Бекайото се приближи към пленника.
— Ето този, — каза той.
Маестро Донато се огледа, като търсеше подходящо за бесилката място, но касапинът му посочи халката и въжето.
— Приготвили сме ти всичко. Не бързай, имаш достатъчно време.
Маестро Донато се покатери на масата, но тъй като изпитваше по-голямо уважение от приятеля си към бедното двуного животно, което само се уподобява на Господа Бога, и се нарича човек, палачът не се осмели да стъпи върху тялото на жертвата си, както беше постъпил Бекайото. Той стъпи на един стол, за да провери здраво ли е закрепена халката и добре ли се плъзга въжето. Халката беше здрава, но примката не се плъзгаше. Донато повдигна рамене, промърмори насмешливо нещо по адрес на тези, които се захващат с чужда работа, и поправи лошо завързания възел. А през това време Бекайото ругаеше с пълна сила все така неподвижния и мълчалив пленник, който като че ли беше вече мъртъв.
Удари седем часът.
— А сега брой минутите, — злорадо се изсмя касапинът, — защото няма да можеш да броиш часовете.
Нощта още не беше настъпила, но на тесните улици и във високите домове на Неапол здрачът започва още преди залез слънце. В трапезарията, където се готвеше зрелище, от което присъствуващите не искаха да изпуснат и най-малката подробност, цареше полумрак. Чуха се гласове:
— Факли! Факли!
Твърде рядко в компанията на пет-шест ладзарони не се намираше факла. Нали кардинал Руфо искаше пожари в името на свети Антоний и действително, именно огънят предизвикваше най-голяма паника в града. В трапезарията имаше около пет-десет ладзарони, затова след минута пламнаха седем-осем факли. Димящият им пламък прогони печалния сумрак и под червеникавите отблясъци и загадъчните сенки, които играеха по стените, фигурите на всички тези убийци и грабители изглеждаха още по-зловещи.
През това време примката беше вече приготвена и въжето чакаше осъдения. Палачът коленичи до него и, дали от съжаление, или от съчувствие, каза:
— Известно ли ви е, че можете да поискате свещеник и никой няма право да ви откаже?
Тези думи, в които за първи път, откакто беше попаднал в ръцете на ладзароните, Салвато съзря искрица съчувствие, разколебаха твърдата му решимост да пази мълчание до края.
— Благодаря, приятелю, — усмихна се кротко момъкът. — Аз съм войник, значи винаги съм готов да умра; аз съм честен човек, значи винаги съм готов да застана пред нашия Бог.
— Колко време ви трябва за последна молитва? Давам ви дума, че ще го получите, иначе няма да ви беся.
— Докато лежах на тази маса имах достатъчно време, за да чета молитви. Затова, приятелю, ако бързате, няма да ви задържам.
Маестро Донато не беше свикнал на подобна учтивост от страна на клиентите си. И макар че беше палач, а може би, именно по тази причина, той почувствува необяснимо вълнение и започна да се чеше зад ухото.
— Зная, — каза той най-после, — че съществува предубеждение към тези, които се занимават с нашия занаят и че някой деликатни хора не желаят да се докосваме до тях. Може би ще развържете връзката си и ще разкопчеете ризата си сам, или предпочитате да ви окажа тази последна услуга?
— Нямам предубеждения, — отвърна Салвато, — и не само не виждам разлика между вас и другите хора, но дори ценя това, което правите за мене. Ако не бях сам вързан, бих пожелал преди смъртта си да Ви стисна ръката.
— Кълна се в Бога, ще я стиснете! — възкликна маестро Донато, като започна да развързва въжетата, които стягаха китките на младия човек. — И ще помня този случай до края на дните си.
— Значи така се трудиш за парите ми! — заръмжа Бекайото, който се вбесяваше от факта, че Салвато беше готов толкова невъзмутимо да умре от ръката на палача, както от ръката на първия срещнат. — Щом е така, не ми трябваш повече.
И като избута маестро Донато от масата, която заменяше ешафода, той се покатери на негово място.
Ще развързваме връзки! Ще разкопчаваме яки! За какъв дявол ни е всичко това? Не, приятелче, няма да се церемоним! Не ти трябва свещеник? Още по-добре, ще свършим по-бързо.
И като стисна в юмрука си възела на въжето, той повдигна главата на Салвато за косите и надяна примката на шията му. Момъкът беше изпаднал в предишното безразличие. Но ако някой би могъл да види скритото от сянката лице на пленника, би забелязал по леко повдигнатите клепачи и напрегнатата шия, че вниманието му е привлечено от някакъв външен шум, който обкръжаващите го, увлечени от злодеянието си, изглежда не бяха доловили.
И действително, в стаята се втурнаха няколко ладзарони с викове: „Тревога! Тревога!“ и в същия миг отекна оглушителен мускетен залп, от който стъклата се посипаха на малки късчета, а Бекайото с ужасно проклятие се стовари върху пленника си.
Последва невероятно объркване; няколко човека паднаха убити или бяха ранени, бедрото на Бекайото беше раздробено. Изведнъж през отворения прозорец в стаята нахълтаха въоръжени хора, начело с Микеле, който крещеше с всичка сила, надвиквайки общия шум:
— Не сме ли закъснели, генерале? Ако сте още жив, обадете се, но ако сте мъртъв, то, кълна се в Богородица Кармин-ска, нито един негодник няма да излезе от тука жив!
— Успокой се, славни ми Микеле! — отвърна Салвато най-невъзмутимо. — Аз съм жив и невредим!
И наистина, падайки върху пленника, Бекайото го беше прикрил с тялото си от куршумите, които в тъмата на нощното сражение можеха с еднакъв успех да поразят и приятел и враг, убиец и жертва. Освен това, трябва да кажем за чест на Донато, че достойният маестро излъга напълно надеждите, които му възлагаха, мигновено дръпна Салвато и го скри под масата. След миг той вече развързваше възлите с професионална ловкост и за всеки случай пъхна под дясната му ръка нож. Салвато отскочи назад, прислони гръб да стената и се приготви скъпо да продаде живота си, ако битката се проточеше и освободителите му нямаха успех. Застанал до стената, с пламтящ взор и насочен към неприятеля нож, напрегнат като готов за скок тигър, младежът отвърна с успокоителни думи на призива на Микеле.
Но опасенията му бяха напразни. Нямаше място за съмнение, на чия страна щеше да е победата. Ладзароните изгасиха или захвърлиха факлите и панически побегнаха на-вън. След пет минути в стаята бяха само мъртвите, ранените, младият офицер, Маестро Донато, Микеле с верния си помощник Палиукела и тридесет-четиридесет въоръжени мъже, които двамата ладзарони-патриоти бяха успели да съберат с огромен труд.
За щастие, като чуваше от всички страни отчаяни викове, касапинът беше помислил, че е пълновластен господар на града и не беше поставил часови. Така че Микеле можа лесно да се приближи до дома, където, по негови сведения, се намираше пленникът. Като стигна до къщата, той се изкатери до прозореца по купчина счупени мебели и забеляза Бекайото в момента, когато слагаше примката на врата на Салвато. Като реши, че няма и секунда за губене, той се прицели в негодника, стреля и извика:
— На помощ на генерал Салвато!
След което първи се хвърли в атака. Останалите го последваха, стреляйки с пушки и пистолети. Като се озова в трапезарията, Микеле веднага заповяда да вдигнат от пода още горящата факла, скочи на масата и освети цялото помещение. Тогава забеляза Бекайото, който хъркаше в краката му, видя труповете, ранените, които пълзяха в собствената си кръв към стените, за да се опрат на тях. Салвато, готов за бой с нож в дясната ръка, докато с лявата прикриваше някакъв човек, в когото Микеле не веднага и не без учудване разпозна Маестро Донато.
— Колкото и съобразителен да беше, ладзаронито не можа да си обясни смисъла на това зрелище. Защо Салвато, когото преди пет минути беше видял с вързани ръце и примка на шията, сега беше освободен и то с нож в ръка? И защо защитаваше палача, който явно беше дошъл тук само с една цел — да обеси младия му приятел?
Но Салвато бързо се спусна към Микеле и набързо му разказа всичко. Излизаше, че Микеле се е реванширал за случая на площад Пиние. Тогава искаха да го разстрелят, а Салвато го спаси; сега искаха да обесят Салвато, и Микеле върна дълга си.
