на англичаните.
През това време депутатите, изпратени в Париж, за да получат признанието на Партенопейската република и да сключат с Директорията „отбранителен и настъпателен съюз“, се завърнаха в Неапол. Положението на Франция вече не беше толкова блестящо, за да защищава Неапол, а положението на Неапол не беше достатъчно стабилно, за да отблъсне сам враговете на Франция.
И така, френската Директория, заповяда да предадат на Неаполитанската република това, което една държава казва на друга при крайни обстоятелства, въпреки обвързващите ги договори, а именно: „Всеки за себе си“. Всичко, което успя да стори Директорията, беше да отстъпи на Неапол военния експерт Абриал, за да подпомогне организирането на републиката.
В момента когато Макдоналд се готвеше да изпълни тайно получената заповед за отстъпление и събираше войниците си в Казерта, под предлог, че Неаполитанските развлечения ги изнежват твърде много, стана известно, че петстотин роялисти и значително по-голям английски корпус са слезли в Кастеламаре под защитата на английския флот. Тази войска беше завладяла града и малкия форт, който го бранеше. Тъй като десантът беше неочакван, в крепостта завариха едва тридесет французи. Те се предадоха при условие, че ще им позволят да се оттеглят с военни почести. Колкото до града, той беше заварен съвсем неподготвен и не можеше да постави никакви условия, затова беше разграбен.
Когато за събития в Кастеламаре узнаха селяните от Летере и Граняни и жителите на околните планини, като пастирите от времето на самнитите, те се спуснаха в равнината и на свой ред започнаха да ограбват града.
Всички патриоти или тези, които бяха обявени за такива, бяха убити. Кръвта породи жажда за нова кръв: дори гарнизонът на крепостта, въпреки капитулацията, беше изклан.
Всичко това ставаше в навечерието на деня, когато Макдоналд трябваше да напусне Неапол с френската армия.
Тези събития промениха намеренията му. Храбрият генерал не искаше да мислят, че страхът е причината за отпътуването. Той поведе армията си право срещу Кастеламаре. Англичаните напразно се опитваха да спрат придвижването на колоната с огън от корабите си. Под този огън Макдоналд превзе града и форта, остави там гарнизон главно от неаполитански патриоти и се завърна същата вечер в Неапол като подари на националната гвардия три знамена, седемнадесет оръдия и триста пленника.
На другия ден той обяви, че се отправя за лагера при Казерта, където ще започне големи подготвителни маневри, като обеща, че е готов всеки момент да се завърне в Неапол, за да го защищава, и молеше всяка вечер да му изпращат сведения за събитията през деня.
Той даваше да се разбере, че републиката има възможност да се възползва напълно от свободата си, да действува със собствени сили и да завърши революцията, започната в толкова щастлив час. И действително, той остави неаполитанци-те да следват съветите на Абриал, сами да потушават въстанията и да организират правителство.
Вечерта на 6 май, когато Макдоналд съставяше писмо до командора Тръбридж, в което призоваваше човеколюбието му и го заклинаше да положи всички усилия за спиране на междуособната война, вместо да я разпалва, му доложиха за пристигането на бригадния командир Салвато.
Преди два дни, при превземането на Кастеламаре, Салвато беше проявил чудеса от храброст пред очите на главнокомандуващия. Пет от седемнадесетте неприятелски оръдия бяха пленени от неговата бригада. Той сам завладя едно от трите знамена.
Знаем, че Макдоналд беше по-рязък от Шампионе, но, сам храбър до безразсъдство, той беше справедлив и оценяваше по достойнство храбростта на другите.
При вида на влизащия Салвато Макдоналд му протегна ръка.
— Господин бригаден командир, — каза той, — нито на бойното поле, нито след това успях да ви изкажа така заслужената от вас благодарност, но аз постъпих по-добре: поисках за вас от Директорията чин бригаден генерал, а за сега ви възлагам командването на дивизията на генерал Матийо Морис, който поради сериозната си рана не може да участвува в сраженията.
Салвато се поклони.
— Уви, генерале, може би това ще е лоша отплата за добрината ви, но в случай, че, както се говори, бъдете отзован в Централна Италия…
Макдоналд учудено погледна младия човек.
— Кой говори за това, господине?
— Например, полковник Межан, когото сварих да се запасява с провизии за крепостта Сан Елмо. Той ми каза, без да го смята за тайна, че сте го оставили в крепостта с петстотин човека.
— Този Межан изглежда има твърде влиятелни покровители, щом токова лесно си играе с подобни тайни, — отвърна Макдоналд. — Особено след като му беше забранено под страх от смъртно наказание да говори за това на когото и да било.
— Простете ми, генерале, не знаех за това. В противен случай, признавам ви, никога не бих споменавал името на Межан.
— Добре. Но вие се готвехте да ми кажете нещо, в случай че бъда отзован в Централна Италия?
— Исках да ви кажа, генерале, че аз съм роден син на тази нещастна страна, която вие напускате. Лишена от помощта на французите, тя ще се нуждае от помощта на всички свои синове и особено от тяхната преданост, не бихте ли могли, скъпи генерале, напускайки Неапол, да ми оставите командуването на крепостта Уово или Кармине, както поверихте на Межан Сан Елмо?
— Възложих на Межан командването на тази крепост по заповед на Директорията. В нея беше споменат и точния брой хора, които трябваше да оставя там и назовано името на човека, комуто трябваше да ги поверя. Но тъй като не съм получил подобни указания за вас, не мога да откъсна от армията един от най- добрите й офицери.
— Генерале, — отвърна Салвато със същия твърд тон, с който му говореше Макдоналд, за разлика от Шампионе, който се отнасяше към него като към син, — генерале, вашите думи ме хвърлят в отчаяние, защото съм убеден, че трябва да остана тук и не мога да забравя, че съм преди всичко неаполитанец, а не французин. И че дългът ми пред Неапол стои по-високо от дълга пред Франция. Затова, ако получа вашия отказ, ще бъда принуден да си подам оставката.
— Господине, — промълви Макдоналд, — разбирам вашето положение, защото както вие сте неаполитанец, аз съм ирландец, и макар да съм роден във Франция, където родителите ми са се заселили отдавна, ако се намирах в Дъблин при същите условия, при които се намирате вие в Неапол, спомените за родината, може би биха се събудили и в мен.
— Значи, приемате оставката ми?
— Не, господине. Но ви давам тримесечен отпуск.
— О, скъпи генерале!
— След три месеца за Неапол всичко ще е свършило.
— Как да ви разбирам, генерале?
— Много просто, — отвърна Макдоналд с печална усмивка. — Искам да кажа, че след три месеца Фердинанд ще е отново на трона, а патриотите ще бъдат избити, избесени или заточени. През тези три месеца, господине, можете да защищавате отечеството си. Франция няма да забележи това, което ще вършите, а и да забележи нещо, вероятно ще го одобри. Ако за това време не ви убият или обесят, върнете се, ако е възможно, сред нас, за да заемете мястото си до мен и със същия чин, който заемате в армията сега.
— Генерале, — каза Салвато. — Давате ми повече, отколкото смеех да се надявам.
— Защото вие сте от тези хора, които човек не може никога да възнагради достатъчно. Бихте ли ми препоръчали някого от приятелите си, който би могъл да поеме временно командването на вашата бригада?
Салвато се поколеба.
— Генерале, признавам, че би ми доставило голямо удоволствие, ако мястото ми заемеше приятелят ми Вилньов, но…
— Но?
— Но Вилньов беше адютант на Шампионе и, може би, това ще се окаже лоша препоръка за него.
— В очите на Директорията, може би, господине. Но за мен няма по-добра препоръка от патриотизма и
