Салвато неволно погледна циферблата — беше четири и петнадесет. Ладзароните го вмъкнаха в трапезарията и го хвърлиха на масата. Решен да не говори с палачите си, дали от презрение към тях, или защото го смяташе, за безполезно, той се обърна на хълбок и се престори на заспал. Тогава хората, натрупали опит в мъченията започнаха да спорят с каква смърт да го удостоят. Да изгори на бавен огън, да бъде разкъсан с коне или нарязан на парчета, — Салвато би могъл да понесе всичко без жалба и стон. Това би било убийство, а в очите на ладзароните убийството не унижаваше, не обезчестяваше и не принизяваше жертвата. Бекайото искаше друго. При това, тъй като беше осакатен от ръката на Салвато, той заяви, че пленникът му принадлежи. Той е негова плячка, негова собственост, негова вещ. Значи, може да го убие така както пожелае. И той пожела Салвато да бъде обесен. Смъртта на бесилката е смешна: при нея няма проливане на кръв, а именно то облагородява! — очите изскачат от орбитите, езикът се надува и излиза от устата, обесеният се клатушка и прави смешни движения. Именно от такава, десетократна смърт, беше обречен да умре Салвато.
Младият човек чу целия спор и беше принуден да признае, че дори да беше самият дявол, самият цар на богоотстъпниците, неговият враг не би могъл по-добре да проникне в душата му и да прочете мислите на пленника си. И така, беше решено да го обесят.
Над масата, където лежеше пленникът, от тавана висеше халка за полилей. Полилеят липсваше, но за намеренията на Бекайото беше достатъчна и халката. Той хвана въжето с дясната си ръка и, макар че лявата беше осакатена, успя да завърже примката. После се качи на масата и за да достигне тавана стъпи върху тялото на Салвато, който остана безчувствен към натиска на окървавения му крак, като че вече беше мъртвец, и най-после успя да промуши въжето през халката.
Но изведнъж Бекайото замря: явно се беше сетил за нещо. Той остави примката да виси, а свободния край на въжето хвърли на пода.
— Братя, — каза той, — моля ви само за четвърт час, не повече! Обещайте ми, че ще го оставите жив и след четвърт час ви обещавам да го убия по такъв начин, че всички да останете доволни.
Всички започнаха да го разпитват какво има предвид и каква смърт е измислил, но Бекайото отказа да отговаря на въпросите, излезе от къщата и се отправи към улица Соспири дел Абисо.
LXV
КАКВО ПРАВЕШЕ БЕКАЙОТО НА УЛИЦА СОСПИРИ ДЕЛ АБИСО
Соспири дел Абисо, което значи „улица на въздишките от бездната“, излизаше в единия се край на улица Нуова, а другият стигаше до Стария пазар, където обикновено ставаха екзекуциите. Тя се наричаше така, защото от нея осъдените за първи път виждаха ешафода и рядко при вида на това зрелище от дълбините на душата им не се изтръгваше горчива въздишка.
В една от къщите на тази улица, с толкова ниска врата, че нито едно човешко същество не би могло да влезе с вдигната глава, — и действително, хората влизаха приведени по две стъпала, които водеха надолу като в пещера, — в тази къща беседваха пред бутилка везувийско вино двама мъже. Един от тях ни е напълно непознат, а другият беше старият ни приятел Басо Томео, рибарят от Мерджелина, бащата на Асунта и тримата юнаци, които бяха теглили мрежите в деня на чудесния риболов, който се беше оказал последен за братята дела Tope. Читателят помни какви страхове го преследваха в Мерджелина и защо се беше преселил в Маринела, на другия край на брега.
Когато измъкваше мрежата на баща си, последният му син Джовани беше забелязал на ъгъла на улица Нуова и улицата на въздишките през един прозорец на нивото на улицата, защото в къщата трябваше да се влезе по две стъпала под земята, — красива млада девойка и се беше влюбил в нея. Ако се съди по името й, самият бог я беше предопределил да се омъжи за рибар: тя се казваше Марина.
Джовани, който живееше в другия край на града, не знаеше това, което беше известно на всички от моста Магдалина до улица Пилиеро, а именно, кому принадлежи къщата и коя беше девойката, това прекрасно крайбрежно цвете, разцъфнало под полъха на бриза. Оказа се, че стопанинът е маестро Донато, палачът на Неапол. Южните народи, в това число и неаполитанците, не изпитваха към човека, който изпълняваше смъртните присъди, това отвращение, което той обикновено внушава на северняците, но няма да крием, че това откритие не беше особено приятно за Джовани. Първият му порив беше да се откаже от прекрасната Марина. Младата девойка все още само разменяше погледи и въздишки, така че раздялата не би представлявала особена трудност. Осем дни младият рибар не стъпи на заветния ъгъл, но на деветия не издържа. Обаче, като минаваше покрай дома на любимата си, той обърна глава към морето. За нещастие, беше се обърнал твърде късно и прозорчето, на което обикновено стоеше прекрасната Марина, попадна в полезрението му. Той с крайчеца на окото зърна девойката и дори му се стори, че прекрасното личице е обвито в облака на тъгата. Мъката обезобразява вулгарните физиономии, но на красивите лица оказва противоположно въздействие. Марина беше направо божествена.
Джовани изведнъж спря. Той почувствува, че е забравил нещо в къщата, трудно беше да се каже какво именно, но това нещо му се стори крайно необходимо. Подтикван от някаква висша сила, той се обърна, а тъй като при това движение забрави предпазните мерки, които му бяха помогнали толкова малко преди няколко минути, той се озова лице срещу лице с тази, която се беше заклел никога повече да не поглежда. Този път погледите на младите хора се срещнаха и на стремителния и красноречив език на очите си казаха всичко, което не биха посмели да изрекат гласно.
Но колкото и да е интересна за нас тази любовна история, ние нямаме за цел да следим всичките и превратности. За читателите ни ще бъде достатъчно да узнаят, че Марина беше толкова добродетелна, колкото и красива, и че любовта на Джовани, която нарастваше с всеки изминат ден го накара да заяви на баща си, че за него няма да има щастие на света, ако не получи ръката на прекрасната Марина.
За голямо учудване на юношата, старият Басо Томео не видя непреодолими препятствия пред този брак. Мерджелинският рибар беше философ и по същите съображения, по които беше отказал на Микеле ръката на дъщеря си, беше готов да предложи Марина на сина си. Всички знаеха, че Микеле няма нито грош, докато маестро Донато поради своя необичаен, но затова пък доходен занаят, притежаваше добре натъпкана кесия. И старият рибар се съгласи да преговаря с маестро Донато. Той го посети и му изложи причините за посещението си.
Макар че Марина беше прелестна, макар социалните предразсъдъци у южняците да не са толкова закоравели, все пак дъщерята на палача е стока, която трудно се продава. Затова маестро Донато изслуша благосклонно предложението на рибаря. Но последният призна с откровеност, която му правеше чест, че занаятът на рибаря може да нахрани един мъж, но не и семейство, и че той не може да даде на сина си нито един дукат. Следователно, разноските трябваше да поеме самият Донато, което не представляваше голяма трудност за него, още повече, че беше настъпило времето на революциите, а известно е, че няма революция без екзекуции. Така че Маестро Донато, който получаваше шестстотин дуката (две хиляди и четиристотин франка) годишна заплата и по два дуката за всяка екзекуция, се надяваше за няколко месеца да натрупа значително състояние. В очакване на доходоностните месеци, той обеща триста дуката зестра на дъщеря си.
Но тъй като възнамеряваше да вземе тази сума не от натрупаните вече средства, а от бъдещите печалби, той пожела да отложи сватбата с четири месеца. За това време той щеше да извърши най-малко осем екзекуции — по две на месец, а това значеше, че щяха да му паднат най-малко триста и двадесет франка.
За съжаление на Донато, революцията в Неапол, както видяхме, се отличаваше с човечност, и въпреки предварителните му сметки той още не беше бесил никого и не можеше място да си намери от яд, че беше се съгласил да даде дъщеря си на Джовани, а по-точно, че се беше съгласил да обезпечи съществуването на младата девойка. Ето защо той седеше на масата с Басо Томео.
— Това не е за мен! Разбирате ли, свате Томео? Искам да кажа, че когато основаха републиката и аз разпитах знаещите хора какво е това република, те ми казаха, че това е политическо положение, при което едната половина от гражданите прерязаха гърлото на другата, и си помислих: „Значи, ще спечеля не триста, а хиляда, пет хиляди дуката, цяло състояние!“ Можех ли да мисля иначе? Уверяваха ме, че във Франция е имало един гражданин на име Марат, който във всеки брой на вестника си призовавал да се отсекат триста хиляди глави! Наистина, не му дали всичките, но все пак получил нещо. А какво става у нас? За пет месеца революция — нито един Марат! Все някакви си Чириловци, Пагановци, Карло Лауберговци, Мантоновци — колкото искаш филантропи, които декламират по балконите: „Не засягайте личността! Уважавайте
