Часовникът на кулата Викария удари четири.
В същия час свещеникът Антонио Тоскано удържа думата си, която беше дал на младия генерал.
Тъй като в този знаменателен за историята на Неапол ден всяка минута носеше със себе си самоотверженост, героизъм или жестокост, аз съм принуден да напусна Салвато в критичната минута и да разкажа какво става на бойното поле.
След раняването на генерал Вирц командването пое помощникът му Грималди.
Той беше изпитан в боевете храбрец, човек с херкулесова сила. Санфедистите, отхвърлени от моста след неудържимия натиск на планинците, пред които беше немислимо да устоят, няколко пъти влизаха с републиканците в ръкопашен бой. И тогава можаха да видят великана Грималди, който си беше направил боздуган от една захвърлена пушка и отмерено я размахваше, като всеки удар поваляше по една жертва.
Изведнъж се появи познатият ни полусляп старец. Луиджи Серио беше поддържан от двамата си племенници, или, поточно ги влачеше след себе си към брега на Себето, където те оставиха стареца сам. Около половин час можеше да се види как той зарежда, а после изпразва пушката си с хладнокръвната методичност на опитен войник, или със стоическото отчаяние на гражданин, който не иска да надживее свободата на страната си. Най-после той падна и тялото му се изгуби сред множеството трупове, засипващи стръмния бряг.
Кардиналът разбра, че няма да овладее моста докато двойният оръдеен огън — от форта Вилиен и от корабите на Карачиоло — покосяваха хората му по фланговете. Трябваше първо да завладее форта, а след това да обстрелва флотилията с оръдията му.
Вече казахме, че укреплението беше защитавано от сто и петдесет или двеста калабрийци, начело със свещеника Антонио Тоскано. Руфо предаде всички калабрийци от лагера си под заповедите на полковник Рапини, който беше родом от същата провинция, и му заповяда на всяка цена да превземе форта.
Той нарочно изпрати едни калабрийци против други, защото знаеше; между съотечественици ще започне борба не на живот, а на смърт. Няма нищо по-кърваво от братоубийствена война! В единоборството между чужденци понякога се случва противниците да останат живи: но Етеокъл и Полиник загинаха.
Като видяха трицветното знаме, което се вееше над форта и прочетоха надписа „Отмъсти, победи или умри!“ — калабрийците, обезумели от ярост, се втурнаха към малката крепост с брадви и стълби в ръце. Някои успяха да стигнат до вратите и ги обсипаха с удари, други стигнаха подножието на стените и опитаха да изправят стълбите си. Но фортът Вилиен, като заветния ковчег, изглежда поразяваше със смърт всеки, който се осмеляваше да го докосне. Нападателите предприеха три пристъпа и три пъти бяха принудени да бягат, оставяйки под стените купчини трупове.
Полковник Рапини, ранен от два куршума, поиска помощ. Кардиналът му изпрати сто руснаци и две артилерийски батареи. Разположиха оръдията и след два часа в стената на форта зееше достатъчно голяма пукнатина. Тогава при коменданта изпратиха парламентьор с предложение да се предадат, като им бъде запазен животът.
— Прочети какво е написано на вратата, — отвърна старият свещеник. — Ако не успеем да победим, ще отмъстим и ще умрем.
След този отговор нападателите отново се втурнаха към крепостта. Прищявката на императора и капризите на безумния цар Павел I бяха изпратили хората от бреговете на Нева, Волга и Дон далече от родния край, да умират за венценосци, които не познаваха дори по име!
Атаката беше отблъсната два пъти и пътят към пукнатината беше осеян с мъртви тела. На третия път начело застанаха калабрийците. Като изпразниха по защитниците на крепостта пушките си, те ги захвърлиха и с ножове в ръце нахлуха през отвора в двора на форта. Последваха ги руснаците, които сееха смърт с щиковете си. Започна мълчалива смъртоносна битка. Това беше ръкопашен бой, когато гибелта идва след едва ли не братска прегръдка. А през това време през пукнатината нахлуваха все нови и нови потоци нападатели. Обсадените падаха един след друг и нямаше кой да ги замени. От двеста бяха останали едва шестдесет човека, а ги обграждаха повече от четиристотин. Те не се бояха от смъртта, но бяха отчаяни от факта, че умират без да отмъстят.
Тогава се разнесе гласът на стария свещеник:
— Държите ли, братя на своето решение?
— Да! Да! Да! — откликна дружен хор гласове.
Антонио Тоскано изтича в подземието, приближи пистолета си до една от бъчвите и стреля. Раздаде се ужасен взрив и победителите заедно с победените полетяха към небитието!
Неапол потръпна като от земетресение, облаците прах затъмни-ха слънцето и, като в подножието на Везувий, изригна нов кратер. Огромна окръжност беше засипана от камъни, отломки от домове, дървени греди и човешки останки. Всички във форта бяха унищожени. Само един, по прищявка на съдбата, беше подхванат от взривната вълна и дори без драскотина падна в морето. Той се добра с плуване до Неапол и разказа за гибелта на другарите си и саможертвата на свещеника. Името на този последен калабрийски спартанец беше Фабиани.
Вестта за героичната гибел на гарнизона мигновено обиколи града и предизвика всеобщ ентусиазъм. Но и кардиналът също видя ползата от това събитие. Сега вече нищо не му пречеше да стигне до брега на морето и да разпръсне с голямокалибрените си оръдия флотилията на Карачиоло.
Руснаците имаха шестнадесетдюймови оръдия. Те установиха батареята върху развалините на форта и около пет след обяд започнаха да обстрелват корабите.
Всеки от руските снаряди беше достатъчен за да потопи един ако не и два шлюпа, така че Карачиоло трябваше да отстъпи в открито море. Кардиналът получи възможност да придвижи сухопътните си отряди до самия бряг и така санфедистите удържаха две победи за един ден. Те разположиха лагера си до развалините на форта, а аванпостовете им преминаха моста Магдалина.
Както вече казахме, Басети отбраняваше Каподикино и, изглежда, честно се сражаваше за републиката (която по-късно предаде!). Внезапно той чу зад гърба си викове: „Да живее религията! Да живее кралят!“ Това бяха Фра Пачифико и ладзароните, които се възползуваха от това, че улиците на Неапол бяха останали беззащитни и ги завладяха. По същото време на Басети съобщиха за раняването и смъртта на генерал Вирц. Той се изплаши, че остана сам на изоставената напред позиция и пътят му за отстъпление можеше лесно да бъде отрязан. Затова кръстоса щикове с противника и си проби път през гъмжащите от ладзарони улици до Новия замък.
Мантоне със седем-ссемстотин човека напразно очакваше вражеска атака на височините Каподимонте. Но когато видя взривяването на форта, отстъплението на Карачиоло, когато научи за смъртта на Вирц и оттеглянето на Басети, той също заповяда на хората си да тръгнат през Вомеро към замъка Сан Елмо. Но комендантът на крепостта отказа да ги приеме. Затова Мантоне с отряда си зае манастира Сан Мартино, който не беше така надеждно укрепен, но заемаше изгодна позиция. Оттук можеха да наблюдават улиците на Неапол, оставени във властта на ладзароните и да виждат как патриотите се сражават от форт Вилиен до Портичи. Доведени до ярост от слуховете за мнимия заговор на патриотите, които щели да избесят всички ладзарони, нещастниците предприеха такива жестокости, които затъмниха всичките им предишни изяви.
Някои от тези безчинства беше видял Салвато по пътя, който трябваше да измине от площада, където беше заловен, до мястото на неуспялата му екзекуция.
Бясно препускащ кон влачеше завързано за опашката му тяло на патриот като оставяше широка ивица кръв по паважа, а на завоите блъскаше в стените на къщите трупа на човека, чийто екзекуция продължаваше и след смъртта му. Срещу тях се влачеше друг патриот с отрязан нос и уши. Беше гол, а дюдюкащата банда го подтикваше да върви със сабите и щиковете. Друг нещастник, с отрязани стъпала, трябваше да бяга на тях като на патерици, а при всяко падане удар от бич го караше да стане отново. Най- после, пред вратата на един дом пламтеше огън и в него хвърляха живи жени и деца Людоедите, сред които беше вече три пъти споменатият от нас свещеник Ринадди, дъвчеха полусуровите късове човешка плът.1
Огънят беше разпален от мебелите, изхвърлени от къщата. Отломките изпълваха цялата улица, а първият етаж се оказа не толкова опустошен както горните. В трапезарията се бяха запазили двадесетина стола и стенен часовник, който с присъщата на механизмите безпристрастност, продължаваше да отмерва времето.
