Роялистките писатели сами признават, че разгромът на Алтамура е бил нещо ужасно. Затова свидетелства самият Винченцо Дуранте:
„Кой може да си спомни без сълзи скръбта и унинието на този нещастен град? Кой има сили да опише нескончаемия тридневен грабеж, който не успя при това да насити алчността на войниците! Калабрия, Базиликата и Апулия се обогатиха с трофеите на Алтамура. На жителите беше отнето всичко, освен горестния спомен за клането и безчинствата“.
За тези три дни градът изпита всички ужаси на междуособната война. Останалите в него старци и деца бяха изклани, младите монахини в манастира — опозорени. Либералните писатели, за да намерят в историята подобно събитие, трябва да се обърнат към времената на Сагунта и Картаген.
Само една страшна постъпка, извършена пред очите на кардинала, го накара да прекрати клането.
В една от къщите намериха укрил се патриот и го доведоха при Руфо, който служеше благодарствен молебен на площада. Патриотът беше граф Фило.
В момента, когато той се хвърли в краката на кардинала, умолявайки го да пощади живота му, някакъв човек, който претендираше за родствени връзки с инженер Оливиери, се приближи към него и го застреля в упор. Кръвта на графа опръска пурпурните одежди на Руфо. Тогава той заповяда всички офицери и свещеници да обиколят града и да спрат грабежите и убийствата.
В този момент пристигна запъхтян пратеник на кралицата. Той почтително подаде на кардинала писмото, написано от ръката и.
Руфо почтително го поднесе към устните си и прочете:
„Храбри и великодушни калабрийци!
Мъжеството и верността, които вие проявихте, защитавайки нашата свята католическа религия и вашия добър крал и баща, предизвиква в душата ни толкова дълбока благодарност и удовлетворение, че решихме да ушием със собствените си ръце знамето, което сега ви изпращаме.
Нека то бъде доказателство за искрената ни любов и признателност към вас и в същото време да ви подтиква към най-решителни действия със същата храброст и усърдие, докато не бъдат прогонени и победени враговете на държавата и пресветата ни църква, докато най-после вие, вашите семейства, вашето отечество могат мирно да се наслаждават на плодовете от своя труд под покровителството на вашия добър крал и баща Фердинанд и всички нас. Ние никога няма да забравим вашите славни подвизи.
Продължавайте, храбри калабрийци, да се сражавате с присъщата ви доблест под това знаме, на което ние собственоръчно избродирахме кръст и девиз, славен знак за нашето изкупление. Помнете, благочестиви войни, че под защитата на такъв девиз вие не можете да не победите. Нека той ви води напред! Хвърляйте се без страх в боя и бъдете уверени, че врагът ще бъде победен.
А до тогава ние с дълбока благодарност ще молим Всевишния, дарителя на всички блага, да се умилостиви и да ни помогне, най-вече за неговата чест и слава.
Изпълнени с признателност, оставаме неизменно. Ваша благодарна и добра майка.
След подписа на кралицата, на същия ред, стояха следните имена:
Мария Клементина,
Леополд Бурбон,
Мария Кристина,
Мария Амалия,
Мария Антония.
Докато кардиналът четеше писмото, пратеникът разгърна знамето, ушито от кралицата и младите принцеси, което беше наистина великолепно. То беше от бял атлаз. На едната му страна беше избродиран гербът на неаполитанските Бурбони с надпис: „На скъпите калабрийци“, а от другата — кръст със свещения девиз на император Константин: „С твоя знак аз побеждавам“.
Донеслият знамето Шипионе Ламара беше препоръчан от кралицата на кардинала като храбър и превъзходен офицер. Руфо заповяда да тръбят сбор и сред труповете, рушащите се домове и димящите развалини гордо прочете пред цялата калабрийска армия изпратеното му писмо и развя знамето на кралицата, което трябваше да ги води към нови грабежи, нови убийства и нови пожари, което кралицата, изглежда, одобряваше, а Господ Бог беше благословил! Тайна! — казахме ние. Тайна! — повтаряме сега.
L
НАЧАЛО НА КРАЯ
Докато всичко това ставаше в Тера ди Бари, Неапол стана свидетел на не по-малко важни събития.
Както се изрази Фердинанд в послеписа на едно от писмата си, императорът на Австрия най-после се беше решил да „помръдне“.
Това движение се оказа гибелно за френската армия. Императорът чакаше руснаците и беше напълно прав.
Суворов, въодушевен от победите си над Турция, пресече Германия и през Тиролските проходи влезе във Верона, където пое командването на обединените армии, наречени вече австро-руски, а след това завладя Бреша.
Освен това французите бяха разбити при Щоках в Германия и при Маняно в Италия.
Както вече казахме, Макдоналд беше заел поста на Шампионе.
Но този, който сменя, не винаги заменя. Въпреки войнската си доблест, Макдоналд не умееше да се отнася меко, приятелски с хората, — качество, което беше спечелило на Шампионе широка популярност в Неапол.
Веднъж му съобщиха, че на Стария пазар ладзароните са започнали бунт.
Потомците на онези, които бяха възстанали с Мазаниело и след като заедно с него бяха грабили и убивали, го убиха, или поне го изоставиха, а после влачеха трупа му в калта и хвърлиха главата му в канала, след което, по силата на нередките сред южняците противоречия, събраха частите от разкъсаното тяло върху златната носилка и ги погребаха с почести, подобаващи за светец, тези хора, все същите през 1799, както и през 1647, се бяха събрали, разоръжили националната гвардия и с пушки в ръце се бяха спуснали към пристанището, за да вдигнат въстание сред моряците.
Макдоналд последва примера на Шампионе. Той повика Микеле и му обеща чин и заплата на легионен командир и мундир, още по-блестящ от предишния, ако успее да усмири бунтовниците.
Микеле яхна коня, препусна към ладзароните и с присъщото си красноречие ги убеди да оставят оръжието си и да се разотидат по домовете.
Усмирените ладзарони изпратиха при Макдоналд делегация да моли за прошка.
Макдоналд удържа обещанието си и назначи Микеле за командир на легион и му подари великолепен мундир, който той веднага облече и побърза да се покаже на тълпата.
През същия ден в Неапол узнаха за поражението при Маняно, за отстъплението, което го беше последвало и за загубата на отбранителната линия в Минчо.
Макдоналд получи заповед да се присъедини в Ломбардия към френската армия, която отстъпваше пред австро-руските полкове. За нещастие, той не можа да изпълни заповедта. Знаем, че преди отпътуването си Шампионе беше изпратил френския корпус в Апулия, а неаполитанския — в Калабрия.
Известно ни е също как завършиха тези походи: Брусие и Еторе Карафа победиха, а Скипани претърпя поражение.
Макдоналд веднага изпрати заповед до всички френски корпуси, разположени около Неапол, да се съсредоточат в Казерта.
Докато републиканците отстъпваха, санфедистите се придвижваха напред и около Неапол постепенно се затягаше пръстенът на бурбонските войски. Фра Дяволо беше в Итри; Мамоне с двамата си братя — в Cope; Пронио — в Абруци; Шиярпа — в Чиленто; най-после, Руфо и де Чезаре разгръщаха широк фронт като заемаха цялата Калабрия, протягайки през Йонийско море ръка на руснаците и турците, а през Тиренско —
