И без да се оглежда, без да се интересува дали го следват, Салвато се устреми към моста, съпроводен от трима-четири-ма конника.
Посрещна ги залп от двадесет пушки, който свали двама от хората му и прониза крака на коня му, който рухна на земята. Салвато също падна, но с обичайното си хладнокръвие успя да се разкрачи, за да не бъде смазан от тялото на коня. Санфедистите се втурнаха към него. С два пистолетни изстрела той порази двама, после захвърли ненужните му вече оръжия, взе сабята, която дотогава беше държал в зъбите си, и рани трети.
В този момент се дочу постоянно нарастващ оглушителен тропот. Земята потръпна под конските копита. Това беше Николино, който беше повел хусарите си в атака, за да поддържа приятеля си или да го освободи. Хусарите препуснаха по цялата ширина на моста. След като по чудо избягна вражеските щикове и саби, Салвато едва не загина под копитата на патриотите. Войниците, които се опитваха да го заловят, побегнаха и, за да не бъде стъпкан от своите, той се принуди да скочи върху перилата на моста.
Мостът беше разчистен и врагът отблъснат. Моралният ущърб, нанесен им със смъртта на Вирц, беше отчасти възмезден чрез постигнатото преимущество над противника. Салвато премина реката и се оказа сред републиканците. Младият генерал веднага се спусна към лазарета: ако Вирц все още имаше сили, щеше да подпише заповедта. Докато в гърдите на главнокомандуващия се таеше почти искрица живот, заповедите му трябваше да се изпълняват.
Вирц не беше умрял, но беше в безсъзнание.
Салвато преписа отново заповедта, паднала заедно с перото от отслабналата ръка на генерала, намери коня си и след като заповяда да се бранят до последния човек, препусна с всички сили към Каподикино, при Басети.
Басети отбраняваше едно не толкова опасно място, далече от кардинала, така че Салвато можеше да го дръпне встрани, за да подпише заповедта за Скипани в два екземпляра, в случай, че едната не стигне местоназначението си. Той разказа на генерала какво се беше случило на моста Магдалина и се раздели с него едва след като го закле да защитава Каподикино с всичките си сили и да поддържа операцията, определена за другия ден.
За да се върне в Новия замък Салвато трябваше да мине през целия град. На улица Фория пътя му прегради огромна тълпа. Причината за сборището се оказа един монах, яхнал магаре, с голяма хоругва в ръка. На нея беше изобразен кардинал Руфо, на колене пред свети Антоний Падуански, който му протягаше навито въже. Грамадният монах разясняваше от седлото смисъла на изображението. Свети Антоний се явил на кардинала и му открил, че през нощта на 13 срещу 14 юни, значи, на следващата нощ, заговорниците патриоти възнамеряват да избесят всички ладзарони, като оставят живи само децата, за да ги възпитават като безбожници, и че с тази цел Директорията е раздала на якобинците въжета. За щастие, на 14 юни е празникът на Антоний Падуански, а светецът не желае денят му да бъде помрачен от убийства и затова измолил от Бога позволение — както показва хоругвата — да предупреди за опасността верните привърженици на Бурбоните. Монахът призоваваше ладзароните да претърсят домовете на патриотите и да избесят всички, у които намерят въже.
По пътя от Стария пазар до кралския дворец монахът се спираше на всеки сто крачки и повтаряше призивите си под заплашителните крясъци и вопли на повече от петстотин ладзарони. Читателят навярно е познал в този монах Фра Пачифико, който се беше върнал в народните квартали на Неапол и беше придобил отново предишната си популярност и дори по-голяма. Салвато не разора речта на капуцина и искаше да продължи пътя си, когато изведнъж забеляза, че по улица Сан Джовани а Карбонара се движеше група дрипльовци, които носеха на щик обвита с въже човешка глава. Носеше я отвратително същество на около 45 години. То беше изпръскано с кръв, която капеше върху него от отсечената глава. Безобразното му лице, рижата, като на Юда брада, сплъстените коси, прилепнали към слепоочията от кървавите капки, изглеждаха още по-уродливи под широкия белег, който пресичаше бузата и изтеклото ляво око. След него се тълпяха други, които носеха отсечените ръце и крака и крещяха с всичка сила: „Да живее кралят! Да живее църквата!“
Салвато попита какво означава тази зловеща процесия и разбра, че ладзароните, подстрекавани от Фра Пачифико, бяха претърсили избата на един месар и намерили там въжета. С викове: „ето примките, приготвени за да ни обесят!“ — те набързо прерязали гърлото на нещастника, а после разкъсали тялото му. Обезобразения труп закачили на кука в магазина му, а отсечените крайници и увенчаната с въже глава понесли в града. Месарят се казвал Кристофоро, същият, който беше донесъл на Микеле руската монета.
Салвато не можа да познае убиеца по лице, но дочу прякора му. Това беше Бекайото, който го нападна по заповед на Паскуале де Симоне през нощта на 22 срещу 23 септември, и комуто той беше разсякъл окото с удар на сабята си.
След като получи това разяснение от някакъв буржоа, който се беше осмелил да открехне за малко вратата на дома си, Салвато почувства, че повече не може да се сдържа. С гола сабя той се хвърли срещу бандата канибали.
Първият порив на ладзароните беше да побягнат, но като съобразиха, че са поне сто, а Салвато е сам, те се засрамиха от страха си и със заплашителни викове се нахвърлиха върху младия офицер. Няколко умели удара със сабята прогониха най-дръзките и Салвато би успял да се измъкне, ако виковете на ранените, и особено воплите на Бекайото, не бяха привлекли вниманието на тълпата, която следваше Фра Пачифико и претърсваше по пътя си посочените от него домове. Тридесетата човека се отделиха от общата маса и се затичаха на помощ на бандата дрипльовци.
И тогава хората станаха свидетели на удивително зрелище: един човек се защитаваше срещу шестдесет и се въртеше сред тях, като на крилат кон. Много пъти пред него се откриваше свободно пространство и той би могъл да избяга, но явно не желаеше да изостави така неизгодната за него позиция, докато не настигне и не накаже мерзкия водач на тази банда убийци. Но Бекайото, който се намираше в тълпата и имаше по-голяма свобода на движение, постоянно успяваше да се изплъзне като змиорка. Изведнъж Салвато си спомни, че в пояса му са затъкнати пистолети. Той прехвърли сабята си в лявата ръка, извади пистолета и се прицели. За нещастие трябва ще да спре коня си. Салвато натисна спусъка, но изведнъж благородното животно се олюля и падна под ездача си — един от ладзароните беше прерязал сухожилията на краката му. Куршумът не улучи целта.
Този път младият човек не успя нито да стане, нито да измъкне другия пистолет. Връхлетяха го десетки ладзарони, заплашваха го петнадесетина ножа. Но някакъв човек се спусна право в сърцето на тълпата и извика:
— Хванете го жив!
Бекайото, като забеляза колко яростно го преследва Салвато, разбра, че е познат и сам позна младия човек. Той добре беше преценил смелостта на Салвато и разбираше, че смъртта в боя няма да го уплаши. Не, друга гибел жадуваше той за своя преследвач.
— Защо жив? — откликнаха поне двадесет гърла.
— Защото е французин, защото е адютант на генерал Шампионе, затова, най-после, че той ми направи този белег! — И Бекайото показа страшната се физиономия.
— Добре! А какво ще правиш с него?
— Искам да си отмъстя! — закрещя Бекайото. — Искам да го изгоря на бавен огън, да го накълцам на кайма! Искам да го опека! Искам да го обеся!
Но докато той плюеше в лицето на Салвато всички тези заплахи, младежът, без да удостои разбойника с отговор, с нечовешки усилия отхвърли висящите по него пет-шест дрипльовци, разкърши рамене, завъртя сабята и стовари на кожодера удар, достоен за Ролан, който би разсякъл главата му като орех, ако Бекайото не беше успял да подложи дулото на пушката си с набучената на щика глава на нещастния месар.
Ако Салвато притежаваше силата на Ролан, то неговата сабя, за съжаление не беше здрава колкото меча на древния рицар, легендарния Дюрардал. При сблъсъка с дулото на пушката тя се разлетя на парчета като стъклена. Но все пак, оръжието успя да отсече три пръста от ръката на Бекайото, която държеше пушката. Негодникът закрещя от болка, а още повече от злоба.
— Нищо, — изръмжа той, — това е лявата ръка, мога да го обеся и само с дясната!
Завързаха Салвато с въжетата, намерени у месаря и го за-мъкнаха в един от домовете на патриотите, чиито обитатели бяха изхвърлени от тълпата през прозорците заедно с мебелите.
