И Салвато вида, че от редиците излиза същият генуезки патриот, който вече беше отнесъл писмото до баща му.
— Невъзможно е, — възрази той.
— Защо да е невъзможно?
— Защото не са минали и два часа, откакто се върнахте, краката сигурно не ви държат от умора.
— Но през тези два часа аз спах. Починах си.
Салвато познаваше мъжеството и ума на този човек и затова не се противи повече. Той сне копие от писмото на Николино и предупреди генуезеца, че трябва да го връчи лично на Мантоне. Пратеникът взе писмото и веднага тръгна.
Той завари патриотите в манастира обзети от тревога. Канонадата от Кияйи ги беше изненадала неприятно. Като разбраха, че става дума за унищожаването на същите тези оръдия, те веднага се съгласиха да изпратят отряд от двеста човека на помощ на двестате калабрийци на Салвато и хусарите на Николино.
Съветът още не беше приключил, когато откъм Градините се дочу стрелба. Мантоне заповяда незабавно да се притекат на помощ на атакуваните. Но преди хората му да стигнат до улица свети Николай, те видяха бягащите насреща им патриоти, които разказаха, че един албански батальон неочаквано изскочил от пресечката Васто, нападнал малочисления пост в Градините и го помел напълно. Албанците не щадяха никого и само незабавното бягство беше спасило живота на тези, които носеха тревожната вест.
Отрядът се завърна в крепостта. Положението беше отчаяно, особено предвид на плана за следващата нощ. Пътищата за връзка между Сан Мартино и замъка Уово бяха отрязани. Наистина, можеше да си пробият път със сила, но шумът от битката щеше да разтревожи тези, които искаха да заварят неподготвени.
Мантоне смяташе, че трябва незабавно и на всяка цена да си върнат Градините, но генуезкият патриот, когото Салвато беше препоръчал като човек с ненадминато мъжество и рядък ум, заяви, че се наема да очисти до единадесет часа цялата улица Толедо от ладзароните и да освободи пътя на републиканците.
Мантоне поиска да научи подробности. Генуезецът се съгласи, но при условие, че останалите няма да знаят нищо. Като поговори с него, Мантоне, изглежда, се зарази от неговата увереност в успеха на начинанието.
И така, започнаха да чакат нощта.
С последния удар на църковната камбана след вечерна молитва, от манастира се разнесе залп, който съобщаваше на Николино и Салвато, че в полунощ трябва да са готови за настъпление.
В десет генуезецът, от когото всички не сваляха очи, тъй като от успеха на замисъла му зависеше успехът на нощната експедиция, която по думите на Николино, трябваше да разсее и зарадва Господа Бога, — поиска писмо и хартия и написа някакво писмо. Като завърши писането, той свали сюртука си и облече омазнена скъсана куртка, смени трицветната кокарда с червена, скри между дулото и щика на пушката си приготвеното писмо и по околни пътища с голям труд успя да си проправи път сред тълпата и да стигне до главната квартира на двамата санфедистки главатари. Това бяха, както читателят си спомня, Фра Дяволо и Мамоне. Те заемаха долния етаж на двореца Стиляно. Мамоне стоеше до масата, на която, както обикновено, лежеше прясно отрязан връх на човешки череп, взет от мъртвец, а може би и от умиращ, в който все още имаше остатъци от мозък. Разбойникът беше самотен и мрачен: никой не беше пожелал да сподели трапезата на този тигър. В съседната стая вечеряше Фра Дяволо. До него седеше, облечена в мъжки дрехи, същата прекрасна Франческа, чийто жених той беше убил, а след една седмица вдовицата го последва в гората.
Доведоха пратеника при Фра Дяволо. Човекът му протегна пушката си и му предложи сам да измъкне напъханата вътре хартия. Писмото действително беше адресирано до Фра Дяволо от името на кардинал Руфо. В него се съдържаше заповед до знаменития главатар незабавно да събере всичките си хора на моста Магдалена. Ставаше дума за нощен излаз, който можеше да бъде поверен само на такъв известен човек като Фра Дяволо. Колкото до Мамоне, чийто отряд беше намалял двойно, трябваше да отведе хората си зад бурбонския музей и да се укрепи там, а на сутринта да заеме предишния си пост. Заповедта беше подписана от кардинала, а в послеписа се напомняше, че не трябва да губи нито минута.
Фра Дяволо стана и отиде да се посъветва с Мамоне. Пратеникът го последва. Както вече казахме, Мамоне вечеряше. Дали от недоверие към непознатия, или просто за да окаже чест на кардинала, той напълни с вино черепа, който му служеше за чаша, и предложи на новодошлия да пие за здравето на Руфо. Човекът взе черепа от ръцете на Сорския мелничар, извика „Да живее кардинал Руфо!“ и без да показва никакво отвращение пресуши чашата.
— Добре, — каза Мамоне, — върни се при негово високопреосвещенство и кажи, че се подчиняваме.
Пратеникът изтри устата с ръка, преметна пушката през рамото и излезе.
Мамоне поклати глава.
— Не ми вдъхва доверие, — каза той.
— Наистина, — съгласи се Фра Дяволо, — странен акцент има.
— Хайде да го върнем, — предложи Мамоне.
Двамата се спуснаха към вратата. Пратеникът вече завиваше към пресечката Сан Томазо.
— Ей, приятелю! — извика Мамоне. Човекът се обърна.
— Върни се за малко, трябва да ти кажем нещо.
Генуезецът тръгна към тях с превъзходно изиграно безразличие.
— С какво мога да услужа на ваша светлост? — попита той, като постави крака си върху първото стъпало.
— Искам да те попитам къде си роден?
— В Базиликата.
— Лъжеш! — намеси се един случаен матрос. И ти си генуезец, като мен, познавам те по говора.
Преди още матросът да довърши, Мамоне извади от пояса си пистолет и стреля в нещастния патриот. Човекът се строполи мъртъв. Куршумът беше пронизал сърцето му.
— Отрежете черепа на този предател, напълнете го с кръв и ми го донесете, — заповяда Мамоне.
— Но нали вече имате един череп, ваша светлост, — отвърна ладзаронито, комуто явно не му се искаше да изпълни заповедта.
— Изхвърли стария. От тази минута се заклевам да не пия два пъти от еди и същ.
Така загина един от най-пламенните патриоти на 1799 година. Умря като остави след себе си само спомен, без име. То остана неизвестно, и предприетите от автора на тези редове издирвания останаха без резултат.
LXXI
ПОСЛЕДНОТО СРАЖЕНИЕ
Като видя, че човекът, чийто план беше одобрил, не се завръща, Мантоне разбра, че той е заловен, или убит. Генералът беше предвидил такава възможност и реши да замени неуспялата хитрост с нова. Той заповяда в горния край на улица Инфраската шест барабана да ударят сигнал за атака. Да бият толкова силно и енергично, като че ли след тях се движи двадесет хилядна армия. При това, той заповяда да бият не неаполитански, а френски сигнал. Фра Дяволо и Мамоне щяха да помислят, че комендантът на Сан Елмо се е решил най-после на излаз, и щяха да се хвърлят срещу французите.
Всичко стана именно така. Още при първите удари на барабаните двамата разбойници сграбчиха оръжието си. Тези зловещи звуци сякаш потвърждаваха заповедта на кардинала: в очакване на френското нападение той викаше при себе си Фра Дяволо, а на Мамоне заповядваше да се укрепи зад Бурбонския музей, който се намираше точно в подножието на улицата Инфраската.
— Охо! — поклати главата Фра Дяволо. — Ти, изглежда, избърза, приятелю, и кардиналът спокойно би могъл да ти каже „Кайн, какво направи с брат си Авел?“
— Преди всичко генуезецът не може и никога няма да бъде мой брат.
— Ами, ако е излъгал не пратеникът, а генуезкият матрос?
— Какво пък, ще получа още един череп.
— Чий?
