Вече ни е доказвал това.
Французите са разбити от австрийците и руснаците в Италия, в Швейцария, на Рейн и от нашите селяни чак до Абруци, Апулия и Тера ди Лаворо.
Всички, които не се боят от тях, побеждават французите; всичките им предишни победи се дължат на предателство и подлост.
Горе главата, храбри мои сицилийци. Аз вървя пред вас, вие ще се сражавате пред очите ми и аз сам ще възнаградя достойните, И тогава ще можем да се гордеем, че сме спомогнали за поражението на враговете на Бога, трона и обществото.
Такива бяха събитията, довели до свалянето на блокадата от Неапол и до изчезването на повече английски кораби от не-аполитанския залив.
В послеписа на писмото си от 17 май 1799 година Каролина съобщаваше на Руфо, че десет кораба вече са пред Палермо.
„17 май следобед.
П. П. До нас достигна известие, че от Неапол и Капуа са изведени всички френски войски и само 500 французи са останали в крепостта Сан Елмо. Аз изобщо не вярвам на това: нашите врагове са твърде умни, за да оставят в нашето обкръжение петстотин от своите войници. Вярвам, че са евакуирали Капуа и Гаета. Колкото до замъка Уово, уверявам Ви, че той се охранява от 300 калабрийски студенти. Така че, ето добри новини за вас, като се има предвид, че десет английски кораба се намират вече пред Палермо и можем да се надяваме, че тази нощ или утре сутринта всички те ще пристигнат. Най-страшната опасност премина. Много би ми се искало писмото ми да имаше криле, за да Ви донесе колкото може по-скоро добрите новини и да Ви увери още веднъж в нашето постоянно високо уважение и вечна благодарност, с която завинаги оставам Ваша истинска приятелка.
Може би читателят, мислейки, че съм забравил за двамата главни герои на нашата повест, ще ме попита какво правеха те през дните на тези страшни събития. Те правеха това, което правят птиците по време на буря: криеха се под сянката на собствената си любов.
Салвато беше щастлив. Луиза се стараеше да бъде щастлива.
За съжаление, амнистията за празника на Братството не засегна Симоне и Андреа Бекер.
LIII
МЕТЕЖНИКЪТ
Една сутрин Нелсън се събуди от оръдеен грохот.
Както вече казахме, в залива бяха останали само три стражеви кораба. Сред тях беше и „Минерва“, която командваше някога адмирал Карачиоло, а днес — един немски капитан, удостоен с титлата граф Турн. До републиканското правителството достигнаха слуховете за появата в Средиземно море на френския флот и Леонора Пиментел оповести населението чрез вестника си, че този флот идва на помощ на Неапол.
Приел чистосърдечно каузата на републиката (както всички честни и мъжествени хора, той нищо не вършеше наполовина), адмиралът реши да се възползва от отплаването на английските кораби и да опита да върне на града островите, които Спечале вече беше успял да осее с бесилки. Той избра прекрасен майски ден, когато морето беше спокойно и равно като огледало, излезе от Неапол под прикритието на батареите от фортовете Баиа и Милискола, заповяда на десния си фланг да атакува английските кораби, а сам нападна граф Турн.
Именно това нападение на кораб под кралския флаг послужи в последствие за главно обвинение срещу Карачиоло.
За нещастие, вятърът беше североизточен, насрещен за канонерските лодки и малките кораби на републиката. Карачиоло два пъти се опита да вземе „Минерва“ на абордаж и два пъти тя с ловка маневра се изплъзваше от него. Корабите от левия му фланг, който командваше бившият губернатор на Кастеламаре, същият, който беше успял да запази за републиката трите кораба и, макар че също се наричаше де Симоне, нямаше нищо общо със сбира на кралицата, — тези хора бяха готови да завладеят Прочида, когато изведнъж вятърът, появил се по време на сражението, премина в буря и малката флотилия беше принудена да се върне в Неапол.
Това сражение донесе голяма слава на Карачиоло и стана триумф за хората му. То се разиграваше пред очите на неаполитанците, които бяха осеяли брега на Позилипино, Поцуоли и Мизена, жените не бяха посмели да излязат извън градските врати и гледаха от терасите на домовете си. Битката продължи цели три часа и англичаните претърпяха големи загуби, докато Карачиоло изгуби едва петима матроси, което беше истинското чудо. Трябва да признаем, че националното самолюбие и главно статиите в „Партенопейски монитор“ прекомерно раздуха значението на тази престрелка, но хората наистина имаха нужда да повярват в своите сили.
Вестта за мнимата победа на републиканския флот стигна до Палермо и още повече засили ненавистта на кралицата към Карачиоло, като и даде оръжието против него пред лицето на краля. Нали Карачиоло беше станал метежник, който стреляше по знамето на своя повелител!
Републиканското правителство, доволно от толкова успешните изпитания на новородения си военен флот, изказа благодарност на Карачиоло, изплати по 50 дуката на вдовиците на загиналите в сражението моряци, призна синовете им за осиновени деца на Отечеството и им даде право да запазят заплатите на бащите си.
Освен това, на Националния, бившия площад на Замъка, беше даден банкет, на който поканиха всички участници в експедицията заедно със семействата им. От зрителите събраха волни пожертвувания за строителството на нови кораби и още на другия ден се заловиха за работа.
Луиза не се появяваше на нито едно от тези патриотични тържества, нито на банкетите нито на публичните събрания, тя съвсем престана да посещава салона на херцогиня Фуско и се затвори у дома си. Искаше само едно: да я забравят. Угризения на съвестта не преставаха да я измъчват. Доносът срещу Бекер, с който хората свързваха името й, арестуването на бащата и сина, дамоклевият меч, надвиснал над главата на човека, който се беше погубил заради прекалената си любов към нея, — всичко това беше за нея непрекъсващ извор на мъка и сълзи в дългите часове, когато оставаше насаме с обърканите си мисли.
Вече казахме, че републиканските власти в последно отчаяно усилие вдигнаха срещу санфедистите всички честни патриоти, способни да носят оръжие. Но заминаването на французите нанесе страшен удар на републиката. Еторе Карафа, героят от Адрия и Трани, под чието командване оставаше сега само неаполитанския корпус, не можеше да устои против обкръжаващите го безчислени врагове и се затвори в Пескара, където го обсади армията на Пронио. Бившият бурбонски офицер Банети, назначен за командир на бригада, беше разбит от Фра Дяволо и Мамоне и се завърна в Неапол ранен. Скипани с новата си набързо събрана армия беше нападнат от жителите на Кава, Кастеламаре и съседните селища, претърпя поражение и успя да престрои редиците си едва след селото Tope дел Греко. Най-после, Мантоне, който беше тръгнал против Руфо, не можа да стигне до него. Притискан от всички страни от враждебното население, под заплахата да бъде отрязан от санфедистите, той беше принуден да отстъпи още при Тере де Бари.
Всички тези новини стигнаха до Салвато, който трябваше с Калабрийския легион да охранява Неапол и да поддържа спокойствието в града. На този пост, който беше твърде отговорен, но затова пък му позволяваше да пази Луиза, ежедневно да се вижда с нея, да я ободрява и утешава, Салвато беше назначен не по свое желание, а заради всеизвестната си храброст и мъжество, а и затова, че Микеле, народният вожд, му беше неизменно предан, а той можеше да направи много за републиката, като й служеше, или да й причини голяма вреда, ако решеше да я предаде. За щастие, Микеле беше непоколебим: станал републиканец от благодарност, той оставаше такъв и по убеждение.
