Угодно ни и също така да бъде арестувана и наказана Луиза Молина Сан Феличе, която е разкрила и издала противореволюционния заговор на роялистите, начело с банкерите Бекер.
Най-после, всички изборни градски чиновници и местни депутати, които са лишили от власт моя генерален наместник Пинятели и които са пречили на неговите действия.
След това, тези, които имат най-малка вина, трябва да бъдат изселени до живот от моите владения (с най-малко разноски), а имуществото им да бъде конфискувано. Трябва да Ви кажа, че напълно споделям Вашето мнение за изгнанието. Аз също предпочитам да се избавя от тези гадини, отколкото да ги оставя у дома си. Ах! Ако имах някой укрепен остров, разположен далеч от владенията ми на сушата, аз охотно бих приел Вашето предложение за замяна на смъртното наказание със заточение. Но тъй като нашите острови са близо до сушата, има реална опасност от заговори и бунтове. Наистина, неудачите, постигнали, слава Богу, французите в Италия, надявам се, биха лишили заточените от възможността да ни навредят. Но ако се решим на заточение, трябва добре да обмислим къде да ги изселим и как да стане това. Сега мисля именно по тези въпроси.
Оставям си правото, щом овладеем Неапол, да добавя някои уточнения към тези указания. А след това смятам, като добър християнин и любещ баща на народа си, окончателно да предам на забвение миналото и да даря на всички пълно опрощение, за да забравят предишните си грешки, които, уверен съм, са били извършени не от склонност към престъпления, а под влиянието на страха и малодушието.“
Ние оставаме в пълно неведение за това, което се крие зад фразата, която завършва този списък от наказания, достоен за Сула, Октавиан или Тиберий. Дали това е една мрачна шега, тъй като — съдейки по това как някои монарси възприемат своята власт, — тя е написана съвсем сериозно.
Но най-сериозно от всичко беше разпореждането за арест на бедната Сан Феличе, и то в момент, когато тя най-малко очакваше това.
LVI
РУСКАТА МОНЕТА
Както вече казахме, Луиза се стараеше да бъде щастлива. Уви, това никак не беше лесно! Любовта й към Салвато оставаше все толкова гореща, може би, беше станала още по-пламенна; нали когато една жена, особено с характера на Луиза, се отдава безогледно на своя избраник, от това любовта й удвоява своята сила.
Колкото до Салвато, неговата душа също беше запълнена изцяло с Луиза. Той не я обичаше, той я боготвореше.
Но две мрачни сенки надвисваха над живота на бедната жена. Една от тях се явяваше само от време на време, отдалечаваше я от Салвато и я караше да забрави ласките му. Това бяха спомените за другия човек, наполовина баща, наполовина съпруг, от когото тя редовно получаваше писма, които бяха винаги приветливи, но по скоро със сърцето си тя усещаше в тях признаци на тъга. Тя му отговаряше с писмата на покорна дъщеря. Нямаше нужда да променя нито дума в израза на своите чувства към кавалера Сан Феличе, те си оставаха неизменни.
Но другата, зловещата и мрачна сянка нещастната Луиза не можеше да прогони нито за миг от съзнанието си. Това беше отчайващата мисъл, че тя беше причина за ареста на двамата Бекер, а в случай че ги екзекутират, би станала причина и за тяхната гибел.
И все пак младата двойка се сближаваше с всеки изминат ден и постепенно започваше да живее един общ живот.
Салвато отдаваше на Луиза цялото си време, свободно от войнски задължения.
Сеньора Сан Феличе се вслуша в уговорките на Микеле и прости на Джованина странното й бягство от дома, което, впрочем, пред вид на семейните отношения между италианските слуги и господарите им, не беше сериозно провинение.
Сред тези толкова страшни събития и пред задаващите се още по-ужасни, всички умове бяха заети с обществени дела. Частната хроника малко занимаваше хората и те нямаха време, нито желание да обсъждат връзката на Салвато и Луиза, а само бяха нейни неволни свидетели. При това, колкото и близки да бяха отношения на двамата влюбени, в тях беше невъзможно да се съзре нещо скандално, — нали се намираха в страна, където думата „любовница“ се превежда като „приятелка“.
Така че, дори ако Джованина би пожелала да причини неприятности на господарката си, тя би могла да приказва колкото поиска, без да й навреди ни най-малко.
Девойката беше станала мрачна и мълчалива, но отново намери предишната си почтителност.
Само Микеле запазваше безгрижната си жизнерадост и остроумието му често огласяше цялата къща. След като получи високото звание полковник, за което не беше помислил дори и на сън, пред очите му започна да се поклаща въжена примка, но това видение изобщо не влияеше на душевното му състояние, а дори го правеше по-весел и той пляскаше с ръце и викаше: „Какво пък! Няма две смърти, а едната няма да ми се размине!“ И само дяволът, който държеше другия край на въжето, разбираше нещо от това възклицание.
Една сутрин, отивайки от дома на Асунта към къщата с палмата, Микеле с обичайната южняшка необмисленост забави крачки пред магазина на Бекайото и му се стори, че хората вътре смениха темата на разговора си, а знаците им недвусмислено говореха: „Пазете се, Микеле е тук!“
Микеле беше твърде хитър, за да покаже че е забелязал нещо, но и твърде любопитен, за да не опита да узнае какво скриват от него. Той размени няколко думи с Бекайото, но не можа да измъкне нищо от него. Тогава Микеле излезе от магазина и се отби при месаря Кристофоро, който беше заклет враг на Бекайото, защото се занимаваше почти със същия занаят.
Оказа се, че Кристофоро, който действително беше патриот, още от сутринта забелязал някаква странна възбуда сред хората на Стария пазар. Според него, причината били двама души, които раздавали на някои от привържениците на Бурбоните златни и сребърни монети. В единия от тях месарят познал някой си Кошия, който служил преди като готвач при кардинал Руфо и затова познавал търговците от Стария пазар.
— Добре, — каза Микеле. — А ти видя ли монетите, приятелю?
— Видях, но не ги познах.
— А не можеш ли да ми намериш такава монета?
— Нищо по-лесно.
— Е, аз познавам някого, който ще ни обясни от коя страна е тя.
И Микеле извади от джоба си шепа сребро, за да възмезди месаря за чуждите монети, които се беше наел да му достави.
След десет минути Кристофоро се върна със сребърна монета, прилична на пиастър, но по-малка. На лицевата страна беше изобразена жена в профил с високомерно лице, открита гръд и малка корона на главата. На опакото имаше двуглав орел, който държеше земното кълбо и скиптър.
От двете страни на монетата имаше някакви странни, непознати букви.
Въпреки всичките си старания, Микеле не успя да прочете надписите и за свой срам трябваше да признае, че не познава съставящите ги букви. Тогава той поръча на Кристофоро да разпита всички и ако узнае нещо интересно, да му съобщи веднага. Месарят, който също изгаряше от любопитство, веднага тръгна към пазара, а младият ладзарони се отправи по улица Толедо към Мерджелина.
Пред двореца Ангри Микеле се спря и попита за Салвато. Младият човек беше излязъл преди един час.
Салвато, както и беше предположил ладзаронито, се намираше в Къщата с палмата, в която приятелката на Луиза, херцогинята Фуско, му беше предоставила същата стая, където някога беше лежал ранен и прекарал толкова сладостни и мъчителни часове.
Той влизаше при херцогинята, която открито и с уважение приемаше всички известни патриоти от епохата, кланяше се на домакинята, ако тя се намираше в салона, и веднага отиваше в стаята си, превърната в работен кабинет. Луиза се промъкваше през вратата между двете къщи и се присъединяваше към него.
Микеле нямаше причина да се крие и просто позвъни на градинската врата. Отвори Джованина, Откакто в душата му се бяха зародили подозрения относно истинските чувства на девойката към млечната си сестра,
