заръча да не предприема нещо до пристигането му.
Всички останали от нередовната войска и множеството доброволци, притекли се от околността, се изплашиха да не би да разграбят Алтамура без тях. А може би, те още пазеха ярък спомен за плячкосването на Котрона, за да допуснат несправедливост. Във всеки случай, те сами напуснаха лагера си и последваха де Чезаре, така че кардиналът остана само с гвардията си от двеста човека и пикет кавалеристи.
По средата на пътя де Чезаре получи заповед от Руфо незабавно да прехвърли цялата си кавалерия в Латерца, за да залови няколко патриоти, които така бяха подплашили местното население, че роялистите напуснаха града и побягнаха към околните села и чифлици.
Де Чезаре веднага се подчини и предаде командването на лейтенант Дуранте, който продължи набелязания път. След два часа той заповяда на войската да спре.
Там при него доведоха един местен жител, когото бяха взели за републикански шпионин, а впоследствие се оказа, че той само бил в плен при републиканците. Той разказа за Дуранте, че е видял двеста патриоти, които се насочвали към матера, и се намирали съвсем наблизо, зад съседния хълм.
Лейтенантът помисли не без основание, че това, може би, е капан. В отсъствието на командира си той се колебаеше да вземе решение, но внезапно пристигна пратеник от капитана на авангарда и съобщи, че всички са заловени от патриотите и молят за помощ. Тогава лейтенантът заповяда на хората си да ускорят ход и скоро се сблъска с републиканците, които се движеха по най-стръмните пътеки, за да се нахвърлят в удобен момент и върху ариергарда на санфедистите.
Последните бяха заели вече позиция на върха на хълма и фра Пачифико установи там батареята си.
Капитанът на калабрийската кавалерия хвърли срещу патриотите стотина планински стрелци, които трябваше да атакуват алтамурците фронтално, докато той с кавалерията си им отрязваше пътя към града. Малката войска, която можеше да разчита на успех само докато планът им беше неизвестен на противника, сега започна да отстъпва и се завърна в града. Армията на санфедистите можеше спокойно да продължи пътя си.
Към девет вечерта де Чезаре се върна с кавалерията си. По същото това време кардиналът отново обедини цялата армия.
Руфо свика командирите и на военния съвет решиха незабавно да атакуват Алтамура. Установен беше редът за движение на войските. Де Чезаре трябваше да излезе преди разсъмване.
Към девет сутринта той вече беше на разстояние оръдеен изстрел от града. Един час по-късно пристигна кардиналът с останалата армия. Жителите на Алтамура бяха разположили лагера си по хълмовете, които го обкръжаваха.
За да се запознаят с подстъпите към града, който му предстоеше да атакува, Руфо реши да обиколи стените му. Белият кон и пурпурните му одежди веднага разкриваха неговата самоличност. Републиканците го познаха и скоро го превърнаха в мишена за дългобойните си пушки.
Кардиналът се спря, вдигна далекогледа към очите си и застина неподвижен сред огнената вихрушка. Всички около него се развикаха изплашено, но той им отговори:
— Отдръпнете се, отдръпнете се по-бързо. Не бих допуснал някой да бъде ранен заради мен.
— Но вие, монсеньор! — извикаха от всички страни.
— О! Аз съм нещо друго! Сключил съм мирен договор с куршумите.
И действително, в армията се разнесе слух, че кардиналът носи талисман и куршумите не могат да му навредят. А фактът, че всички повярваха на това, само увеличи авторитета и популярността на Руфо.
В резултат на разузнаването на кардинала стана ясно, че всички пътища и дори пътеки към Алтамура бяха под защитата на артилерията и освен това, навсякъде бяха построени барикади. Затова решиха да овладеят една от височините над Алтамура, охранявана от патриотите.
След кръвопролитна битка кавалерията на Лече, стотнята, която беше довел де Чезаре, завзе една от височините, където Фра Пачифико веднага установи своята кулеврина, насочена към градските стени, и мортирата, която обърна към постройките вътре в крепостта. Останалите две оръдия бяха насочени към обекти, но поради малкия калибър те вдигаха много шум.
Канонадата започна. Но градът беше добре защитен. Алтамурийците се бяха заклели да загинат под развалините. Къщите се рушаха, но бащите и мъжете бяха забравили за опасността, заплашваща децата и жените им. Без да чуват виковете на умиращите, те оставаха на поста си, отбивайки всички атаки и обръщайки в бягство най-добрата част от армията на санфедистите, калабрийците.
Само нощта прекъсна битката. Неопитните алтамурци до разсъмване обсъждаха своята защита. Но те имаха малко снаряди, а куршумите им почти привършваха. Те помолиха гражданите да донесат на площада всичко, изработено от олово и други лесно топими метали. Едни донесоха оловото от прозоречните рамки, други — от покривите. Донесоха калай, сребърни съдове. Кюрето даде тръбите от органа на църквата. В пламтящите ковачници топяха олово, калай и сребро, а леярите отливаха от сплавта куршуми. Нощта премина в трескава работа. На разсъмване всеки защитник имаше по четиридесет куршума. Разчитаха, че снарядите ще стигнат до края на деня.
Битката беше подновена в шест сутринта. По пладне съобщиха на кардинала, че от раните на много войници са извадени сребърни куршуми. В три часа, забелязаха че алтамурците стрелят по тях с медни монети, после със сребърни, а най-накрая със златни.
Снарядите не достигаха и всеки носеше златните и сребърни ценности, предпочитайки сам да предаде богатството си за полза на града, отколкото да го остави на санфедистите.
Възхитен от тази самоотверженост, кардиналът все пак разчиташе, че обсадените няма да издържат дълго. Към четири часа се разнесе оглушителен взрив, като че стреляха едновременно сто пушки. После огънят престана.
Кардиналът заподозря някаква хитрост и реши да даде на републиканците възможност за бягство. Той се престори, че събира войските си на едно място, за да започне решително нападение, и остави свободни противоположните врати на града. И действително, Паломба и Мастранджело веднага се възползваха от тази възможност и първи напуснаха града.
От време на време Фра Пачифико стреляше с оръдията, за да поддържа напрежението сред жителите на Алтамура. Но градът, жертва на печална и загадъчна тишина, не отговаряше на тези провокации. Всичко беше безмълвно и неподвижно, като в гробница.
Към полунощ един патрул стрелци се приближи до градските порти и, като видя, че никой не ги пази, реши да ги подпали. Всички започнаха да събират дърва за огъня. Вратите, надупчени от оръдейните сигнали, се превърнаха в пепел без някой да попречи на нападателите.
Съобщиха новината на кардинала. От страх, да не би това да е капан, той заповяда да не влизат в Алтамура. После, за да не разрушат напълно града, реши да спре канонадата.
На десети май, петък, малко преди разсъмване, Руфо построи армията си в боен ред и я поведе към изгорените порти. През зейналия отвор не се виждаше никой. Улиците бяха пусти и безмълвни. Тогава кардиналът заповяда да хвърлят две бомби и няколко гранати, очаквайки, че след взрива все пак ще забележи някакво движение. Но всичко оставаше тихо и неподвижно. Руфо заповяда на три полка стрелци да пресекат града от край до край и да узнаят какво се бе случило.
За голямо негово учудване, му доложиха, че в града са останали само болните, старците, децата и монахините в манастира. Но изведнъж всички видяха един човек, който се връщаше от града. Лицето му още носеше следите от преживян ужас.
Това бе капитана на първия отряд. Беше му заповядано да открие инженерите Винчи и Оливиери, а също и парламентьора Векоиони.
Влизайки в църквата Свети Франциск, той беше намерил следи от прясна кръв. Кръвта го беше довела до прясна гробница, пълна с мъртви и умиращи от раните си роялисти. Това бяха четиридесетте пленника, арестувани от Николо Паломба, оковани по двойки и разстреляни предната вечер. Именно това беше причината за оглушителната стрелба, след която беше последвало мълчанието.
Кардиналът веднага изпрати хора в църквата и заповяда да извадят всички тела от гробницата. Само трима бяха напълно излекувани. Пет или шест други, които все още дишаха, умряха същият ден, без дори да дойдат в съзнание.
Тримата оцелели бяха: отец Маестро Ломастро, Емануеле де Мацио от Матера и парламентьорът дон Рафаело Векиони. Винчи и Оливиери бяха в числото на убитите.
