преспи — иначе нямаше да бъдат в съответствие с чудатостите на тази страна.
Ако опишем всичко, което момчетата видяха и правиха през този и следващия ден, ще превърнем тази книга в дебел том. Те посетиха леярната за оръдия, видяха как изсипват течния огън във формите и наблюдаваха ковачите, застанали отстрани полуголи, като демони, които си играят с огън. Възхищаваха се на внушителните обществени сгради и масивните частни къщи, на великолепните улици, на величествената гора — гордост на всички обичащи красотата холандци. Дворецът с бляскавия мозаичен под, с фреските по стените и чудесните орнаменти изпълни Бен с възторг; той беше учуден, че някои от църквите са толкова обикновени — понякога с изящна външна архитектура, но голи и мрачни отвътре, с празни варосани стени.
Ако нямаше отпечатани летописи, по църквите на Холандия би могло да се научи почти цялата й история. Няма да се спирам на подробности, само искам да кажа, че Бен — който беше чел за нейните борби и страдания, за ужасното възмездие, с което от време на време си е отплащала — почти не можеше да върви из някой холандски град, без да потръпва вътрешно от ужас при мисълта за окървавените пътища на нейната история. Бен не можеше да забрави Филип Испански и херцог Алба дори когато се радваше на благоденствието, последвало Освобождението69. Той се вглеждаше и в най-кротките-очи, за да открие в тях нещо от огъня, осветявал някога изпитите лица на отчаяните бунтари, понесли с чест прозвището „голтаци“, презрително подхвърляно им от техните подтисници, превърнали се в страшилища на сушата и на морето. В Харлем: Бен изпитваше чувството, че въздухът все още кънти от виковете на три хилядите жертви на Алба. В Лейдън сърцето му се изпълваше със съчувствие при мисълта за дългото шествие от изстрадали, изгладнели създания, които след вдигането на обсадата вървели залитайки към голямата църква, предвождани от Адриан вай дър Верф, за да изпеят хи ми в прослава на освободения Лейдън. Спомни си, че го направили дори преди да вкусят хляба, докарай от холандските кораби. Най-напред благодарили на бога, после щели да ядат. Хиляди треперещи гласове се извисили в радостен благодарствен молебен. За миг зазвучали все по-високо и по-високо — после внезапно преминали в ридание — и в цялото множество не е имало нито един човек, който да продължава да пее. Но кой би казал, че целият този химн не е бил чут на небето?
Тук, в Хага, други мисли споходиха Бен: как в по-късни години Холандия без желание скланя глава под френско робство70 и как, предизвикана и разярена до крайност, отново решително се отърсва от него. Това му допадаше. Коя нация — какъвто и дух да има, мислеше си той, е способна да устои на подобно дело: да даде всичкото си богатство в чужда съкровищница и да прати цвета на младежта в чуждата армия! А не бе изминало толкова много и от времето, когато английски оръдия гърмели близо до Немския океан71 — но накрая всички битки свършили. Сега Холандия беше спретнато малко кралство със собствено управление и Бен се радваше на
