Пътят за Некарщайнах бе почернял от народ. Облаци от прах пречеха да се види какво точно става. Викове, объркани песни, прекъсвани от вятъра, това бе всичко, което можеше да се чуе. Всичко, което можеше да се види, бе, че там имаше поне петстотин-шестстотин души.
Навалицата бързо напредваше. Изведнъж Юлиус плесна с ръце.
— Ами да! — извика той. — Това е Самуел, който удържа на думата си!
— Какво искаш да кажеш? — попита Кристиане.
— Искам да кажа — повтори Юлиус, — че Хайделберг се пренася в Ландек. Самуел ти беше обещал това, а той винаги изпълнява обещанията си. Но да направи това толкова бързо! Да, наистина, това са моите другари от Университета. Чуваш ли песента „Вивалера“? О! Каква хубава изненада!
И погледът на Юлиус, допреди малко заспал, се пробуждаше. Кристиане се замисли.
Пътят минаваше в подножието на скалата, където бяха застанали Кристиане и Юлиус. Тълпата напредваше бързо и весело. Скоро Юлиус можа да различи Самуел, който бе начело на групата. Беше на кон, сериозен като генерал начело на армия.
Зад него носеха голямото академично знаме. Студентите вървяха и скоро се изравниха с Юлиус и Кристиане.
Минавайки покрай тях, Самуел вдигна поглед, забеляза ги и ги поздрави.
Студентите познаха Юлиус. Всички шапки се свалиха за поздрав, а всички уста запяха най-шумния припев, който някога е проглушавал човешки уши.
— Добре, моя малка Кристиане — каза Юлиус, — моите другари ме видяха и мисля, че ще е добре да ги поздравя. Ти си само на две крачки от замъка и можеш сама да се прибереш. Признавам, малко съм нетърпелив да подновя познанството с приятелите си и да разбера какво означава всичко това. Ще дойда при теб след малко.
— Върви — каза Кристиане натъжена, без сама да знае защо.
Юлиус не изчака да му се повтаря. Той целуна Кристиане по челото, престори се, че върви спокойно до завоя на пътеката, и когато го мина и тя вече не можеше да го види, се затича с всичка сила и за две минути стигна до тълпата.
Кристиане го видя как се отдалечава.
„Щом Самуел е тук, каза си тя, той тича при него.“
Тя изтри сълза от окото си и се готвеше да тръгне, когато чу стъпки зад гърба си.
Обърна се и видя Гретхен.
— Гретхен! — възкликна тя. — Но какво ти е?
Малката козарка бе доста променена от предната вечер. Бледа, съсипана, с разчорлени коси, с черни кръгове под очите, тя изглеждаше състарена с десет години. Вълнението, обичайно за нея, бе отстъпило място на мрачно вцепенение: нещо гибелно и злокобно лъхаше от цялото й същество.
— Какво ти е? — повтори Кристиане. — И откъде идваш?
— Идвам от стаята си.
— Ние те викахме. Защо не се обади?
— Защото господин виконтът беше с вас, а аз не искам повече да ме виждат. Не, повече няма да се показвам пред никого и няма да говоря с никого освен с вас. Срамувам се. Вас ви обичам и непременно трябваше да ви кажа: „Внимавайте, Самуел Гелб не лъже. Виждате ли, това, което казва, го изпълнява. Заплаши ли някого, непременно нанася удар. Това е по-силно от вас и по-силно от него може би.“ Вижте, аз страдам, като ви казвам това, но то е, за да ви спася. Обърнете поглед в друга посока, не ме гледайте, моля ви, и всичко ще ви кажа. Не ме гледайте, така, сега е добре. Слушайте: Самуел Гелб бе казал, че ще бъда негова. Е, добре! Той ми даде да пия питие, създадено в неговия ад и от моите цветя… В крайна сметка, негова съм. Пазете се! Сбогом.
И като се втурна ненадейно, избяга в колибата си и се заключи.
Кристиане остана неподвижна и ужасена.
— Гретхен! Гретхен! — извика тя.
Но колкото и да викаше, Гретхен не се появи.
— О! — мислеше Кристиане, цялата разтреперана. — Истина е: той изпълнява всичко, което каже. Ето че Хайделберг се пресели в Ландек! Ето че Гретхен е погубена и ме изоставя, мъжът ми също ме изоставя. Сама съм! Ох! Страх ме е! Ще пиша на барона и ще го извикам на помощ.
XLVI
GAUDEAMUS IGITUR
Студентите пееха гръмогласно:
Изведнъж пътят зави и се появи едно село. Всички негови жители, мъже, жени, деца, привлечени от шума, излязоха на праговете на вратите и гледаха със смаян поглед нахлуването на този невероятен керван.
Самуел не бе тук. Бе останал назад, за да говори с Юлиус.
Студентът, който вървеше начело, се обърна към един селянин:
— Хей, селянино, кое е това село?
— Ландек.
Изведнъж се чу вик от всички:
— Хей, ура! Хопсаса! Лисици и синигерчета, спрете! Това е Ландек!
След това се чуха хиляди разнородни викове:
— Здравей, Ландек!
— Авентински хълм на нашия университетски Рим, здравей!
— Ужасна купчина колиби, здравей!
— Здравей, село, което отсега нататък ще бъде историческо, прекрасно село, безсмъртна дупка!
Трихтер каза на Фресванст:
— Жаден съм.
Един от синигерите отиде при някакъв младеж, който вървеше след ралото.
— Хей, еснаф такъв, селянино, роден по тези места, подобие на човек, което ме гледа с очи на риба, имаш ли достатъчно ум, за да ми кажеш къде тук се намира странноприемницата „Гарвана“?
— В Ландек няма странноприемница „Гарвана“ — отговори смаян селянинът.
— Странноприемницата „Златния лъв“, в такъв случай?
— Няма странноприемница „Златния лъв“ в Ландек.
— В крайна сметка най-добрата странноприемница на това място, идиот такъв?
— В Ландек няма никаква странноприемница.
При този отговор студентите нададоха рев на възмущение.
— Чуйте какво каза този полски човек — извика синигерът. — Нямало гостоприемница в Ландек.
— Къде ще оставя кутията си с шапки? — със страдалчески вид запита един студент.
— Къде ще оставя кучето си? — проплака една лисица.
— Къде ще оставя лулата си? — гневно извика една мъхеста къща.
— Ами аз — възкликна друг, — къде ще оставя зеницата на окото си, розата на пролетта, любимата на сърцето си?
— Жаден съм — каза Фресванст на Трихтер.
Всички започнаха да пеят със задгробен глас, който контрастираше на смисъла на думите, втория куплет на известната латинска песен:
