мъжеството. Вие самият сте доказателство за това, защото също бяхте адютант на Шампионе и като такъв, до колкото си спомням, се проявихте като герой при Чивита Кастелана. Напишете сам на приятеля си, че приемам вашата препоръка и му поверявам командването на вашата бригада.
С едно движение на ръката той посочи на младия човек бюрото, на което пишеше, когато Салвато беше влязъл в стаята.
Салвато седна и с трепереща от радост ръка написа на Вилньов няколко реда. Той постави подписа си, запечата плика и вече се канеше да стане, когато Макдоналд постави ръка на рамото му.
— А сега ми окажете една последна услуга.
— Заповядайте, генерале.
— Вие сте неаполитанец, макар че, ако ви чуя как говорите на френски или английски, човек би помислил, че сте роден французин или англичанин. Бъдете така любезен да ми преведете на италиански прокламацията, която сега ще ви продиктувам.
Макдоналд се изправи с целия си ръст, опря ръка върху облегалката на креслото и започна да диктува:
— „Неапол, шести май хиляда седемстотин деветдесет и девета.
Всеки въстанал град ще бъде изгорен, а развалините му — изорани.
Кардиналите, архиепископите, епископите, абатите — всички служители на култа ще бъдат смятани виновници за тези вълнения и ще бъдат осъдени на смърт, което ще бъде съпроводено от конфискация на имуществото“.
— Законите ви са твърде сурови, генерале, — каза с усмивка Салвато.
— Само изглеждат такива, господине, — защото, съставяйки тази декларация, аз преследвам съвсем друга цел, която ви се изплъзва, млади ми приятелю.
— Каква?
— Че Партенопейската република, ако иска да се задържи, ще бъде принудена да прибегне до голяма строгост, въпреки, че и това може да не я спаси. Какво пък, в случай на реставрация няма да е лошо ако тези, които са вършели жестокости, могат да ги припишат на моя сметка. Дори далеч от Неапол, аз, може би, ще му окажа последна услуга, като спася главата на някой от синовете му, поемайки върху себе си тази отговорност. Подайте ми перото.
Салвато стана и протегна перото към генерала.
— Значи, решено, — каза Макдоналд, — след три месеца, ако не ви убият, не ви пленят или не ви обесят…
— След три месеца, генерале, ще бъда сред вас.
— Още днес, когато господин Вилньов дойде да ви благодари, ще ви донесе моята заповед за отпуск.
И той протегна на Салвато ръка, която младежът стисна с благодарност.
На другия ден, седми май, Макдоналд напусна Казерта с цялата френска армия.
LI
ПРАЗНИКЪТ НА БРАТСТВОТО
„Невъзможно е, — се казваше в «Записки към историята на последните революции в Италия», — невъзможно е да се опише радостта, която обхвана патриотите след отпътуването на френската армия. Поздравявайки се един с друг в братска прегръдка, те заявяваха, че едва от тази щастлива минута са станали действително свободни и патриотизмът им достигна висшата степен на ентусиазъм и премина в неистов възторг“.
И действително, по това време в Неапол се възобновиха безумствата от 1792–1793 година, които бяха не само кървави. За щастие, сред тях имаше и такива, в които възвеличавайки патриотизма, смешното се съчетаваше с възвишеното. Гражданите, които имаха „нещастието“ да носят името Фердинанд, твърде разпространено благодарение низкопоклоничеството на тълпата, или което и да било кралско име, молеха републиканското правителство за разрешение по съдебен път да изменят името си, за да нямат нищо общо с тирана.
Излязоха хиляди памфлети, които разобличаваха тайните от двора на Фердинанд и Каролина. Към народа изведнъж се обръщаше Себето, малкият ручей, който се вливаше в морето до моста Света Магдалина и който, подобно на древния Смакандър, взимаше думата и заставаше на страната на неа- политанците, после в очите на всички се хвърлиха думите, изписани по стената на църквата дел Кармине: „Стани, Лазаре, и излез от гроба си“. За всички беше ясно, че името Лазар означаваше ладзарони, а следователно — Мазаниело. Леонора Пиментел в „Партенопейски Монитор“ възбуждаше яростта на патриотите и заклеймяваше Руфо като главатар на разбойници и убийци, за какъвто потомството го смятай днес.
Жените, въодушевени от нейния пример, проявяваха патриотизма си по своему, предпочитайки любовта на якобинците пред любовта на благородниците.
Някои от тях се обръщаха към народа с речи от балконите като му разясняваха неговите интереси и задължения, докато Микеланжело Чиконе, приятелят на Чирило, продължаваше да превежда на неаполитанско наречие Евангелието, тази велика книга, пронизана от духа на демокрацията, като съгласуваше принципите на свободата с нормите на християнското вероучение. Насред Площада на кралицата отец Бенони, францискиански монах от Болоня, си беше издигнал катедрата под дървото на Свободата, там, където изплашеният от бурята Фердинанд се беше заклел да издигне храм на свети Франциск Паолански, ако провидението някога му върне трона.
С разпятието в ръка Чиконе сравняваше високите заповеди на Христос към народите и царете с правилата, които в течение на векове царете са диктували на народите, тези спящи лъвове, които те в течение на вековете са държали в безпомощно състояние. Сега, когато тези лъвове бяха разбудени и готови да разкъсат врага, той обясняваше на един от тези на-роди-лъвове догмата на триединството, напълно неизвестна в Неапол през епохата на свободата, равенството и братството.
Кардиналът-архиепископ Капече Дзурло, дали от страх, или по убеждение, заповяда в молитвите вместо „Боже, спаси краля“ да се чете: „Боже, пази републиката“.
Той отиде още по-далеч: в своята енциклика обяви, че враговете на новото правителство, които му вредят по какъвто и да е начин, няма да получат опрощение на греховете, освен на смъртния си одър. Той заяви, че отлъчва от църквата дори и тези, които, знаейки за съществуването на заговори и складове с оръжие, не съобщят за това.
Най-после, в театрите играеха само трагедии или драми, в които герои бяха Брут, Тимолеон, Хармодий, Касий, или Катон.
На четиринадесети май, в края на един от тези спектакли пристигна вестта за превземането на Алтамура. Изпълнителят на главната роля излезе на сцената, не само за да обяви новината, но и да разкаже за страшните събития, последвали падането на републиканския град. Чувство на неизразими ужас обхвана присъствуващите: зрителите скочиха на крака, като поразени от мълния и всички гласове се сляха в един вик: „Смърт на тираните! Да живее Свободата!“
В същата минута оркестърът подхвана неаполитанската „Марсилеза“ — „химнът на Свободата“ от Винченцо Монти, чийто текст Леонора Пиментел беше чела в салона на херцогиня Фуско.
Този път опасността повдигаше призрачната завеса и показваше страшното си лице.
Възползвайки се от предоставената му временна свобода, Салвато пръв даде пример. С риск да попадне в ръцете на разбойниците, той замина за графство Молизе и там, не толкова чрез арендаторите, колкото чрез интендантите, събра около двеста хиляди франка, с които организира един полк калабрийски доброволци, като го нарече „Калабрийски легион“. Това бяха все яростни привърженици на свободата, лични врагове на кардинал Руфо. Всеки искаше да отмъсти за нечия смърт на санфедистите или на самия кардинал, решен да измие кръвта с кръв. Думите, изписани на знамето им, звучаха като страшна клетва: „Отмъсти, победи или умри!“
Херцог Рока Романа, въодушевен от този пример, — така поне мислеха всички, — остави най-после харема си на склона Джиганте и помоли за разрешение да състави кавалерийски полк.
Скипани събра остатъци от своя армейски корпус и го раздели на два легиона, като възложи командването на първия на калабриеца Спано, заради дългите му години служба сред низшите чинове в
