негово щастие, се беше оказала незаключена през нощта на 22 срещу 23 септември.
Отвори му Джованина, която неволно извика от учудване. Салвато дори не забеляза объркването й.
— В къщи ли е господарката ти? — попита той.
Тя мълчеше, очарована от погледа му, и той леко я отстрани и тръгна към стълбите, без дори да почувствува, че девойката хвана ръката му и страстно я притисна в своята. Впрочем, той би могъл да припише този жест на страха от неизвестното, обхванал в тези минути и най-устойчивите характери.
Луиза не беше помръднала от мястото си. Като дочу познатите стъпки от противоположната страна, младата жена в учудване скочи от креслото и се спусна към вратата. Тя застана лице срещу лице с любимия си.
Салвато мълчаливо взе ръцете й и я погледна с неизразимо нежна и печална усмивка.
— Всичко пропадна! — каза той. — След седмица Руфо ще бъде пред Неапол и ще бъде късно. Трябва да заминеш още сега.
— Говори, слушам те, — промълви Луиза.
— Имаме три пътя, — продължи Салвато.
— Какви?
— Първо: да яхнем конете заедно със стотина храбри калабрийци, да прегазим всички препятствия по пътя и да стигнем до Капуа. Там все още има френски гарнизон. Ще те поверя на коменданта, който и да е той, и в случай на капитулация той ще включи името ти в договора.
— А ти? Ще останеш ли в Капуа?
— Не, Луиза, ще се върна, защото мястото ми е тук. Но веднага щом изпълня дълга си, ще долетя при теб.
— Какъв е вторият път?
— Да вземем лодката на стария Басо Томео, който ще те чака със синовете си го гроба на Сципион, и да доплуваме покрай Терачинските брегове до Остия. Оттам нагоре по Ти-бър да стигнем Рим.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Невъзможно.
— А третият?
— Да останем тук, да организираме колкото можем отбраната и да чакаме събитията.
— Какви събития?
— Последствията от падането на града и отмъщението на страхливия и затова безпощаден крал.
— Значи, ще се спасим или ще умрем заедно?
— Вероятно.
— Тогава да останем.
— Това последната ти дума ли е, Луиза?
— Последната, приятелю мой.
— Помисли до вечерта. Тогава ще дойда пак.
— Ела. Но ще чуеш същото: ако останеш, ще бъда с теб.
Салвато погледна часовника си.
— Вече е три. Не трябва да губим нито минута.
— Изоставяш ли ме?
— Ще отида в замъка Сан Елмо.
— Но нали негов комендант също е французин. Защо не ме оставиш под негово покровителство?
— Защото го видях веднъж, за малко, но ми се стори негодник.
— Негодниците някога вършат за пари това, което благородниците вършат от самоотверженост.
Салвато се усмихна.
— Именно това ще се опитам да постигна.
— Опитай се, приятелю мой. Всичко ще направя, само за да бъдем заедно.
След като я целуна за последен път, Салвато излезе от къщата и тръгна по пътечката, която се виеше в подножието на хълма.
От височината на крепостта, която надвисваше над града като хищна птица, полковник Межан видя Салвато и го позна. Той знаеше, че младият човек се слави с открития си честен характер, пълна противоположност на неговия собствен. Може би, полковникът го ненавиждаше, но не можеше да не го уважава. Той бързо влезе в кабинета си и спусна завесите-подобен род хора не обичат ярката светлина, — после седна с гръб към прозореца, за да не се вижда изражението на змийските му очи.
Едва беше успял да вземе тези предпазни мерки, когато му доложиха, че желае да го види генерал Салвато Палмиери.
LVIII
В КОЯТО ЧЕСТЕН ЧОВЕК ПРЕДЛАГА ДА ИЗВЪРШИ БЕЗЧЕСТНА ПОСТЪПКА, А ДРУГИ ЧЕСТНИ ХОРА, ПОРАДИ ГЛУПОСТ, ГО ОТБЛЪСКВАТ
Разговорът продължи около час.
Салвато излезе от кабинета с наведена глава, погледът му беше мрачен. Той се спусна по склона към улицата Инфраската, нае кабриолет на улица Студи и заповяда да го откарат в кралския дворец, където заседаваше Директорията.
Всички врати се отвориха при вида на мундира му и той безпрепятствено стигна до зала за заседания. Членовете на Директорията слушаха доклада на Мантоне за създалото се положение.
А то беше следното:
Кардиналът лагеруваше в Ариано — на два прехода от Неапол.
Фра Дяволо беше в Сесе и Теано, също на два дни път от града.
Шиярпа чакаше в Ночера, на същото разстояние от Неапол.
Най-после, републиката беше заплашена от роялистите-неаполитанци, сицилийците, англичаните, римляните, тосканците, руснаците, португалците, далматинците, турците и албанците.
Докладчикът беше мрачен, слушателите му — още повече.
Когато Салвато влезе всички погледи се устремиха към него. Той направи на Мантоне знак да продължава и до края на речта му остана прав.
После председателят попита Салвато:
— Нещо ново ли искате да ни съобщите, генерале?
— Не. Но искам да внеса предложение.
Всички познаваха пламенната смелост и непоколебимия патриотизъм на младия човек, затова се превърнаха в слух.
— След всичко, което разказа сега храбрият генерал Мантоне, считате ли, че ни остава някаква надежда?
— Почти никаква.
— А все пак? На какво можете да разчитате? Кажете.
Всички мълчаха.
— Следователно, — продължи Салвато, — вие няма на какво да се надявате и се самозалъгвате.
— А вие, генерале, имате ли надежда?
— Да, ако постъпим точно така, както ви кажа.
— Говорете.
— Всички вие сте храбри и мъжествени хора. До един сте готови да умрете за отечеството, нали?
— Така е! — извикаха членовете на Директорията, като в единен порив скочиха от местата си.
— Не се съмнявам, — продължи Салвато с обичайното си спокойствие. — Но да умрем за отечеството все още не означава да го спасим, а ние трябва да го спасим, защото така ще спасим и републиката. А да спасим републиката — значи да изградим на тази многострадална земя царство на разума, прогреса, законността, просвещението, свободата — всичко това, което ще изчезне за половин, а може би и за цял век, в случай че Фердинанд се завърне.
