армията, а втория оглави сам.
Абриал, от своя страна, добросъвестно изпълняваше задълженията, възложени му от Директорията. Той предостави законодателната власт на двадесет и пет граждани, изпълнителната — на петима и състави министерство от четири човека.
Той сам избираше членовете, които трябваше да влязат във всеки от тези правителствени органи.
Сред новите избраници, повече от които заплатиха с живота си тази чест, беше един от нашите стари познати — доктор Доменико Чирило.
Когато му съобщиха, че пратеникът на Директорията е избрал него, той отвърна:
— Опасността е голяма, но честта е твърде висока. Аз посвещавам на републиката слабия си талант, силите и живота си.
Мантоне на свой ред работеше ден и нощ за да реорганизира армията. След няколко дни тя действително беше съставена наново и готова да тръгне против кардинала, чието приближаване се усещаше все по-остро с всяка изминала минута.
Но преди това военният министър, великодушен по сърце, реши да устрои за града зрелище, което едновременно би го ободрило и въодушевило.
Той обяви празника на Братството.
В деня, определен за тържеството, градът се събуди от звъна на камбаните, грохота на оръдията и ударите на големите барабани, както в най-щастливите си дни.
Всички пехотинци от националната гвардия получиха заповед да се строят по улица Толедо, цялата конница се разположи в боен ред на Дворцови площад, а редовната пехота зае Площада на замъка.
Нека отбележим мимоходом, че в света, може би, няма нито една столица, където националната гвардия да е така добре организирана, както в Неапол.
Около дървото на свободата беше оставено голямо празно пространство, на десет крачки от което беше издигната клада.
Към единадесет сутринта, през един от последните майски дни, когато всички прозорци в Неапол бяха покрити с републикански флагове, а всички жени, които украсяваха тези прозорци, размахваха кърпички и викаха: „Да живее републиката!“, — в началото на улица Толедо се показа огромният кортеж.
Водеха го членовете на новото правителство начело с генерал Мантоне.
След тях идваше артилерията, следваха трите знамена, пленени от роялистите — едно от англичаните и две от санфедистите, — после около петстотин портрета на краля и кралицата, събрани отвсякъде и предназначени за изгаряне. Шествието завършваха окованите по двойки пленници от Кастеламаре и съседните села.
Следващата ги тълпа хора, заплашителна, пълна с ненавист и жажда за мъст. „Смърт на санфедистите! Смърт на роялистите!“ — крещеше тя.
Тези хора с кръвожадната си нагласа не можеха да допуснат, че затворниците са изведени по друга причина, а не за да им прережат гърлата.
В това бяха убедени, изглежда и нещастните пленници, които с изключение на неколцина, гледащи предизвикателно бъдещите си палачи, вървяха със сълзи на очи и наведени в отчаяние глави.
Мантоне държа пред армията реч, за да й напомни дълга в дните на вражеско нашествие.
Представител на правителството се обърна към народа, като го призова да уважава живота и собствеността на ближния.
След това запалиха огъня.
Министърът на финансите се приближи до кладата и хвърли купчина банкноти за около шест милиона франка. Това бяха спестяванията, които, въпреки обществената нищета, правителството беше успяло да натрупа за два месеца.
След банкнотите в огъня полетяха портретите.
Но когато дойде ред да горят знамената, народът нападна тези, които ги носеха, изтръгна ги от ръцете им, стъпка ги в калта и ги разкъса на малки парченца, които войниците промушиха на щиковете си.
Оставаха пленниците.
Заповядаха им да се приближат към огъня, събраха ги покрай дървото на свободата, обкръжиха ги с пръстен от щикове и в минутата, когато им оставаше само да посрещнат смъртта и когато тълпата със святкащи очи вече се готвеше да хване ножовете, Мантоне възкликна:
— Долу веригите!
Тогава най-знатните дами на Неапол — херцогиня ди По-поли, херцогиня ди Касано, херцогиня Фуско и Леонора Пиментел се спуснаха към дървото на свободата и сред всеобщото вълнение и сълзи освободиха от оковите тристате пленника, помилвани с виковете „Пощада!“ и хиляди пъти повторените възклицания „Да живее републиката!“.
В този момент в кръга навлязоха други дами с чаши и бутилки в ръце и бившите пленници пиха за здравето и успеха на тези, които бяха съумели да ги победят и, което е още по трудно, които умееха да прощават.
Вечерта Неапол беше великолепно илюминиран. Уви! Това беше последният празничен ден. На другата сутрин френската армия започна да се оттегля и настъпиха дни на траур.
Последните часове от този велик ден бяха помрачени от едно печално събитие.
Към пет вечерта дойде известие че, херцог Рока Романа, след като получил разрешение да състави кавалерийски полк, го е организирал и заедно с него преминал на страната на роялистите.
След един час на същия площад, където бяха освободили пленниците, се яви неговият брат Николино Карачиоло.
Той дойде с наведена глава и зачервено от срама лице. С треперещ от вълнение глас той заяви пред неаполитанската Директория, че престъплението на брат му е толкова голямо в собствените му очи, че както в древните времена, вината трябва да изкупи невинният. Затова той се явил, за да попита къде ще бъде затворен, за да се подчини на решението, което ще произнесе военният трибунал и че само той може да измие позора, хвърлен на фамилията им от измяната на брата. Ако напротив, републиката е запазила доверието си към него, той би доказал, че е неин син, а не брат на Рока Романа. Би съставил полк и с него би тръгнал срещу брат си.
Единодушни аплодисменти посрещнаха предложението на младия патриот. Всички ентусиазирано надигнаха глас да му бъде дадено такова позволение. Най-после правителството реши, че престъплението на Рока Романа е негово лично дело и не трябва да петни членовете на семейството му.
И действително, Николино Карачиоло организира със свои средства полк хусари, с които можеше като храбър и верен патриот да вземе участие в последните битки на републиката.
LII
ХОРА И МОРСКИ ВЪЛЦИ
Името Николо Карачиоло, което току що произнесохме, ни напомня че е време да се върнем към едно от главните действуващи лица на нашата история, отдавна забравено от нас, към адмирал Карачиоло.
Забравено? Не. Нямаме право да употребим този израз. Нито един от участниците в нашето дълго повествование не е забравен от нас. Само че нашето око, както и окото на читателя, има определено полезрение и то събира едновременно само определен брой действуващи лица, така че едни с появата си трябва, поне за известно време, да изместят други, до момента, когато ходът на събитията не ги извади отново на преден план и не ги накара да засенчат тези, чието място са заели, изтиквайки ги в полумрак, или в пълна неизвестност.
Адмирал Франческо Карачиоло много би искал да остане в тази неизвестност или сянка, но за човек с неговите достойнства това е невъзможно.
Обсаден, уморен, докато реакцията крачка по крачка се приближаваше към него от сушата, Неапол, който видя как пред очите на краля неговият флот, струвал толкова скъпо на народа му, беше унищожен от Нелсън, реши отново да създаде макар и слаб заместник на изгубената великолепна флотилия, като приспособи няколко канонерски лодки и с помощта на крепостните оръдия да попречи на врага да дебаркира.
Единственият в Неапол морски офицер, който притежаваше неоспоримите достойнства, необходими при дадените обстоятелства, беше Франческо Карачиоло. Затова, щом републиканското правителство реши да
