— Уви, прошепна Луиза, — вълшебна беше вечерта, когато ги облякох. Боже мой! Колко далече ми изглежда това време!
— То може да се върне, ако поискаш, сестрице. Трябва само да събереш смелост и да се разделиш със Салвато.
— Никога! Никога! — простена Луиза като обви с ръце врата на младия човек. — Заедно и в живота и в смъртта!
— Разбира се, че би било прекрасно да живеем, или умрем заедно, — настояваше Микеле, — но кой ти каза, че като останеш в града ще живееш или ще умреш заедно с него? Сега говори твоето желание и породената от него надежда. Да предположим, че не заминеш, нима ще останеш именно тук?
— Не, не! — извика Салвато. — Ще я отведа в Новия замък. Зная, че Сан Елмо е по-надежден, но след това, което се случи между мен и Межан, не мога да му се доверявам повече.
— А вие какво ще правите след това?
— Ще поведа моите калабрийци на бой.
— Ето, виждате ли, господин Салвато, няма да бъдете заедно и можете да умрете далеч от нея.
— Чуваш ли, Луиза? Всичко може да стане именно така.
— И какво от това? Нали знаеш, че умреш ли ти, ще умра и аз.
— А имаш ли право да умираш сега, когато не си сама? — възрази Салвато на английски.
— О, приятелю мой, приятелю мой! — прошепна младата жена и притисна глава до гърдите му.
В този момент влезе Джованина със злодейска усмивка на лицето.
— Писмо за господарката от господин Андреа Бекер.
Луиза потръпна, сякаш видя пред себе си призрака на младия банкер. Салвато я погледна с учудване. Микеле стана и погледна към вратата.
На прага стоеше Клагман. Сан Феличе го познаваше добре, — обикновено именно той и носеше процентите от влога, внесен на нейно име от съпруга й в банката Бекер. Сега той беше донесъл не едно, а цели две писма. Вероятно, трябваше да ги прочете едно след друго, тъй като пратеникът и протегна първо едното като направи знак, че ще и връчи второто след малко.
В плика лежеше печатният циркуляр, предназначен за всички кредитори на банката. Докато Луиза четеше на глас мрачното послание, гласът все повече я напускаше, а при думите „поради смъртната присъда на собствениците“ хартията се изплъзна от треперещата й ръка и дъхът й неволно спря. Задавена от ридания, тя се хвърли на врата на Салвато, който я притисна силно до гърдите си, а през това време Микеле вдигна писмото и го прочете от край до край.
Настъпи тягостно мълчание. Клагман го прекъсна пръв.
— Госпожо, — каза той, — прочетеният от вас документ е циркуляр, адресиран до всички. Но аз нося още едно писмо от господин Андреа Бекер — то е адресирано лично до Вас и съдържа последната му молба.
Салвато разтвори прегръдката си, за да може Луиза да прочете завещанието на младия Бекер. Тя протегна ръка, взе писмото и го подаде неразпечатано на любимия си.
— Чети.
Младият човек се опита да отстрани нежно ръката й, но Луиза настоя.
— Нима не виждате, приятелю мой, че не съм в състояние да го прочета сама?
Тогава Салвато разпечата плика и при светлината на свещите върху камината прочете следните редове:
„Госпожо!
Ако познавах някое по-чисто от Вас създание, бих поръчал нему святото дело, което сега, разделяйки се с живота, поверявам на Вас.
Всичките ни дългове са изплатени, ликвидацията е извършена. В банката ни остават приблизително 400 000 дуката. Тази сума ние с баща ми сме определили за подпомагане на жертвите от гражданската война, в която загиваме самите ние, — независимо какви принципи са изповядвали тези хора и в чии редици са се сражавали. За мъртвите не можем да сторим нищо, освен, умирайки, да се молим за тях. Но все пак можем да помогнем с нещо на живите, които според нас също са жертви, — децата и вдовиците на загиналите. Едва в последния си час ние прозряхме истинската същност на тази война и с болка я наричаме братоубийствена.
Но за да се разпредели сумата разумно, справедливо и безпристрастно, ние я поверяваме в благословените Ви ръце, госпожо и сме уверени, че ще я разпределите между нуждаещите се по чест и съвест.
Това последно доказателство за доверие и почит към Вас, госпожо, говори, че ние тръгваме към гроба, убедени във вашата непричастност към нашия преждевременен и кървав край и обвиняваме единствено злата съдба.
Надявам се, че писмото ще Ви бъде предадено още тази вечер и за нас ще бъде голямо утешение да узнаем преди смъртта си, че сте приели тази мисия, която има за цел да призове небесното милосърдие над нашия дом и благословиите на бедняците над гроба ни!
Умирам със същите чувства, с каквито живях, и както преди се наричам Ваш най-почтителен поклонник.
Това писмо, противно на първото, изглежда даде на Луиза нови сили. Докато Салвато, едва сдържайки вълнението си, го четеше с треперещ глас, тя радостно повдигна глава, която беше навела към земята, в очакване на проклятие, и тържествуваща усмивка засия на разплаканото й лице.
Тя се приближи към масата, където имаше мастило, перо и хартия, и набързо написа няколко реда:
„Когато пристигна Вашето писмо, аз смятах да замина, да напусна Неапол. Сега оставам, за да изпълня свещения си дълг.
Вие правилно сте ме преценили. Казвам Ви, както ще кажа и на Нашия Господ, пред който ще застанете скоро, а може би и аз, — повтарям Ви: невинна съм! Сбогом!
Ваш приятел в този и в онзи свят, където, надявам се, ще се видим скоро.
Луиза подаде листа на Салвато, а той без да го чете го протегна към Клагман. Чиновникът излезе, съпроводен от Микеле.
— Значи, оставаш, — попита Нано.
— Оставам, — отвърна Луиза, чието сърце отчаяно търсеше предлог, за да остане с любимия си и сега се вкопчи здраво в този, който й предлагаше осъденият.
Нано вдигна ръка към небето и тържествено изрече:
— Ти, който обичаш тази жена като душата си и повече от живота си, бъди свидетел, че направих всичко възможно, за да я спася. Бъди свидетел, че отворих очите и за предстоящата гибел, предложих й да бяга и въпреки дълга на тези, на които е отредено да виждат бъдещето, и обещах помощ и опора. Колкото и жесток да е твоят жребий, не проклинай старата Нано. Напротив, кажи, че тя е извършила всичко, което е могла за твоето спасение.
И магьосницата потъна в мрака, с който тъмното и одеяние скоро се смеси и изчезна от погледа, преди младата двойка да успее да я задържи.
LXIII
АВАНПОСТОВЕТЕ
Луиза и Салвато не бяха успели още да разменят и дума, когато Микеле се върна.
