— Разбера се, ето го. Завит е с восъчно платно.
— Подайте ми го.
Кардиналът сам сряза обвивката и извади от пакета голяма хоругва, на която беше изобразен той самият, коленичил пред Свети Антоний, който с двете си ръце му протягаше навито на руло въже.
— Точно това ми трябва, — усмихна се доволно кардиналът. — А сега ми трябва човек, които да разпространи в Неапол слуха за чудото. — Той около минута мълчаливо обмисляше на кого да повери отговорното поръчение. После изведнъж се плесна по челото.
— Да доведат Фра Пачифико.
Монахът влезе в кабинета и излезе едва след половин час. После хората видяха, как той отиде в конюшнята, отвърза Джакобино и двамата заедно потеглиха към Неапол.
Кардиналът се върна в салона, изпрати още няколко заповеди и, без да се съблича, се хвърли в постелята, като заповяда да го събудят още на разсъмване.
Той се събуди сам. През нощта в средата на лагера бяха издигнали олтар. Облечен в пурпурните си одежди, Руфо отслужи меса на Свети Антоний, когото се надяваше да провъзгласи за покровител на града вместо Сан Дженаро, който се беше проявил като якобинец и затова кралят го лиши от титлата Главнокомандуващ на неаполитанските войски. След разжалването му кардиналът дълго търси достоен заместник и най-после се спря на свети Антоний Падуански. Защо не свети Антоний Велики, който много повече заслужаваше тази чест? Вероятно Руфо се боеше да не би легендата за неговите изкушения, станала популярна чрез гравюрите на Кало, и странният избор на другар за отшелничеството му, да намалят в очите на неаполитанците достойнствата на светията.
Така или иначе, той предпочете Антоний Падуански, живял хиляда години след знаменития си съименник, и реши да довери святото дело именно нему.
След месата, все още в пурпурни одежди, кардиналът яхна коня и възглави първият военен отряд.
Санфедистката армия се делеше на три дивизиона. Капудичино поведе единият от тях към Неапол, за да нападне Капуанската порта. Вторият заобиколи подножието на Везувий и тръгна по северния склон. Третият, след като заобиколи планината от противната страна, излезе на южния склон. А през това време Чиюди, Шиярпа и Панедиграно атакуваха или трябваше да атакуват Скипани фронтално.
На 13 — ти юни, около осем сутринта, часовите от замъка Сан Елмо видяха облаците прах, вдигнати от армията на сан-федистите. Трите изстрела от кулите на Новия замък възвестиха тревога и улиците на Неапол мигновено опустяха, като улиците на Тива, онемяха, като улиците на Помпей.
Настъпи тържественият час, — час, ужасен и възвишен, когато трябва да се реши въпросът за съществуването на отделния човек, и още по страшен и възвишен, когато става дума за живота и смъртта на цял град.
LXIV
13-ти ЮНИ
Изглежда трите изстрела трябваше да послужат за двоен сигнал, тъй като едва заглъхна ехото им и вратата на осъдените се отвори. Затворниците стояха в килията спокойни и усмихнати. Последната прегръдка като че ли им даваше необяснима сила.
— Готови ли сте, граждани? — попита командирът на конвоя, който беше получил заповед да се отнася към бащата и сина с необходимото уважение.
Андреа високо произнесе „Да“, Симоне утвърдително кимна.
— Следвайте ме тогава.
Пленниците обгърнаха тъмницата с последен поглед, в който светеха нежност и съжаление, — обичайният поглед на отиващите на смърт. Човек изпитва властната потребност да остави нещо след себе си, затова Андреа взе един гвоздей и надраска на стената името си и името на баща си.
В двора на крепостта ги очакваше някаква жена, облечена в черно. Тя с твърда стъпка тръгна към осъдените и Андреа изведнъж потръпна.
— Синьора Сан Феличе! — възкликна неволно той.
Луиза коленичи.
— Защо коленичите, госпожо? Не трябва да искате прошка от никого. — каза Андреа. — Всичко ни е известно. Истинският виновник се издаде сам. Но бъдете справедлива към мен — вие получихте моето писмо още преди Микеле да ми пише.
Луиза зарида.
— Братко… — простена тя.
— Благодаря! — продължи Андреа. — Татко, благословете вашата дъщеря.
Старецът се приближи до Луиза и сложи ръка на главата и.
— Бог да те благослови, дете мое, както те благославям аз. Нека дори сянка от нещастие да не пада върху теб!
Луиза покри лицето си с ръце и зарида отчаяно. Младият Бекер поднесе към устните си една от дългите й светли къдрици и започна жадно да я целува.
— Граждани, — промълви неуверено офицерът.
— Да, да, идваме, господине! — сепна се Андреа.
При звука на отдалечаващите се стъпки Луиза вдигна глава и, все още на колене, протегна напред ръцете си след осъдените и ги следи с поглед, докато не се скриха зад Арагонската арка.
Ако нещо можеше да задълбочи трагичността на траурното шествие, това беше мъртвата тишина по опустелите улици на Неапол. Само от време на време се открехваше врата, отваряше се прозорец, откъдето боязливо надничаше нечия глава, най-често женска, а после вратата или прозорецът бързо се затръшваха: гражданите виждаха двамата пленника и веднага се досещаха, че ги водят на смърт.
— Пристигнахме, — прошепна Андреа, когато стигнаха Стария пазар, постоянното място за екзекуции.
Старият Бекер се огледа наоколо.
— Струва ми се, да, — каза той тихо.
Но отрядът отмина пазара.
— Къде ли ни водят? — попита Симоне на немски.
— Сигурно търсят по-удобно място, — отговори му на същия език младежът. — Трябва им стена.
Когато стигнаха малкият площад пред църквата Кармине, Андреа дръпна баща си за лакътя и му показа с поглед стената срещу дома на свещеника. В наши дни до тази стена е издигнат голям кръст.
— Да, — потвърди Симоне.
Действително, офицерът се насочи към стената. Осъдените ускориха ход и като излязоха от редиците, застанаха до стената.
— Кой ще умре пръв? — попита офицерът.
— Аз! — извика старецът.
— Господине, — заговори Андреа. — Имате ли заповед да ни разстрелвате един след друг?
— Не, гражданино, не съм получавал никакви инструкции.
— В такъв случай, ви молим за милост: разстреляйте ни едновременно.
— Да, да, можем да направим това, — дочуха се гласовете.
— Вие разбирате, граждани, — промълви офицерът, натоварен с толкова тягостна мисия, — готов съм на всичко, за да мога да облекча последните ви минути.
— Съгласни са! — радостно възкликна старият Бекер.
— Да, татко, — отвърна Андреа като го прегърна през раменете. — Нека не задържаме тези господа, които проявиха толкова доброта към нас.
— Имате ли някаква последна молба, или разпореждане? — попита офицерът.
— Никакви, — отвърнаха осъдените.
— Е, тогава да пристъпим към изпълнението, щом така трябва, — промърмори офицерът. — но кълна се в Бога, заставят ни да вършим мръсна работа!
През това време заговорниците се бяха облегнали на стената като Андреа все още държеше ръката си на бащиното рамо.
— Удобно ли сме застанали, господа? — попита младият Бекер.
