той рядко я заговаряше. И сега той само я поздрави твърде небрежно. Не трябва да забравяме, че Микеле беше вече полковник, а у Луиза се чувстваше почти у дома си. Той не зададе никакви въпроси, отвори една след друга всички врати и през празните стаи стигна до тази, която му беше необходима. По условното почукване влюбените веднага разбраха кой беше дошъл и нежният глас на Луиза произнесе:
— Влизай!
Микеле натисна дръжката на вратата. Луиза и Салвато седяха еди до друг, главата на младата жена почиваше върху рамото на възлюбения, който нежно прегръщаше раменете й. Очите на Луиза бяха пълни със сълзи, лицето на Салвато сияеше от гордост и радост.
Микеле се усмихна. Стори му се, че вижда тържеството на младия съпруг, узнал току-що, че скоро ще става баща. Впрочем, каквото и чувство да озаряваше челото на единия от любовниците и навлажняваше очите на другия, това си оставаше тяхна тайна, тъй като при вида на Микеле Луиза притисна пръст към устните си. Салвато протегна ръка на юношата.
— Какво ново? — попита той.
— Нищо определено, генерале, но във въздуха се носи шум.
— Какъв шум?
— Шум на сребърен дъжд, който се сипе неизвестно откъде.
— Сребърен дъжд, надявам се, че си се досетил да застанеш под улука?
— Не. Но успях да подложа шапка и ето една от падналите капки. — И той протегна на Салвато сребърна монета.
Младият човек я взе и веднага произнесе:
— А, рубла на Екатерина.
Микеле не разбра нищо.
— Рубла Какво е това?
— Руски пиастър. Екатерина втора е майка на император Павел първи.
— Той пък къде царува?
— В Русия.
— Гледай ти! Значи и руснаците се намесиха в нашите работи. Наистина, отдавна ни го бяха обещали. Значи са пристигнали?
— Изглежда е така, — отвърна Салвато и стана.
— Това е нещо сериозно, любима, — обърна се той към Луиза, — и ще трябва да ви напусна. Без да губя нито минута, искам да узная откъде са се взели тези рубли.
— Вървете, — отвърна младата жена с тази мека покорност, която не я оставаше от времето на злополучното дело Бекер. Тя, наистина чувствуваше, че вече не принадлежи на себе си, че, като античната Ифигения, е жертва в ръцете на Съдбата и няма сили да се бори против нея. Тя само се опитваше да я умилостиви с покорството си.
Салвато препаса сабята си, приближи се към Луиза с тази изпълнена със сила и нежност усмивка, без която лицето му ставаше сурово и твърдо като мрамор, и толкова здраво прегърна любимата си, че тя потрепери в обятията му като тръстика.
— Довиждане, мила!
— Довиждане, — отвърна младата жена. — Кога?
— Когато мога. Знаеш, че не мога да живея без теб, особено след чудесната вест!
Луиза се притисна към него и скри глава на гърдите му, но Микеле успя да забележи червенината й.
Уви! Вестта, която Салвато в егоистичната си гордост намери за толкова радостна, беше, че Луиза щеше да става майка!
LVII
ПОСЛЕДНИ ЧАСОВЕ
Ето какво се беше случило и по какъв начин руските монети се бяха появили на Стария пазар в Неапол.
На трети юни кардиналът пристигна в Авиано — град, разположен толкова високо в Апенините, че си е спечелил прозвището „Балконът на Апулия“. По това време към него водеше единствено прокараният от римляните път от Неапол за Бриндизи, същият, по който са извършили знаменитото си пътешествие Хораций и Меценат. Откъм Неапол започва стръмен склон, който пощенските коли могат, по-точно, можеха да преодоляват само с волски впряг. От другата страна до пътя може да се стигне само през дългата и тясна Бовинска долина, нещо като Калабрийски Термопили. По дъното на теснината бясно препуска потокът Черваро, по брега се вие път, който води от Ариано към Бовинския мост. Склонът на планината се състои от големи скали, така че едва стотина души биха могли лесно да спрат придвижването на цяла армия.
Скипани получи разпореждане да спре именно там и ако беше послушал заповедта, вместо да се поддаде на безумното си желание да нападне Кастелучо, може би победоносното придвижване на кардинала би било прекъснато.
Но за свое голямо учудване кардиналът пристигна в Ариано без никакви пречки. Там той завари разположените на лагер руски войски.
Когато на другия ден Руфо реши да посети този лагер, при него доведоха двама подозрителни търговци на зърно, задържани с кабриолета си, които твърдяха, че отиват в Апулия за стока.
Кардиналът тъкмо щеше да започне разпита, когато изведнъж забеляза, че един от тях не само че не показва никакъв страх и смущение, а дори се усмихва. Като се вгледа внимателно в мнимия търговец, кардиналът веднага позна бившия си готвач Кошия.
Като видя, че го познаха, човекът по неаполитански обичай целуна ръка на Руфо. Кардиналът веднага се досети, че пътниците не са попаднали случайно при него и веднага ги изпрати в една самотна, предадена на руснаци къща, където можеше спокойно да разговаря с тях.
— От Неапол ли идвате? — попита ги той.
— Напуснахме го вчера сутринта, — отвърна Кошия.
— Значи ми носите пресни новини?
— Да, монсеньор, затова сме дошли при ваше високопреосвещенство.
Действително, тези хора бяха изпратени от роялисткия комитет. И буржоата и патриотите еднакво се вълнуваха от въпроса дали са пристигнали руските войски, тъй като обединението с тях до голяма степен би означавало успеха на санфедистите.
Кардиналът успокои пратениците. Той ги заведе при московците и ги увери, че това е само авангардът на голямата армия. Мнимите търговци можеха като Свети Тома да видят с очите си и да пипнат с ръцете си. Особено грижливо опипаха те кесията с руски монети, която им връчи кардиналът, за да ги раздават на добрите приятели от Стария пазар.
Читателите вече се убедиха, че майстор Кошия съвестно изпълни възложеното поръчение, щом рублите стигнаха и до самия Салвато.
Генералът също разбра значението на този факт и незабавно отиде да го провери. След два часа за него нямаше никакво съмнение: руснаците се бяха присъединили към кардинала, а всеки момент същото щяха да направят и турците. Надвечер слуховете за това вече кръжаха из целия град.
В двореца Ангри го чакаха още по-тревожни вести. Еторе Карафа, героят от Андрия и Трани, беше обкръжен в Пескара от войските на Пронио и не можеше да помогне на Неапол, а всички толкова се надяваха на него. Басети, когото Макдоналд беше назначил за главнокомандуващ на редовни войски, беше разбит от Фра Дяволо и Мамоне и сега лекуваше раните си. Скипани не беше издържал атаката на бреговете на Сарно, беше бягал до самия Tope дел Греко и със стотина съратници се беше укрепил в малкия форт Гранатело. Най-после, военният министър Мантоне, който беше тръгнал срещу Руфо и разчиташе да се присъедини към Еторе Карафа, лишен от помощта на храбрия капитан, обкръжен от враждебно население, готово всеки момент да се разбунтува, не можа да стигне до кардинала и трябваше да отстъпи още преди Байа.
Като прочете тези зловещи сведения, Салвато се замисли. После изведнъж стремително изскочи на улицата и заповяда да го откарат в Къщата с палмата.
Пренебрегвайки всякакви предпазни мерки, той се отправи към градинската вратичка, същата, която, за
