овладяването на целия град.
Граф ди Руфо отново показа воинското си умение. Домовете бяха превземани с пристъп, както бяха овладени и стените. В къщите проникваха по земните насипи, през покривите. Първо се сражаваха във въздуха, като призраците, които Вергилий видял да възвестяват смъртта на Цезар. После, стая след стая, стълба след стълба, гърди срещу гърди, пускайки в ход щиковете — най-разпространеното сред французите оръжие и най-страшното за врага.
След три часа кръвопролитна битка нападателите оставиха оръжието: Трани беше превзет.
Събра се военен съвет. Брусие беше склонен към милосърдие. Все още гол, покрит с прах и изпръскан с кръв, с огъната и захабена сабя в ръка, Еторе Карафа, като втори Брени, хвърли на везните на своето решение и то отново натежа: смърт и огън. Всички защитници бяха избити, а градът — разрушен и превърнат в пепел.
Французите оставиха Трани докато димът още се стелеше над развалините. Граф ди Руво, като съдия, въоръжен от разгневените богове, замина заедно с тях и набразди цяла Апулия, оставяйки след себе си руините и опустошенията на ужасната си мъст. Същото вършеха в другия край на Южна Италия войниците на Руфо. Когато жителите молеха да пощади въстаналите градове, Карафа отвръщаше: „Пощадих ли собствения си град?“. Когато го молеха да им подари живота, той показваше още пресните си рани, от които се стичаше кръв и, вселявайки ужас, питаше: „Щадих ли собствения си живот?“.
Но в същото време, когато в Неапол пристигна вестта за тройната победа на Дюем, Брусие и Еторе Карафа, узнаха за поражението на Скипани.
XLVIII
СКИПАНИ
Бяхме казали, че по същото време, когато Еторе Карафа беше изпратен срещу де Чезаре, Скипани тръгна срещу кардинала.
Той беше назначен на високия пост командир на корпус не заради войнишкият си талант (защото, макар да беше постъпил рано на военна служба, той никога не беше участвувал в сражение), но благодарение на добре известния му патриотизъм и мъжество. Ние видяхме колко храбро действуваше Скипани — заговорникът когато го заплашваха сбирките на Каро-лина. Но доблестта на гражданина и мъжеството на патриота не са най-главните качества на бойното поле и военният гений на колебаещия се Дюмурие е по- важен от непоколебимата честност на Ролан.
Мантоне настойчиво му беше препоръчал да не започва сражение, а само да охранява проходите през теснините на Базиликата, както Леонид е охранявал Термопилите, и само да спре придвижването на Руфо и санфедистите.
Изпълнен с въодушевление и надежда, Скипани премина през Салермо и много други приятелски градове, над които се вееше знамето на републиката.
При вида на това знаме сърцето му биеше от радост. Но веднъж стигнаха до едно село, на чиято камбанария видяха кралски флаг.
Белият цвят оказа на Скипани същото въздействие, каквото има червеният върху биковете.
Вместо да заобиколи селото и да продължи пътя си към Калабрия, вместо да отреже пътя на санфедистите през теснината, съединяваща Козенца с Кастровиларе, както настойчиво го бяха съветвали, Скипани даде воля на гнева си и пожела да накаже Кастелучо за неговата дързост.
За нещастие, Кастелучо, жалко селце с население едва няколкостотин човека, беше защитавано от две сили: едната явна, другата — скрита.
Първата сила беше неговото положение, а втората — неговия капитан или, по-точно, съдебен пристав.
Шиарпа, един от хората, чиято слава се сравняваше с тази на Пронио, Мамоне и Фра Дяволо, беше още съвсем непознат по това време. Той заемаше една от низшите длъжности в съда на Салерно. След революцията и обявяването на републиката той се запали по новите идеи и помоли да го преведат в жандармерията. Но на молбата си получи следния неблагоразумен отговор: „В редовете на републиканците няма място за сбири“.
Може би републиканците мислеха, че съдебен пристав и сбир са две синонимни длъжности.
След като напразно предлагаше своя меч на Мантоне, Шиарпа реши да предложи кинжала си на Фердинанд.
Кралят не беше толкова взискателен колкото републиката. Той вземаше всичко, което му попадаше под ръка, не се гнусеше от нищо и предполагаше, че колкото по-малко губеха неговите защитници, толкова повече печелеше той самият.
Скипани можеше без страх да остави Кастелучо зад себе си, тъй като всички околни села бяха на страната на патриотите. Можеше да се обрече на глад и така да го накара де се предаде. Много лесно можеше да обкръжи селото, което имаше провизии само за три-четири дни и враждуваше със съседите си.
Освен това, по време на блокадата можеше да настани артилерията на хълма, който се извисяваше над селото и оттам с няколко залпа да го принуди да се предаде.
За нещастие, жителите на Рока и Албанета даваха тези съвети на човек, неспособен да ги разбере. Скипани беше като някой калабрийски Анрио: изпълнен с вяра в себе си, той мислеше, че би слязъл от пиедестала, на който го беше издигнала републиката, ако последваше чужд план.
Освен това, той би могъл да приеме предложението на жителите на Кастелучо, които заявиха, че са готови да вдигнат трицветното знаме, ако Скипани не ги подложи на позора да мине като победител през селото.
Най-после, би могъл де се договори с Шиарпа, който беше сговорчив човек и предлагаше да присъедини войските си към републиканците, ако само му заплатят сума, равна на тази, която би изгубил, изменяйки на Бурбоните.
Но Скипани отвърна:
— Аз съм дошъл, за да воювам, а не да се пазаря! Аз не съм търговец, а войник!
Тъй като читателят вече познава характера на Скипани, той може де се досети, че планът му за превземането на Кастелучо беше веднага приведен в изпълнение. Той заповяда да се изкачат на хълма над селото.
Жителите се бяха събрали в църквата и очакваха отговора му. Простите селяни, вярвайки, че делото на Фердинанд е действително дело Божие, се бяха събрали именно тук, за да получат наставление от Господа. Отказът на Скипани жестоко оскърби вярата им в Бога и краля. След последвалото смущение Шиарпа се изкачи на амвона и поиска думата.
Селяните не знаеха за преговорите му с републиканците: в очите им той все още оставаше честен човек. Като по вълшебство се възцари тишина и всички се приготвиха да го слушат. Гласът му се извиси под високите сводове.
— Братя! Имате само два пътя, да бягате, като страхливци, или да се сражавате, като герои. В първия случай бих напуснал града с хората си и бих отишъл в планините, а вас бих оставил да защитавате жените и децата си. Във втория — бих застанал начело на войската ни и с помощта на Бога, който на чува и вижда, ще ви поведа към победа. Избирайте!
В отговор на тази реч, толкова проста и затова понятна за всички, се разнесе вик:
— Война!
Шиарпа единодушно беше провъзгласен за главнокомандуващ и му предоставиха грижата да състави план за сражението. Жителите на Кастелучо бяха поставили селото и живота си под неговото разпореждане.
Настъпи решителната минута. Републиканците бяха едва на стотина крачки от първите домове. Те се приближаваха към входа на селото задъхани, изтощени от бързото изкачване. И тук, преди още да се опомнят, ги посрещна град от куршуми, летящи от всички прозорци, направлявани от невидимия враг.
Но ако защитата беше всеотдайна, то яростта на атаката беше ужасна. Републиканците не отстъпиха пред огъня; те продължаваха да вървят напред, предвождани от Скипани с гола сабя. Настъпиха минути не на битка, а на упорство в смъртта. Все пак, след като изгуби една трета от хората си, Скипани беше принуден да даде заповед за отстъпление.
