собствеността!“.
— Разбирам, свате! — отвърна Басо Томео. — Къде е виждано подобно нещо? И докъде стигнаха господа патриотите? Това донесе ли им щастие?
— Всичко толкова се обърка, повярвайте ми! Когато видях, че бесят на Прочида и Иския, аз протестирах: нали трябваше да беся аз! И знаете ли какво ми отговориха?
— Не, какво?
— Че на островите бесят не по заповед на републиката, а по волята на краля. Че кралят е изпратил от Палермо съдия, за да съди, а англичаните са осигурили палач, за да беси. Английски палач! Бих искал да го видя как се справя с работата!
— Да, това е несправедливо, свате Донато.
— Така че, оставаше ми последната надежда. В тъмниците на Новия замък държаха двама заговорници. Те поне не трябваше да ми се изплъзнат: бяха си признали престъплението и дори се бяха похвалили с него!
— Бекер?
— Те самите… Онзи ден ги осъдиха на смърт. Казах си: „Е, добре, това са двадесет дуката и парцалите им в добавка. Нали са богати хора, дрехите им все ще струват нещо. Къде ти! Знаете ли какво направиха с тях?“
— Разстреляха ги, сам видях.
— Разстреляли! Та нима в Неапол някога са разстрелвали? И всичко това е за да не може бедният човек да спечели двадесет дуката! Ох! Повярвайте ми свате, правителството, което разстрелва, а не беси, няма да се задържи дълго. Виждате ли как нашите ладзарони подреждат сега вашите патриоти!
— Моите патриоти ли, свате? Никога не са били мои! Аз даже не знаех какво значи думата. Попитах Фра Пачифико и той ми каза, че е същото като якобинец. Тогава попитах какво е това якобинец. А той ми каза, че това е патриот, — значи, човек, който е виновен за всички престъпления, човек проклет от Бога. Е, какво ще стане с нашите бедни дечица?
— Какво искате, татенце? Не мога заради тях да се оставя да ми източат кръвта! Нека почакат! Нали и аз трябва да чакам! Може би кралят ще се върне — и всичко ще се измени. Може би, (тук маестро Донато направи гримаса, която трябваше да изобразява усмивка), ще трябва да обеся зет ви Микеле.
— Микеле, слава Богу, не ми е зет! Той много се натискаше, но аз отказах.
— Да, отказахте му, когато беше беден. Но откакто забогатя, той пък не споменава за женитба.
— Вярно е. Бандитът му с бандит! Е, щом е така, в деня, когато ще го бесите, аз ще държа въжето, а ако се наложи ще помагат и тримата ми сина.
В същия момент, когато Басо Томео толкова любезно предлагаше на маестро Донато помощта на тримата си сина, вратата на подземието се отвори и пред двамата приятели застана Бекайото, който размахваше окървавената си ръка. Бекайото беше добър познат на майстор Донато, двамата бяха съседи. Затова той извика Марина и и заповяда да донесе още една чаша. Девойката, красива и грациозна като видение, влезе в стаята. Чудно беше, как се е появило в този гнусен бордей толкова прекрасно цвете.
— Благодаря, благодаря, — каза Бекайото. — Сега не е време да пием, дори за здравето на краля. Сега, маестро Донато, трябва да обесим един метежник.
— Да обеся метежник? — оживи се маестро Донато. — Ето работа за мен!
— При това истински метежник, маестро! Ще можете да се хвалите с това.
А ако се съмнявате, попитайте Паскуале ди Симоне. Бяха ни препоръчали да накажем този юнак, а ние, като последни глупаци, го изпуснахме.
— Гледай ти! — отбеляза маестро Донато. — Изглежда той не те е изпуснал? Не те ли награди той със сабята си — та още носиш белега на лицето си!
— И ми отсече ръката, — продължи Бекайото, като показа окървавената си китка.
— О, съседе! — извика палачът. — Дайте да ви превържа. Нали знаете, че ние сме хирурзи.
— Не, гръм да ме удари! Не! — извика Бекайото. — Когато той умре — може би. Но докато е жив, нека кръвта ми тече, нека тече! Е, маестро, да вървим, чакат ви.
— Чакат ме? Добре казано. Но кой ще ми плати?
— Аз.
— Говорите така, защото е още жив. Но какво ще кажете, когато бъде обесен?
— Дюкянът ми е на две крачки, ще отидем там и ще ти наброя десет дуката.
— Хм! Десет дуката са таксата за законна екзекуция, а незаконната струва двадесет. Пък и се боя, дали не постъпвам непредпазливо.
— Да вървим, ще ти дам двадесет, но само решавай по-бързо. Иначе ще го обеся сам и ще запазя дукатите.
Донато помисли, че да обесиш човек наистина не е толкова трудно, и, тъй като се боеше да не изпусне печалбата, каза:
— Добре, не искам да отказвам на съседа си.
И той тръгна към стената, за да свали от гвоздея навитото въже.
— Къде отивате, приятелю! — попита Бекайото.
— Нали виждате, искам да взема инструмента си.
— Въже ли? Имаме въже.
— Но вашето не е специално подготвено. Колкото по-дълго служи едно въже, толкова по-леко се плъзга, а значи, смъртта на клиента е по-лека.
— Ти шегуваш ли се? — извика Бекайото. — Кой ти е казал, че му желая лека смърт! Ново въже, дявол да го вземе, само ново!
— Както желаете, — каза маестро Донато със зловеща усмивка. — Вие плащате, значи изборът е ваш. До скоро виждане, татенце, Томео!
— До скоро! — отвърна старият рибар. — И не унивайте, свате! Струва ми се, че несгодите ви свършиха.
И той промърмори почти на себе си:
— Законно или незаконно, каква е разликата? Още двадесет дуката към зестрата.
Приятелите излязоха на улица Соспири и тръгнаха към дюкяна на Бекайото. Негодникът отиде право при касата, извади двадесет дуката и щеше да ги протегне на Донато, но изведнъж размисли.
— Ето десет дуката, маестро, останалите след екзекуцията.
— Чия екзекуция? — показа се от задната стая жената на Бекайото.
— Ако те питат, ще кажеш, че не си чула за никаква екзекуция, или че всичко си забравила.
Едва сега жената забеляза ръката на мъжа си и извика:
— Боже милостиви! Какво ти е?
— Нищо.
— Как така нищо? Три пръста липсват, това нищо ли е?!
— Добре де, — успокои я Бекайото. — Ако беше духнал вятър, всичко щеше отдавна да е изсъхнало. Хайде, маестро!
И той излезе от магазина, последван от палача. Така и стигнаха до улица Лавинайо: Бекайото показваше пътя и крачеше толкова бързо, че Донато едва го догонваше.
В къщата всичко беше по старому. Пленникът лежеше на масата и не отговаряше дори с жест на обидите и ударите на ладзароните и, изглежда, духом не беше тук. Впрочем, нужна беше голяма сила на характера, за да понесе оскърбленията, както и физическа сила, за да издържи побоите и многобройните рани, които му нанасяха, опитвайки се да го събудят, но безуспешно.
Появата на касапина и човекоубиеца беше посрещната с победоносни викове и приветствия. „Палачът! Палачът!“ — викаха от всички страни.
Колкото и твърд да беше Салвато, при тези възгласи той неволно потръпна, тъй като започна да разбира истинската причина за толкова дългата отсрочка: Бекайото не само жадуваше смъртта му, но желаеше тя да го постигне чрез презряната ръка на палача. Все пак, младият човек съобрази, че в ръцете на опитен майстор ще умре по-бързо и не толкова мъчително. Той отново затвори повдигнатите си преди малко клепачи и потъна в предишното безразличие, — впрочем, никой не беше забелязал, че той за миг беше излязъл от него.
