богати, за да не се скъпим в благодарността си. Как да докажем, че това не са празни думи?
— Много просто, да им запазим заплатите пожизнено.
— Бих искал да направя повече, Андреа. Имаме осемнадесет човека. Общата сума на заплатите им е десет хиляди дуката. А това пък е рента от двеста хиляди дуката капитал. Като извадим тези двеста хиляди, ни остават още един милион, петдесет и девет хиляди, четиристотин седемдесет и пет дуката. Сумата е твърде значителна. Ето предложението ми: нека след ликвидацията всеки от нашите слуги получи не рента, а капитал, от който тя би се получила. Как гледаш на това?
— Татко, вие сте самата щедрост, а аз съм само нейна бледна сянка. Но ето какво искам да добавя: в наше време, с тази революция, никой не е сигурен за утрешния ден. Домът ни може да бъде разграбен или изгорен, кой знае? В касата имаме четиристотин хиляди дуката. Нека изплатим днес на всички, които оставяме след нас, парите, които те биха получили по завещание едва след нашата смърт. Гласовете на тези хора ще ни благославят и ще се молят за нас. В нашето положение това ще бъде най-добрата поддръжка пред лицето на Господа Бога.
— Така да бъде. Приготви за Клагман разпореждане. Нека изплати още днес на всички двеста хиляди дуката и двойна заплата за месеца, който им остава да работят за нас.
— Разпореждането е подписано, татко.
— А сега ето какво, приятелю. Всеки от нас пази в сърцето си тайни, но благоговейни спомени. Те ни налагат известни задължения. Ти си по-млад, трябва да ги имаш повече, тъй като много от моите спомени вече угаснаха. Аз ще взема сто хиляди от този милион и петдесет и девет хиляди дуката, които ни остават, на теб давам двеста. Нека всеки похарчи сумата както намери за необходимо.
— Благодаря, татко. Остават седемстотин петдесет и девет хиляди, четиристотин седемдесет и пет дуката.
— Ако искаш, да оставим по сто хиляди на трите благотворителни учреждения: Приютът за подхвърлени деца, Болницата за неизлечимо болни и Приютът за бедни.
— Решено. Остават четиристотин петдесет и девет хиляди, четиристотин седемдесет и пет дуката.
— Техен естествен наследник е нашият роднина Мойсей Бекер от Франкфурт.
— Но той е по-богат от нас, татко и ще го е срам да приеме такова наследство.
— А как според теб да разпределим сумата?
— Не мога да ви давам съвети, татко, когато става дума за философия и човечност. Скоро ще започне сражението. Преди Неапол да бъде превзет, от двете страни ще падат много убити. Ненавиждате ли враговете, татко?
— Към никого не изпитвам омраза, сине мой.
— Ето едно от спасителните въздействия на близката смърт, — тихо, като на себе си произнесе Андреа. После каза високо: — Какво пък, татко, да оставим тази сума (без разходите по ликвидацията) на вдовиците и сираците — жертва на гражданската война; към която и партия да принадлежат?
Без да отговори, старецът стана от стола си, влезе в съседната стая и със сълзи в очите прегърна сина си.
— На кого ще възложиш разпределението на парите?
— Можете ли да ми посочите някого?
— Не, момчето ми. А ти?
— Познавам едно свято създание, съпругата на кавалера Сан Феличе.
— Тази която ни предаде?
— Татко, аз дълго размишлявах. По цели нощи призовавах сърцето и разума си да разгадаят тази ужасна тайна. Татко, убеден съм, че Луиза е невинна.
— Така да бъде. Ако тя е невинна, изборът ти е достоен за нея. Ако е виновна, присъединявам прошката си към твоята.
Този път синът се хвърли на врата на баща си и го притисна до сърцето си.
— Ето че приключихме, — каза Симоне. — Не беше толкова трудно, колкото очаквах.
След два часа разпорежданията на банкерите станаха известни на всички служители. Чиновниците и слугите получиха определения им капитал, а двамата арестувани се върнаха в затвора сред хор от похвали и благословии, за да излязат от там за екзекуцията.
Колкото до Спронио, най-после разбраха какво се беше случило с него. През нощта бяха дошли да го арестуват, но той скочил през прозореца и сега вероятно беше в лагера на кардинала.
LXII
ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
През нощта след връщането на Бекер в затвора, Салвато седеше до масата в една от стаите на двореца Ангри, където продължаваше да живее, и, подпрял глава с лявата си ръка, с ясен и уверен почерк, който отговаряше на характера му, пишеше следното писмо.
„До отец Джузепе в манастира Моне Касино,
Възлюблени ми татко!
Удари часът на решителната битка. Получих от генерал Макдоналд разрешение да остана в Неапол, тъй като предполагам, че основният ми дълг като неаполитанец е да защитавам родната си страна. Ще направя всичко възможно за спасението и, ако не мога да я спася, ще се постарая да умра за нея. Ако умра, с последната ми въздишка ще отлетят от устата ми двете скъпи имена и ще станат криле, с които душата ми ще се възнесе към небето. Това са Вашето име, татко, и името на Луиза.
Зная колко ме обичате, татко, но нищо не моля за себе си, — дългът ми е предначертан свише и аз ще го изпълня. Но ако аз умра, любими ми татко, тя ще остане сама и — кой знае? — Може би, ще бъде преследвана от краля, като неволна причина за гибелта на двамата осъдени на разстрел банкери, макар, че тя за нищо не е виновна! Ако ние победим, тя няма от какво да се страхува и това писмо ще остане свидетелство за голямата любов и безграничното ми доверие към Вас. А ако бъдем победени и аз не мога да й помогна, Вие татко, ще ме замените. Тогава Вие ще напуснете прекрасните висини на Светата Ви обител и ще се потопите в морето на живота. Вие сте се обрекли да оспорвате човека от смъртта. Спасявайки този ангел, Вие само ще изпълните дълга си.
Най-могъщото оръжие в Неапол са парите, затова по време на пътуването ми в Молизе успях да събера петнадесет хиляди дуката, които се пазят в желязно ковчеже. Заровил съм го в Позилипино, до гробницата на Вергилий, под лавровото дърво. Там ще го намерите.
Ние сме обкръжени не само от врагове (това не би било толкова страшно), но и от предатели, което е наистина ужасно. Народът е толкова сляп и невеж, толкова объркан от монасите и вековните суеверия, че смята за най-зли врагове тези, които искат да го освободят, и се моли за всеки който прибавя нови звена към веригите му. Ах, татко, татко! Човек, посветил се като Вас на спасението на хорската плът, има големи заслуги пред Бога. Но, повярвайте ми, по-голяма ще е заслугата на този, който се заема с просвещението на умовете и възпитанието на заблудените души.
Сбогом, татко мой! Животът на народите е в ръцете Господни; във Вашите ръце е нещо повече от живота ми, — в тях е моята душа.
Ваш любещ и предан син.
П. П. При днешните размирици би било излишно и дори опасно да ми отговаряте. Могат да арестуват пратеника Ви, да прочетат писмото Ви. Предайте на приносителя на писмото три зърна от Вашата броеница. Те ще означават за мен вярата, която не ми достига, надеждата, която възлагам на Вас, милосърдието, което Вашето сърце излъчва.“
