След като приключи писмото Салвато се обърна и повика Микеле.
— Намери ли човека? — попита Салвато.
— Искате да кажете, намерих го отново, тъй като той е същият, който вече пътува до Рим и предава на генерал Шампионе съобщения от републиканския комитет и новини от вас. — Значи, този човек е патриот?
— И съжалява само за това, — намеси се пратеникът, който току-що беше застанал на вратата, — че го отпращате от Неапол в минута на опасност.
— Повярвай ми, да отидеш там, където те изпращам, също значи да служиш на Неапол.
— Дайте заповедите си. Аз знам кой сте и зная цената Ви.
— Това писмо ще отнесеш в манастира Монте Касино и ще го дадеш на отец Джузепе. Но само лично, разбра ли?
— Да чакам ли отговор.
— Не зная кой ще бъде господар на Неапол, когато се завърнеш, така че няма да има писмен отговор, но условният знак ще бъде за мен решаващ. Разбрахте ли се с Микеле за възнаграждението?
— Да. Ръкостискане, когато се върна.
— Е, виждам, че в Неапол не са се свършили истинските хора. Върви, братко, и Бог да те пази!
Пратеникът излезе.
— А сега, Микеле, — каза Салвато, — да помислим за нея.
— Чакам ви, командире.
Салвато препаса сабята си, затъкна в пояса чифт пистолети и заповяда на слугата калабриец да го чака в полунощ на площад Мола с два ездитни коня. После излезе с Микеле на улица Толедо.
Колкото повече се приближаваха към Къщата с палмата, все по-ясно дочуваха някакво странно пеене — нито песен, нито речитатив. Под прозорците на трапезарията Салвато забеляза една висока фигура, която стоеше плътно до стената и неподвижният силует тайнствено се очертаваше на белия фон. Микеле пръв позна албанската магьосница, която всеки път се явяваше на Луиза в решителните мигове от живота й. Жената почти довършваше песента си, но приятелите успяха да чуят следните думи:
— Влезте при Луиза, прошепна Микеле, — а аз ще задържа Нано. Ако сестра ми поиска да се посъветва с нея, извикайте ни.
Салвато имаше ключ от градинската врата. Той затвори зад себе си, изкачи се по стълбите, влезе в трапезарията и видя Луиза до прозореца. Ясно беше, че тя не е пропуснала нито един стих от баладата на вещицата. Като забеляза Салвато, младата жена тръгна към него и с печална усмивка положи глава на рамото му.
— Видях ви още от далеч, — каза тя. — Слушах тази жена.
— Аз също. Но чух само последната строфа.
— Тя повтаряше предишните. А те бяха три и всичките предупреждаваха за опасността и ни съветваха да бягаме.
— Жената лъгала ли те е преди?
— Никога. Напротив, още първия път ми предсказа нещо, което тогава считах за невъзможно.
— А сега изглежда ли ти — по-правдоподобно?
— Откакто се запознахме, приятелю мой, се случеха толкова непредвидени неща, че сега всичко ми изглежда възможно.
— Искаш ли да повикам магьосницата? Ако тя никога не те е лъгала, аз мога да се похваля, че именно тя първа превърза раната ми, която можеше да бъде смъртоносна, но аз не умрях.
— Сама не бих се решила, но с теб не се боя от нищо.
— А защо не би се решила? — произнесе внезапно един дрезгав глас зад гърба на младите хора. Те неволно потръпнаха, защото зад тях стоеше вещицата.
— Нима не съм се опитвала винаги като добър дух да отклоня нещастието от теб? Нима, ако беше последвала съветите ми, ти не би била сега в Палермо до законния си покровител, а не тук, трепереща, обвинявана в предателство на хората, които утре ще разстрелят? И най-после, дори днес, докато все още има време, нима не можеш ти, ако ме послушаш, да избягаш от предсказаната от мен участ, към която толкова съдбоносно се приближаваш? Вече ти казах: Господ Бог е начертал съдбата за смъртните на техните длани, за да могат те с всички сили на волята си да се борят против тази съдба. Не съм виждала ръката ти от деня, когато ти предсказах ужасната насилствена смърт. Погледни я сега и ми отговори, не се ли е увеличила двойно, не се ли е врязала по-дълбоко едва забележимата някога звезда, която пресичаше линията на живота?
Сан Феличе погледна дланта си и извика.
— Погледни сам, млади човече, — продължи магьосницата, — и ще се убедиш, че провидението я е белязало с клеймо, по-ярко от нажежено желязо, и с моята уста й дава последен съвет.
Салвато взе Луиза в обятията си, придърпа я към светлината, със сила разтвори стиснатата в юмрук ръка и също не можа да сдържи възгласа на изумление: линията на живота на младата жена се пресичаше от петолъчна звезда колкото лещено зърно с леко неравномерни лъчи.
— Нано, — каза младият човек, — зная, че си наш приятел. Когато бях свободен и можех да напусна Неапол, предлагах на Луиза да я отведа в Капуа, Гаета, дори в Рим. Но днес е твърде късно: животът ми е свързан със съдбата на Неапол.
— Затова съм дошла, — отвърна магьосницата. — Това, което вече не можеш да сториш ти, все още мога да извърша аз.
— Не разбирам.
— А всичко е толкова просто. Ще взема Луиза със себе си и ще я отведа на север, далеч от опасността.
— А как ще я отведеш?
Нано отметна края на дългата си наметка и показа един пакет.
— Тук имам пълен костюм на мандска селянка. В албански дрехи никой няма да познае съпругата на кавалера Сан Феличе, тя ще бъде моя дъщеря. Всички познават старата Нано и нито санфедистите, нито републиканците ще се осмелят да закачат дъщерята на албанската вещица.
Салвато погледна Луиза.
— Чуваш ли, мила?
Но в този момент влезе Микеле, който досега беше стоял в сянката на вратата и падна на колене пред млечната си сестра.
— Умолявам те, сестричке, послушай старата Нано. Досега всички нейни предсказания са се сбъдвали. Тя ми предсказа, че от ладзарони ще стана полковник и ето, колкото и да е невероятно аз станах. Остана лошата част от предсказанието и, може би, тя също ще се сбъдне. Предсказа ти, че красив млад човек ще бъде ранен под твоите прозорци, — така и стана; че ще го обикнеш, — и ти го обикна; че любимият ще те погуби, — и той го прави, — тъй като от любов към него ти отказваш да бягаш. Послушай Нано, Луиза! Ти не си мъж, бягството за теб не е позор. А ние трябва да останем тук и да се бием-и ще го сторим. Ако оцелеем и двамата, ще те открием, ако оцелее един, ще дойде той. Прекрасно разбирам, че ако дойда аз, няма да ти заменя Салвато, но това е малко вероятно. Нали него не го заплашва никакво предсказание, а аз съм обречен на смърт. Когато вещицата поиска да погледне дланта ти, бедна ми Луиза, аз неволно погледнах своята. Звездата все още се вижда и то много по-ясно, отколкото преди осем месеца. Преоблечи се, мила сестричке. Колко прекрасна беше в дрехите на Асунта!
