— Да, ваше високопреосвещенство.
— Интересува ли ви тази дама?
Салвато не можа да сдържи жеста на изумление.
— О, питам не само от любопитство, — продължи кардиналът, — И сега ще се убедите в това. Аз съм свещеник и поверената ми тайна ще бъде запазена така свято както на изповед.
— Да, Ваше преосвещенство. Интересува ме извънредно много.
— В такъв случай, господин Салвато, позволете ми в знак на възхищение от вашата храброст, да ви прошепна, че интересуващата ви особа е жестоко компрометирана и че ако се намира в града и не влиза в условията на договора за капитулацията на фортовете, трябва незабавно да я изпратите в замъка Уово или в Новия замък и на всяка цена да отбележите пристигането й там със задна дата.
— А ако тя влиза в условията на капитулацията, трябва ли да се боим от нещо?
— Не. Подписът ми ще й послужи, надявам се, за достатъчна охрана. Но все пак, вземете мерки да се качи на кораба една от първите. Преследва я твърде могъща особа, която желае смъртта й.
Салвато пребледня като платно.
— Синьора Сан Феличе не е напускала Новия замък от самото начало на обсадата. Следователно, условията на договора я засягат, — произнесе той. — Но аз, все пак, съм ви твърде признателен, господин кардинал, за вашия съвет и наистина ще се възползувам от него.
Той се поклони и се канеше да излезе, когато кардиналът сложи ръка на рамото му.
— Още една дума.
— Слушам, ваше високопреосвещенство.
Беше ясно, че кардиналът иска да му каже още нещо, но се колебаеше и в душата му се водеше жестока борба. Най-после, първият порив надделя.
— Във вашите редици има човек, който не ми е приятел, но го уважавам за неговата храброст и ум. Бих искал да го спася.
— На смърт ли е осъден?
— Както и съпругата на кавалера Сан Феличе.
Салвато почувствува как по челото му избива студена пот.
— От една и съща особа ли? — едва промълви той.
— Да.
— И тази особа е твърде могъща?
— Нима казах твърде могъща? Би трябвало да кажа всемогъща.
— Кажете ми името на човека, комуто сте оказали честта на своето уважение и когото взимате под свое покровителство?
— Франческо Карачиоло.
— И какво трябва да му кажа?
— Каквото искате, но ви уверявам в едно: животът му няма да е в безопасност, докато не напусне пределите на кралството.
— Благодаря ви от негово име, ваше високопреосвещенство.
— Подобни тайни се доверяват сами на хора като вас, господин Салвато, които напълно разбират значението им и няма нужда да бъдат съветвани да мълчат.
Салвато се поклони.
— Имате ли още някакви указания?
— Само едно.
— Какво?
— Пазете се, генерале. Най-храбрите ми хора, които ви видяха на бойното поле, ви обвиняват в безразсъдна смелост. Писмото ви ще бъде доставено на кавалера Сан Феличе, давам ви дума.
Салвато разбра, че аудиенцията е приключила. Той се поклони, излезе и препусна обратно към Новия замък, потънал в дълбок размисъл.
Преди да стигне замъка той се спря до вълнолома, скочи в една лодка и заповяда да гребат към военното пристанище, където се намираше флотилията на Карачиоло.
Моряците се бяха разпръснали. На борда оставаха само няколко човека от тези, които напускат кораба само в краен случай. Салвато се приближи до канонерския шлюп, на който се намираше Карачиоло по време на сраженията от 13 юни. На палубата имаше само трима човека и сред тях боцманът, стар моряк, участвувал в цялата кампания под командата на адмирала. Салвато го разпита. Оказа се, че Карачиоло, виждайки, че кардиналът не влиза в преки преговори с него и че не го включва в условията за капитулацията на фортовете, рано сутринта се преоблякъл в селски дрехи и слязъл на брега. При това казал да не се безпокоят за него, защото до напускане на кралството щял да намери убежище при един от служителите си, в чиято преданост не се съмнявал.
Салвато се върна в Новия замък, изкачи се при Луиза и я намери седнала до масата в същата поза, в каквато я беше оставил.
LXXV
АНГЛИЙСКИЯТ ФЛОТ
Читателят помни, че неаполитанските изгнаници, тези които считаха заточението за по-безопасно от оставането в града, трябваше да се качат на корабите за Тулон сутринта на 24 юни. Действително, през цялата нощ на 23 срещу 24-ти малкият флот от тартани, фелуки и баланчели, натоварени с провизии се събираше в пристанището. Но вятърът беше източен и те не можеха да излязат в открито море. Още на разсъмване бегълците се струпаха по кулите на Новия замък в очакване на попътен вятър и сигнал за качване на корабите. Роднините и приятелите се бяха стълпили на крайбрежната улица и махаха с кърпичките си на отпътуващите. Сред движещите се ръце можеше да се различи една група от неподвижни фигури. Тези хора не махаха никому, макар че един от тях явно търсеше някого в тълпата на брега. Това бяха Луиза, Салвато и Микеле.
Салвато и Луиза стояха рамо до рамо, — те, изглежда, бяха сами в целия свят, не виждаха никого около себе си и като че ли нямаха общо с гъмжащата на брега тълпа. Микеле пък търсеше две жени: майка си и Асунта. След известно време той откри старицата, но Асунта не се виждаше никъде, дали защото братята и баща й бяха попречили да дойде на тази последна среща, или защото мъката й беше толкова силна, че тя се боеше да погледне за последен път Микеле. Така че острият му взор напразно проследяваше къщите до самата улица Пилиеро и Имакотела.
Но внезапно вниманието му, както и вниманието на останалите зрители, беше откъснато от така притегателната за него посока и привлечено в открито море. На далечния хоризонт, зад острова Капри, се показаха многочислени платна. Гонени от попътния вятър, те бързо се приближаваха и нарастваха с всяка минута.
Първата мисъл на нещастните бегълци беше, че на помощ на Неапол идва френско-испанският флот и те почти съжалиха че са побързали да подпишат мирния договор. Обаче, никой не посмя да намекне за анулирането му. Впрочем, може би такава мисъл — нали и най-добрите умове понякога са подвластни на злото — беше се зародила и угаснала в нечия глава, без да намери словесното си изражение. Но безспорно с най-голямо безпокойство следеше приближаващите кораби кардинал Руфо. Сутринта той беше получил по суша две писма от краля и кралицата, някои места от които ще приведем по-долу. Читателите сами ще могат да се убедят, че след получаването им прелатът не можеше да остане спокоен.
„Палермо, 20 юни 1799 година.
Скъпи ми Наместнико!
Отговорете ми на един въпрос, който тежи като камък ма сърцето ми, въпреки че, откровено казано, го считам за невероятно. Тук се разпространяват слухове, че сте сключили мирен договор със замъците и че на основание на този договор всички метежници — дори Карачиоло, дори Мантоне — ще могат цели и невредими, да излязат от града и да заминат за Франция. Както сами разбирате, аз не вярвам на нито една дума от тези слухове. Щом Господ Бог ни дарява освобождение, би било безумие да подарим живота на тези бесни кучета, и особено на Карачиоло, който познава всички ъгли и ъгълчета на нашите брегове. Ах, ако можех да вляза в Неапол с обещаните ми дванадесет хиляди руски войници, на които този разбойник
