Чудото на Сан Дженаро се извършва два пъти в годината (ако не смятаме извънредните чудеса). Наближаваше официалният ден на чудото и всички гадаеха, ще остане ли светеца верен на републиканските си симпатии в момента, когато републиката, изоставена на произвола на съдбата от французите, беше изложена на голяма опасност под заплахата от настъпващите санфедисти. За Сан Дженаро залогът беше голям. Ако предадеше патриотите, както Рока Романа, той би се помирил с краля и, в случай на реставрация, би останал покровител на Неапол. Ако запазеше верността си към републиката, той трябваше да сподели съдбата й — да падне заедно с нея или да запази влиянието си. Всички политически въпроси бяха засенчени от този въпрос на религията.
Салвато, като отговорник за спокойствието в града и уверен в своите калабрийци, ги построи в боен ред, за да предотвратят възможността за какъвто и да е метеж, но с нищо да не влияят на волята на светеца. Смелият и пламенен патриот може би не би имал нищо против да довърши с един удар реакционната партия, която беше дейна и възбудена, както никога досега. Една вечер Микеле предупреди Салвато, че Асунта е узнала за подготвян преврат от група заговорници — монархисти, определен за другия ден. Салвато незабавно взе решение. Той заповяда на Микеле да въоръжи всичките си хора, изпрати петстотин ладзарони заедно с калабрийците в аристократическите квартали, а към останалите отряди от простолюдието прибави хиляда калабрийци за охрана на стария град и спокойно зачака развоя на събитията.
Всичко беше тихо, но на разсъмване неизвестно как хиляда къщи бяха от белязани с червен кръст. Те трябваше да бъдат разграбени. На триста или четиристотин врати над кръста стоеше черна точка. Жителите им трябваше да бъдат изклани.
Тези предзнаменования за безпощадна война не направиха никакво впечатление на Салвато, чиято сурова доблест се закаляваше още повече от срещаните препятствията и ги побеждаваше, без да се бои; че самата тя може да бъде победена от тях.
Той отиде в Директорията и тя по негово предложение издаде декрет, според който, всички граждани, способни да носят оръжие, освен ладзароните, се призоваваха в националната гвардия. Това се отнасяше и за всички държавни служители (с изключение на принудените да останат на поста си членове на Директорията и четиримата министри), тъй като кой друг, ако не хората, заети с управлението на града, трябваше да даде пример за мъжество и патриотизъм, сражавайки се в първите редици.
Упълномощен да използва всички средства срещу роялисткия метеж, Салвато заповяда да арестуват повече от три хиляди заподозрени, сред тях и третия брат на кардинал Руфо. Триста главатари бяха затворени в Новия замък и в замъка Уово, при което Салвато заповяда да минират и двете крепости и, в случай, че републиката не може повече да ги защищава, да ги взривят заедно със затворниците. Той разпространи слуха, че смята да изкопае под града подземни ходове и да ги натъпче с барут. Младият патриот даваше на роялистите да разберат, че ако Руфо продължаваше да упорства в намерението си да върне Неапол на краля, му предстоеше не рицарско сражение, а изтребителна война. Смъртта щеше да постигне и роялисти и републиканци.
Най-после, по настояване на Салвато, чиято пламенна душа запалваше ентусиазма на околните, се въоръжиха Патриотичните общества. Те назначиха офицери от своите редици, а за командир избраха храбрия швейцарски полковник Йозеф Вирц, който беше служил на Бурбоните, но на думата му можеше да се разчита.
Така неусетно се приближаваше денят на чудото. Лесно е да се досетим с какво нетърпение го чакаха роялистите и с какъв трепет наблюдаваха приближаването му хората от лагера на патриотите.
Нужно ли е да споменаваме, че сърцето на бедната Луиза се изпълваше с ужас и тревога, — нали тя живееше само заради него, а той само по чудо оставаше жив сред вражеските кинжали, които веднъж толкова щастливо избяга. Той имаше само едни отговор за страховете на Луиза:
Успокои се, скъпа, в Неапол най-безопасно е да бъдеш храбър.
Макар Луиза да не излизаше никъде, в деня на чудото тя още на разсъмване отиде в църквата Санта Клара и започна да се моли пред олтара. Образованието не беше унищожило неаполитанските суеверия в главата й: тя дълбоко вярваше в Сан Дженаро и чудесата му. Но като се молеше за извършване на чудото, тя имаше пред вид Салвато.
Светецът чу молитвата й. Едва членовете на Директорията, Законодателната комисия и изборните чиновници влязоха в църквата, едва кавалерията и пехотата от националната гвардия се строи в шпалир пред вратите и чудото се извърши. Сан Дженаро положително оставаше верен на убежденията си. Той все още беше якобинец. Луиза се върна в къщи като благославяваше покровителя на Неапол и вярваше повече от всякога в неговото могъщество.
LIV
КАТОЛИЧЕСКАТА АРМИЯ НА СВЕТАТА ВЯРА
Както читателят помни, ние оставихме кардинал Руфо в Алтамура. На 24 май, след двудневна почивка той продължи пътя си като мина през Гравина, Паджо, Урсино, Спинацола, заобиколи Ванузия, родното място на Хораций, а после Мелси, Асколи и Бовино.
Нека бъде позволено на пишещия тези редове да се спре на един епизод, който свързва с историята на Неапол историята на собственото му семейство.
По време на пребиваването си в Алтамура кардиналът получи писмо от учения Доломие, с печата на град Бриндизи. Ученият беше задържан в крепостта на този град заедно с генерал Манкур и генерал Александър Дюма, моят баща.
След едно скарване с Бонапарт генерал Дюма беше получил разрешение да се завърне във Франция. На 9 март 1799 година той отплува от Александрия на наето от него кораб-че, където покани двамата свои приятели — генерал Манкур и учения Доломие. Корабчето се казваше „Прекрасната малтианка“, тъй като капитанът беше малтиец и плаваше под неутрален флаг. Името му беше Феликс.
Платноходът имаше нужда от ремонт. Беше уговорено, че той ще се извърши за сметката на наемателя. Разходите бяха определени на шестдесет луидора. Капитан Феликс получи сто, заяви, че всички поправки са извършени и пътешествениците лекомислено му повярваха.
В действителност, не беше извършен никакъв ремонт. На 40 мили от Александрия корабът започна да пропуска вода. За нещастие, не можеха да се върнат в пристанището заради насрещния вятър. Решиха да продължат плаването с всички платна, но колкото по-бързо се движеше корабчето, толкова повече вода нахлуваше в трюмовете му. На третия ден положението стана почти безнадеждно. Хвърлиха в морето десетте оръдия, после деветте арабски жребци, които генерал Дюма водеше във Франция, изхвърлиха целия товар кафе и най-после дори сандъците на пътниците. Въпреки всичко, корабът продължаваше да потъва. По сектанта определиха, че се намират пред входа на Адриатическо море. Тогава решиха да влязат в най-близкото пристанище. Това беше Таранто. Земята се показа на десетия ден. Още денонощие, и корабът би отишъл на дъното.
Откъснати отдавна от външния свят, пътниците не знаеха че Неапол е във война с Франция. Хвърлиха котва до едно островче, приблизително на миля от Таранто и генерал Дюма изпрати капитана при губернатора, за да моли за помощ. Отговорът на губернатора беше покана към французите да слязат без никакъв страх на сушата. „Прекрасната малтианка“ отново вдигна платна и след половин час влезе в пристанището на Таранто.
Пасажерите един след друг слязоха на брега, където бяха претърсени, натикани в едно помещение и най-после им обявиха, че ги задържат като военнопленници.
На третия ден главните затворници — генералите Манкур и Дюма и ученият Доломие бяха затворени в отделна килия. От свое име и от името на другарите си по нещастие Доломие написа на Руфо писмо, в което изразяваше протест срещу подобно потъпкване правата на човека и твърдеше, че са станали жертва на предателство.
Кардиналът отговори, че, без да обсъжда въпроса имал ли е право кралят на Неапол да ги задържа като военнопленници, той само уведомява господин Доломие, че е невъзможно да продължат пътешествието си по суша. Той не бил в състояние да им обезпечи достатъчно надежден ескорт, който би попречил на разбунтувалите се калабрийци да разкъсат пътешествениците. Да ги върне в родината им по море също нямал право, без разрешение от англичаните, и единственото, което можел да стори, било да доложи за тях на краля и кралицата.
