високопреосвещенство и му представи параграфите на капитулацията — документ, който беше вече подписан от генерал Маса и коменданта Л’Аурора.
Кардиналът прие парламентьора в обществото на кавалера Мишеру, английския военачалник Фут, командващия руските войски Бели и отоманския командир Ахмед. Руфо взе документа, прочете го и с цялото си обкръжение отиде в съседната стая, за да обсъдят условията.
След десет минути той се върна, взе перото и без повече разговори постави под името на Л’Aypopa своето. После предаде перото по ред на всички присъствуващи. Единственото, което поиска кардиналът, беше да поставят на договора не истинската дата на подписването му — 22 юни, а 18 юни.
Това искане, с което Межан веднага се съгласи, но което се стори загадъчно за всички останали, за нас не представлява никаква тайна, тъй като ние добре познаваме тази епоха и освен това през 1860 година имахме щастието да получим кореспонденцията на краля и кралицата. Кардиналът искаше датата на подписването на договора да предшествува датата, на която беше получил писмото от кралицата, в което тя решително му забраняваше да води каквито и да било преговори и да сключва съглашения с метежниците. Той можеше да се оправдае, че е получил писмото, когато капитулацията е била вече подписана.
А сега, предвид историческата ценност на този документ, ние считаме за извънредно важно да представим на нашия читател оригиналния текст на договора за капитулацията. Тук става дума за поправяне на несправедливото мнение за кардинала, осъден от лошо осведомения и пристрастен съдия. Историята, по-точно от един историк, — и да се покаже на потомството истинското му лице, както и лицата на Каролина и Нелсън.
„1. — След подписването на настоящия договор. Новия замък и замъкът Уово, се предават на командуващия войските на негово величество краля на Двете Сицилии и войските на неговите съюзници, с всичкото снаряжение и продоволствие, артилерия и всякакъв вид имущество, съгласно инвентарния опис, направен в присъствие на комисари наблюдатели.
2. — Гарнизоните на фортовете да останат в тях, докато изброените по-долу кораби, предназначени за транспортирането им, не бъдат готови да вдигнат платна.
3. — Гарнизоните да излязат от фортовете с военни почести — с оръжието и снаряжението си, с барабани и развети знамена, със запалени фитили и две оръдия. Оръжието си да предадат на крайбрежната улица.
4. — Гарантира се личната безопасност и запазване на имуществото на всички лица от гарнизоните.
5. — Всички упоменати лица, могат по свой избор да се качат на корабите за Тулон, или да останат в Неапол с гаранция, че те и семействата им няма да бъдат преследвани.
6. — Условията, изложени в настоящия договор, се разпростират върху всички лица от двата пола, които се намират във фортовете.
7. — Условията на дадения договор за капитулация се простират върху всички пленници, заловени от редовните войски на Негово величество краля на Двете Сицилии, или неговите съюзници в различните сражения преди блокадата на фортовете.
8. — Господата архиепископът на Салерно, Мишеру, Дилон, епископът на Авелино, ще останат като заложници в замъка Сан Елмо, до пристигането на изселените патриоти в Тулон.
9. — С изключение на посочените лица, всички заложници, взети в плен и затворени във фортовете, ще бъдат освободени незабавно след подписването на настоящия договор.
10. — Всички точки на настоящия договор за капитулация влизат в сила само след пълното им одобрение от коменданта на форта Сан Елмо.
Съставено в Новия замък на 18 юни 1799 година.“
След подписите на отговорните лица, може да се прочете следното:
„След обсъждането на 3-ти месидор от военния съвет на форта Сан Елмо на писмото от коменданта на Новия замък — генерал Маса от 1-ви месидор, комендантът на замъка Сан Елмо одобрява този договор за капитулация.
В деня на фактическото подписване на капитулацията, 22 юни, кардиналът, твърде доволен от благополучния изход на събитията, състави за краля подробен отчет на всички предприети действия и заръча на едно от лицата, подписали документа, а именно капитан Фут, да предаде писмото лично на неговото величество. Фут незабавно отпътува за Палермо на „Сихорс“ — той вече няколко дни беше капитан на фрегатата, тъй като Нелсън извика Бол при себе си.
На другия ден Руфо издаде заповед да приготвят възможно най-бързо корабите, които трябваше да откарат патриотите в Тулон. Същия ден, той написа на Еторе Карафа и му предложи да предаде фортовете Чивитела и Пескара на генерал Пронио, при същите условия, при които се бяха предали Новия замък и замъка Уово. А тъй като кардиналът се боеше да не би граф ди Руфо да не повярва на думите му и да за- подозре в писмото някаква клопка, той попита патриотите дали Еторе Карафа няма някакъв приятел в неаполитанските замъци, на когото се доверява напълно, за да разясни на графа положението на нещата.
Николино Карачиоло предложи услугите си, получи пакета от ръцете на кардинала и потегли.
На същия ден беше отпечатан и разлепен в града едикт подписан от кралския наместник. В него се обявяваше, че войната е приключила, че в държавата не съществуват вече партии, нито фракции, нито приятели и врагове, нито републиканци и санфедисти, а има само народ, състоящи се от братя и съграждани, еднакво подчинени на своя господар, съграждани, които кралят желаеше да слее в едно, тъй като еднакво обича всички свои поданици.
До тази минута патриотите бяха толкова уверени, че ги чака смърт, че сега дори тези, които не вярваха изцяло на Руфо и решиха да заминат в изгнание, гледаха на това изгнание като на благо в сравнение с участта, за която се бяха готвили.
LXXIV
ИЗБРАНИЦИ НА ОТМЪЩЕНИЕТО
Сред хора от гласове, радостни или печални, в зависимост от това, кой в тълпата изгнаници ценеше повече родината и кой живота, в един от покоите на Новия замък бяха замрели в мълчалива и горестна прегръдка, двама млади хора. Луиза все още не беше взела никакво решение, но на другия ден, 24 юни й предстоеше да избира между съпруга и любимия, между Франция и Неапол. Луиза много плака, но през цялата вечер не можа да отрони нито дума. Салвато, също безмълвен, дълго стоя пред нея на колене, а после я прегърна и притисна до сърцето си.
Удари полунощ. Луиза повдигна влажните си от сълзи, трескаво блестящи очи и един след друг отброи всичките дванадесет удара, след което прошепна:
— О, не, никога няма да мога да го направя…
— Какво любима ми Луиза?
— Да се разделя с теб, мой Салвато! Никога! Никога!
— Ах! — въздъхна облекчено младият човек.
— Нека се случи всичко, което е угодно на Господа Бога, но ние ще останем да живеем заедно, или заедно ще умрем!
