пожари, оставяйки след себе си сълзи, скръб и смърт.
Другият, с проста блуза и моряшка куртка, върви по обсипаната с цветя земя, сред радост и благословии, оставяйки след себе си свободни и щастливи хора.
Съюзници на първия са Панедиграно, Шиарпа, Фра Дяволо, Мамоне, Пронио, с други думи, каторжници и грабители.
Вторият е обкръжен от лейтенантите Тюкери, Дефлот, Тюр, Бикасио, Телеки, Сиртори, Козенца, с други думи, — истински герои.
XLIX
ПОДАРЪКЪТ НА КРАЛИЦАТА
Странна и нелека за историците и философите задача е да разберат защо понякога провидението се грижи за успеха на начинания, които са явно враждебни на волята Божия.
Нали Господ, като е надарил човека с разум и му е предоставил свободна воля, несъмнено му е предопределил великата и свята мисия непрекъснато да се усъвършенствува и просвещава, да се стреми към единствената цел, постигането на която позволява на народите да се почувствуват велики, — свободата и знанието.
Но тази свобода и тези знания народите трябва да заплащат скъпо, с цената на завърналите се робски епохи и периоди на мракобесие, когато най-мъжествените души, най-могъщите умове, най-твърдите сърца губят всякаква надежда.
Брут умира с възклицанието: „Добродетел, ти си само дума!“. Папа Григорий VII заповядва да изпишат на гробницата му: „Аз обичах справедливостта и ненавиждах неправдата. Ето защо умирам в изгнание.“ Костюшко, падайки, шепне: „Свършено е с Полша!“
И така, би трябвало да изразим недоумението си от факта, че сляпото провидение еднакво пазеше живота на кардинал Руфо през 1799 година и на Гарибалди през 1860. Как са могли да се извършат едни и същи чудеса, за да се запазят двама човека, макар че съществуването на единия логически изключваше другия.
Както и да е, намесата на тази висша сила, която ние наричаме провидение, в описаните тук събития беше очевидна. Цели три месеца кардинал Руфо беше Божи избраник, три месеца десницата Господна го поддържаше. Тайна!
Ние видяхме как на 6 април кардиналът избягна опасността да бъде смазан от собствения си кон. Десет дни по-късно щастието отново му се усмихна.
След смъртта на първия кон Руфо възседна арабски жребец, бял, без никакъв белег. На шестнадесети сутринта, когато негово преосвещенство вмъкваше крак в стремето, той забеляза, че животното леко накуцва. Конярят повдигна крака и извади от копитото малко камъче.
За да даде почивка на арабския кон, кардиналът заповяда да му доведат дорест. Около единадесет сутринта, когато минаваха през гората Риторто Гранде, град от куршуми полетя към свещеника, който яздеше в първите редици също на бял кон. Конят беше убит на място, но конникът успя да се спаси.
Едва се разнесе слухът, че бяха стреляли по кардинала, — а свещеника действително бяха сбъркали с него, — и веднага двадесетина конници се спуснаха да преследват убийците. Заловиха дванадесет човека. Двама разстреляха, останалите осъдиха на доживотен затвор в крепостта на остров Маретимо.
След като преминаха равнината, санфедистите се спряха на двудневна почивка във владенията на херцог ди Касано. Кардиналът веднага направи преглед на войската. Тя се състоеше от десет баталиона по петдесет човека, въоръжени със саби и пехотни пушки, една трета от които бяха без щикове.
Кавалерията наброяваше хиляда и двеста конника. Петстотин човека вървяха пеша, поради липсата на коне. Освен това, кардиналът беше съставил два баталиона от местни полицаи или полски пазачи. Тези ескадрони бяха добре екипира-ни.
Артилерията беше представена с единадесет оръдия от различен калибър и две гаубици. Нередовната войска, обикновена хорска маса, наброяваше десет хиляди човека и се разделяше на сто отряда. Те бяха въоръжени по калабрийски, — пушки, щикове, пистолети и кинжали. Всеки носеше високи две педи патрондаши, които закриваха корема и представляваха нещо като броня. Най-после, оставаше последният корпус с почетното название редовна войска, защото действително включваше останките от старата армия. Но, поради липса на средства, той не можеше да се екипира и само увеличаваше броя на хората. С една дума, кардиналът предвождаше армия от двадесет и пет хиляди човека, двадесет хиляди от които представляваха отлично организирана войска.
Но тъй като не можеше да се иска от подобни хора да вървят в правилен строй, тя изглеждаше три пъти по-многобройна и по огромното пространство, на което се беше простряла, приличаше на авангарда на Ксеркс.
От двете страни на армията, като две бариери, се влачиха двеста каруци, натоварени с бъчви от най- доброто калабрийско вино, което фермерите бързаха да поднесат в дар на кардинала. Около колите се тълпяха хора, които трябваше да разливат виното и да го раздават на войниците. Всеки два часа барабаните биеха за отдих: войниците спираха за четвърт час и изпиваха по чаша вино. В девет, дванадесет и пит часа армията се разполагаше за храна.
Санфедистите, освен всички жизнени удобства, не бяха лишени от развлечения. Те имаха музика, ако не добра и сериозна, то поне шумна и разнообразна: гайди, флейти, цигулки и арфи. Това беше сборище на диви скитащи музиканти, които бяха стотици на брой и можеха да съставят цяла отделна армия. Така, че шествието изглеждаше не само победоносно, но и празнично. Танцуваха, палеха и грабеха. Да, това наистина беше щастлива армия!
Така достигнаха главният град на Базиликата, Матера. Денят беше осми май. Едва войниците бяха наредили пушките си в пирамиди на главния площад, когато се разнесе звук на тръба и от една от съседните улички изскочи отряд от стотина кавалеристи, предвождани от полковник и съпроводени от една кулевирна тридесет и трети калибър, походно оръдие, мортира и два сандъка артилерийски снаряди.
Особеното в тази артилерия беше, че я обслужваха братя капуцини, а водачът и яздеше магаре, което изглежда, доста се гордееше с товара си.
Този командир беше де Чезаре, който се присъединяваше към армията на кардинала. Стотината кавалеристи бяха всичко, останало от армията му след поражението при Каза Масима. Дванадесетте артилеристи в раса и техният началник бяха Фра Пачифико, магарето му Джакобино и хората им, които бяха не само здрави и невредими, но дори бяха напълнели по време на пътуването.
Колкото до мнимия Саксонски херцог, Бокекямпе, той има нещастието да попадне в плен на французите при дебаркирането в Барлета, беше ранен и умря от раните си.
Като позна кардинала, ди Чезаре препусна коня си, спря на две крачки от негово високопреосвещенство, скочи на земята и отдаде чест. Руфо го нарече за първи път с истинското му име и му даде обещания чин бригаден генерал, като му поръча да организира петата и шестата дивизии.
На север от Матера се извисяваше град Алтамура. Названието селището дължи на древните си стени. Населението, което обикновено беше около двадесет и четири хиляди човека, сега се беше увеличило, благодарение на множеството патриоти, избягали от Базиликата и Апулия.
Тъй като считаше Алтамура за своя най-надеждна опора, правителството изпрати там два кавалерийски ескадрона начело с генерал дел Монталбано, подпомаган от свещеника Николо д’Авиляно, в качеството си на комисар на републиката. След като даде в сражението пример за мъжество и патриотизъм, Авиляно даде в съда образец за красноречие, като обвини в корупция един от събратята си — Масимо Ротондо. Клирът се изплаши от това изказване, и не само той. Затова изпратиха Николо в Алтамура като комисар на републиката. Там той даде воля на инквизиторските си наклонности и, вместо да проповядва съгласие и братство, той арестува четиридесет роялисти, които затвори в манастира Свети Франциск и започна процес срещу тях тъкмо когато кардиналът се готвеше за обсада на града. Това беше голяма загуба на санфедистите.
На седми сутринта кардиналът изпрати офицера Векиони, за да предложи на Монталбано и Паломба изгодни условия за предаване на града. Руфо молеше също да му върнат и двамата инженери.
Монталбано и Авиляно не дадоха никакъв отговор, или, по-точно, бяха най-красноречиви: задържаха парламентьора в плен.
Вечерта на осми май кардиналът заповяда на де Чезаре да обгради Алтамура, като настойчиво му
