Офицерът кимна утвърдително. После се обърна към хората си.
— Заредени ли са пушките ви?
— Тъй вярно.
— Тогава по местата! Действувайте по-бързо и се старайте да им причините по-малко страдания, — това е единствената услуга, която можем да им окажем.
— Благодаря, господине, — каза Андреа.
— По-нататък всичко се разви с мълниеносна бързина. Една след друга звучаха думите на командите: „Приготви се! — Цели! — Огън!“ Последва залп.
Всичко беше свършено.
Републиканците от Неапол, увлечени от примера на парижаните, извършиха едно от тези кървави действия, на които треската на гражданската война обрича най-благородните натури и най-святото дело. Под предлог, че трябва да убият у гражданите всяка надежда за прошка, а у поборниците на републиката най-малкия шанс за спасение, в случай на неуспех, те проляха струя кръв между тях и възможното милосърдие на краля, — ненужна жестокост, която дори не можеше да бъде оправдана с необходимостта.
Наистина, това бяха единствените жертви. Но те бяха достатъчни, за да зацапат с кръв безупречните одежди на републиката.
В същия миг, когато бащата и синът Бекер падаха, все още притиснати един до друг, Басети поемаше командването над отрядите от Каподикино, Мантоне — от Каподимонте, а Вирц поемаше отрядите около моста Магдалина.
Улиците бяха пусти, затова пък на всички тераси се тълпяха зрители, които се опитваха с просто око или с далекоглед да видят това, което всеки момент трябваше да започне на обширното бойно поле от Гранатело да Каподимонте.
Между Tope дел Анунциата и моста Магдалина в залива се беше разпростряла малката флотилия на адмирал Карачиоло, който държеше на прицел двата вражески кораба: „Минерва“ под командата на граф Турн и „Сихорс“, на чийто борд се намираше капитан Бол. Същият, когото видяхме заедно с Нелсън на прословутата вечеря, когато придворните дами съчиняваха стихове, а от първите им букви образуваха името „Каролина“.
Разнесоха се първите пушечни изстрели, първите облаци дим се извисиха над стените на малкия форт Гранатело.
Дали Чиюди и Шиярпа не бяха получили заповедта на кардинала, или се бяха забавили с изпълнението й, но само Панедиграно със своите хиляди каторжници се оказа на мястото на срещата и смело настъпи към форта. Наистина, когато видяха отряда, двете фрегати откриха огън по укреплението, за да ги прикрият.
Салвато събра петстотин доброволци и се хвърли в атака на щик срещу разбойническата сбирщина. Той се вряза в средата им, разпръсна ги, уби стотина от тях и отстъпи зад стените на форта под дъжд от снаряди, който се сипеше от двата военни кораба.
Когато Руфо пристигна в Сома, му доложиха за провала на операцията.
Де Чезаре беше имал повече късмет. Той беше следвал точно указанията на кардинала, но като узна, че замъкът Петричи е лошо охраняван, а околното население е готово да го подкрепи, завзе замъка с пристъп. Този пост беше по-важен от Резина, тъй като по-надеждно преграждаше пътя. Де Чезаре изпрати човек при кардинала да разкаже за успеха и да поиска нови заповеди. Руфо заповяда на мнимия княз да се укрепи колкото може по-добре и да отреже пътя за отстъпление на Скипани. Той му изпрати на помощ отряд от хиляда души.
Салвато се боеше именно от това. От височината на форта Гранатело той забеляза многобройната армия, която се приближаваше към Портичи, след като беше заобиколила подножието на Везувий. Той чу нестройна мускетна стрелба, после след кратка схватка, огънят престана. Ясно беше, че пътят за Неапол е отрязан, затова младият генерал настойчиво поиска от Скипани, без да губи нито минута, да се промъкне през вражеските редици и с ускорен ход да тръгне обратно към Неапол. Неговият отряд от хиляда и петстотин — две хиляди човека трябваше да преодолее всички прегради по пътя си и под прикритието на форта Вилиен да брани подстъпите към моста Магдалина.
Но Скипани, който беше лошо осведомен за обстановката, упорствуваше: той очакваше противника откъм Соренто.
Яростната канонада при моста Магдалина беше знак, че кардиналът е започнал настъплението си към града именно оттам. Ако Неапол успееше да се задържи поне две денонощия, ако републиканците напрегнеха всички сили, биха могли да извлекат изгода от позицията на кардинала: желаейки да отреже пътя на Скипани, той самият би се отзовал между два огъня. Но за това беше необходимо някой мъжествен, умен и волеви човек да проникне, въпреки всички препятствия, в Неапол и да повлияе на републиканските водачи. Положението беше трудно. Салвато би могъл да каже като Дан-те: „Ако аз остана, кой ще отиде? Ако аз отида, кой ще остане?“
И той реши да тръгне, като посъветва Скипани да не напуска укрепената позиция, докато не получи разрешителни заповеди от Неапол. Съпроводен от верния Микеле, който го бе уверил, че може да му бъде много полезен на неаполитанските улици, Салвато скочи в една лодка и се насочи към флотилията на Карачиоло. Адмиралът одобри плана му и обеща да го прикрива с огън от оръдията си. След това двамата младежи загребаха към Новия замък и успяха да слязат при вълнолома.
Не трябваше да губят нито минута. Приятелите се прегърнаха. Микеле побягна към Стария пазар, а Салвато се насочи към Новия замък, където заседаваше съветът. Ръководен от дълга, той се качи право в залата на Директорията и изложи съображенията си на членовете и. Планът му срещна всеобщо одобрение. Но всички знаеха колко упорит е Скипани и че признава само заповедите на Вирц или Басети, затова Салвато трябваше да отиде при Вирц, който се сражаваше около моста Магдалина.
Преди да тръгне, младият човек се отби при Луиза и я завари почти умираща. Но появата на любимия я сгря като слънчев лъч и и вдъхна нови сили. Салвато и обеща да се види още веднъж с нея преди да се завърне на бойното поле. После яхна един отпочинал кон и препусна към моста Магдалина.
Там сражението беше в разгара си. Противниците бяха разделени от малката рекичка Себето. Двеста човека, укрепили се в грамадното здание Гранили, стреляха от всички прозорци. Кардиналът се виждаше отдалеч с пурпурния си плащ. Той обикаляше с коня си под непрекъснатия огън, даваше разпореждания, и сякаш искаше да покаже на хората си, че е неуязвим за куршумите, които свистяха над главата му, и за гранатите, които избухваха под копитата на коня му. И, горди че умират пред очите на такъв вожд, виждайки вече райските врати широко разтворени пред душите им, санфедистите отново и отново атакуваха форта.
Да се открие генерал Вирц в лагера на патриотите не беше трудно. Както и кардиналът той също обхождаше войските си, вдъхновяваше я за отбрана така както Руфо призоваваше своята към настъпление. Салвато го забеляза отдалеч и препусна към него.
Младият генерал изглеждаше толкова свикнал със свистенето на куршумите, че им обръщаше не повече внимание отколкото на вятъра. Сплотените редици на републиканците се разтваряха пред него; преди още да видят лицето му, хората веднага познаваха в него офицер от висок ранг.
Генералите се срещнаха под кръстосания огън. Салвато обясни на Вирц целта на пристигането си и веднага му даде да прочете заповедта. Вирц я одобри, трябваше само да я подпише. Салвато слезе от коня, предаде го на един от калабрийците и се отправи към лазарета за перо и мастило.
Когато се върна, той протегна на Вирц потопеното в мастилницата перо. Швейцарецът положи хартията на лъка на седлото и се приготви да я подпише. Но в този момент, като се възползва от паузата, един капитан от войската на санфедистите измъкна пушката от стоящия до него калабриец и стреля по републиканския генерал. Салвато чу глух шум, последван от болезнена въздишка. Вирц се наклони на една страна и изведнъж се строполи в ръцете на пратеника.
Наоколо се развикаха:
— Генералът е убит! Генералът е убит!
— Ранен! Само ранен! — извика в отговор Салвато. — И ние ще отмъстим за него! — Той яхна коня на Вирц.
— В атака срещу тази сбирщина! Вижте как ще се разпилеят като прах по вятъра!
