Първото, трицветно, беше знамето на свободата;
второто, червено, символизираше пролятата кръв и кръвта, която още трябваше да се пролее;
третото, черно, беше емблема на траура, който щеше да надвисне над родината ако съборената тирания отново се възцари в нея.
В центъра на площада, под дървото на Свободата, издигнаха олтар на Отечеството.
Започнаха с траурна меса в памет на мъчениците, паднали за свободата. Епископ Tope, член на законодателната комисия прочете заупокойна молитва. После всички седнаха на масата. Обстановката беше сурова и печална, всички мълчаха. Само на три пъти тишината се наруши от двойния тост: „За свобода и за смърт!“ — възглас в чест на двете велики богини, към които отправят взор угнетените народи.
Санфедистите видяха от предните си позиции, трагичното тържество, но не можаха да разберат смисъла му. Само кардиналът се възхищаваше от отчаяния порив на тези хора, които така спокойно и тържествено се готвеха да посрещнат смъртта. Страхът и възхищение укрепиха неговата решимост да сключи мир с тях.
LXXIII
КАПИТУЛАЦИЯТА
Както вече беше казано, на 19-ти юни условията за капитулацията бяха изготвени. Обсъждаха ги на следващия ден, сред обхваналите града смърт и кръвопролития, и понякога изглеждаше, че ще бъде невъзможно преговорите да стигнат благополучен край. Към пладне на 21 метежът беше усмирен, а в четири часа се състоя „предсмъртният пир“. Най-после на 22 сутринта, полковник Межан излезе от замъка Сан Елмо с ескорт от роялистката кавалерия и се отправи към Директорията за преговори.
Салвато с голяма радост наблюдаваше всички тези приготовления за мир.
Погромът в дома на Луиза, пълзящите из града слухове, че тя е издала Бекер и е причина за смъртта им, го накараха да се тревожи сериозно за съдбата на младата жена. Той не познаваше страха, когато ставаше дума за него самия, но ставаше плах и страхлив като дете, когато беше засегната Луиза. При това, в сърцето му започваше да зрее нова надежда. Любовта му към Луиза нарастваше с всеки изминал ден, пълното й отдаване само я беше усилило. Връзката им беше придобила такава гласност, — мислеше Салвато, че за нея беше немислимо да остава в Неапол и да чака завръщането на съпруга си. И беше напълно възможно тя да се възползува от из-бора, предоставен на патриотите, за да напусне Италия. Тогава тя щеше да му принадлежи завинаги и изцяло и нищо не можеше да ги раздели. По време на мирните преговори, които се водеха под неговото ръководство, Салвато нарочно многократно разясняваше на Луиза смисъла от петата точка на договора, според който всички споменати в документа лица имаха право по свое желание да останат в Неапол, или да отпътуват по море за Тулон. И всеки път Луиза въздишаше, притискаше го до гърдите си, но не казваше нищо.
Въпреки голямата си любов към Салвато младата жена още нищо не беше решила и в страха си обръщаше гръб на бъдещето, като не знаеше на кого да причини голямата болка: на съпруга, или на любовника си. Разбира се, ако беше свободна, за нея не би имало по-голямо щастие да последва владетеля на сърцето си дори на край света. Тя без съжаление би оставила приятели, Неапол, дори къщата, където беше преминало детството й, толкова спокойно, чисто и безгрижно. Но, едновременно с образа на това щастие, в мрака растяха призраците на сърдечните угризения, които тя не успяваше да прогони. Да замине, значеше да обрече на страдание и самотна старост този, който й беше като баща. Уви! Непреодолимата страст, наречена любов, тази душа на вселената, която подтиква хората към най-велики дела и най-страшни престъпления, толкова изобретателна в измисляне на различни оправдания, докато грехът още не е извършен, може да противопостави на угризенията на съвестта само стенания и сълзи. Въпреки настойчивостта на Салвато, Луиза не можеше да отговори нито „да“, нито „не“. Както много нещастни хора, и тя в дъното на душата си се надяваше на чудо, което да и посочи изход от безнадеждното положение.
Но времето течеше и на 22 юни Межан се яви в Новия замък. Той искаше да предложи услугите си като посредник в преговорите с кардинала, тъй като Директорията не се надяваше да постигне благоприятни за патриотите условия.
Читателят помни отговора на Мантоне: „Няма да водим никакви преговори, до като последният санфедист не напусне пределите на града“. Като желаеше лично да се увери до каква степен фортовете на Неапол са способни да поддържат високомерните думи на Мантоне, Законодателната комисия извика коменданта на Новия замък.
Оронцо Маса чието име, нееднократно сме споменавали, има право на нещо повече от просто включване на името му в мартиролога на Отечеството. Той произлизаше от дворянско семейство. На младини беше служил като артилерийски офицер, но си подаде оставката четири години по-късно, след като кралското правителство тръгна по пътя на деспотизма и кръвопролитията, като започна с екзекуцията на Емануеле Де Део, Виталиани и Галиани. След провъзгласяването на републиката, той пожела да й служи като редови войник, а тя го направи генерал. Това беше човек красноречив, безстрашен, с възвишени мисли и чувства.
От името на Законодателната комисия към Маса се обърна Чирило.
— Оронцо Маса, — каза той, — поканихме ви тук, за да узнаем има ли надежда за отбраната на замъка и спасението на града. Отговаряйте откровено без да криете нищо.
— Молите ме да ви отговоря откровено, — отвърна Маса. — Така и ще направя. Градът е загубен. Никакви усилия, никакъв човек, бил той самият Курций, не могат да го спасят. Колкото до Новия замък, господари в него сме все още ние, но по една единствена причина: против нас воюват неопитни войници, неумели банди, ръководени от един свещеник. Морето, заливът, пристанището са в ръцете на врага. Дворецът е беззащитен срещу артилерията. Куртина е разрушена и ако аз бях обсаждащ, а не обсаден, щях да превзема замъка за половин час.
— Значи сте за мир?
— Да, ако можем да го сключим при условия, които не биха накърнили нашата войнска и гражданска чест, в което впрочем се съмнявам.
— А защо се съмнявате, че можем да сключим почетен мир? Не знаете ли предложените от Директорията условия?
— Знам ги, и затова се съмнявам, че кардиналът ще ги приеме. Врагът, който се хвали, че е преминал триумфално през цялата страна до стените на града ни, подстрекаван от низост-та на Фердинанд и ненавистта на Каролина, няма да пожелае да дари живот и свободата на републиканските вождове. Според мен, трябва поне двадесет граждани да се принесат в жертва, заради спасяването на всички. Тъй като това е мое мнение, аз ви моля да ме запишете, или по-точно да ми разрешите да поставя името си първо в този списък.
И, сред шумното възхищение на присъствуващите, той се приближи до масата на председателя и с твърда ръка написа в началото на празния лист:
„Оронцо Маса — на смърт“.
Гръмнаха аплодисменти и законодателите в един глас извикаха:
— Всички! Всички! Всички!
Комендантът на замъка Уово, Л’Aypopa, също не смяташе за възможно да се продължава отбраната и подкрепи приятеля си Маса. Оставаше Мантоне, когото трябваше да склонят: заслепен от храбростта си, той винаги последен се вслушваше в мъдрите съвети.
Решено беше генерал Маса да се качи в манастира Сан Мартино да говори с патриотите, укрепили се в подножието на замъка Сан Елмо. Ако успее да се договори с тях, да предупреди полковник Межан, че присъствието му в Директорията е необходимо. Комендантът на замъка Уово получи пропуск от името на кардинала.
Комендантът Маса убеди Мантоне, че най-доброто решение е да вземат участие в преговорите и да сключат мир при предложените на Директорията условия и дори при по-неизгодни, както беше уговорено, той съобщи на Межан, че го чакат, за да предаде условията им на кардинала. Ето защо на 22 юни комендантът на замъка Сан Елмо напусна крепостта и се спусна в града.
Той се насочи направо към къщата при моста Магдалена, без да скрива от Директорията, че не храни големи надежди за приемането на подобни условия. Французинът беше незабавно въведен при негово
