от дома му. Ако той не се подчини, ще заповяда незабавно да го изхвърлят през прозореца.
Французинът неволно потръпна.
— Но, тъй като вие не сте комендантът на замъка, — продължи кардиналът, като понижи гласа си, според изискванията на учтивостта и дори се усмихна, — а само негов пълномощник, само ще ви помоля господине, да му предадете дума по дума нашия разговор и решително да го уверите, че е напълно безполезно да се опитва занапред да се свързва по какъвто и да било начин с мен.
При тези думи, кардиналът се поклони и с полувежлив-полуповелителен жест посочи вратата. Межан излезе, не толкова разярен от провала на замисъла си, колкото унижен от нанесената му обида.
LXXXV
В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ БРАТЪТ ДЖУЗЕПЕ ПАЗЕШЕ САЛВАТО
Салвато и Луиза напуснаха Новия замък сутринта на 27 юни. През този ден замъците трябваше да се предадат на англичаните, а патриотите да се качат на корабите.
От стените на крепостта Сан Елмо нашите герои виждаха, как англичаните заемат фортовете и как патриотите заемат местата си на тартаните. Макар че външно всичко протичаше в съответствие с условията за капитулация, в душата си Салвато се съмняваше твърде много, че тези условия ще бъдат изпълнени. Наистина, през целия ден и вечерта на 27 юни духаше източен вятър, който пречеше да вдигнат платната. Но през нощта посоката му се измени на североизточна, а тартаните така и не помръднаха от мястото си.
Младите хора продължаваха с тревога да се вглеждат в неподвижните кораби, когато към тях се приближи Межан и съобщи, че въпреки очакванията му, подполковникът се е върнал по-рано, така че сега нищо не му пречи да съпроводи Салвато в разходката, определена за следващата нощ.
През целия ден Салвато се губеше в догадки. Попътния вятър продължаваше да духа, а не се виждаха никакви приготовления за отплаване. Младият човек все повече се убеждаваше, че приближава някаква катастрофа. От високата си позиция той можеше да наблюдава целия залив и виждаше с далекогледа си всичко, което ставаше на тартаните, и дори на военните кораби.
Около пет вечерта от борда на „Гръмовержец“ се отдели лодка с офицер и няколко матроси и се отправи към една от тартаните. Когато се долепи до нея, на палубата започна усилено движение. Дванадесет човека слязоха в лодката и бяха отведени обратно на „Гръмовержец“, качиха се на борда и изчезнаха в трюмовете.
Това обстоятелство, за което Салвато напразно търсеше обяснение, го хвърли в дълбок размисъл.
Настъпи нощта. Луиза много се безпокоеше за предстоящото пътуване на Салвато и Межан. Младият човек й беше разказал за сключената с полковника сделка, с която беше купил общото им спасение. Луиза стисна ръката му.
— Не забравяй, че имам цяло състояние в банката на нещастните Бекер.
— Но нали то не ти принадлежи, — възрази Салвато с усмивка. — Нали се условихме, че ще прибегнем до него само в краен случай?
Луиза утвърдително наведе глава.
Един час преди тръгването, около единадесет, възникна въпросът, дали да се движат до гроба на Вергилий, който беше едва на четвърт левга от форта, с малък ескорт, като патрулен отряд, или беше по- добре Салвато и Межан да се преоблекат и отидат сами. Спряха се на второто. Намериха селски дрехи. Уговориха се, че при някоя неочаквана среща, Салвато ще говори пръв: той така свободно владееше неаполитанското наречие, че можеше да заблуди всекиго. Единият от пътниците все мотика, другият дълга лопата и точно в полунощ напуснаха форта. Изглеждаха напълно като двама ратаи, които се връщаха от полето в къщи.
Нощта беше твърде светла, но небето беше покрито с облаци. От време на време луната успяваше да се покаже през тях. Пътниците излязоха през тайния вход към селцето Антиняно, но почти веднага завиха наляво и тръгнаха по пътечката, която водеше към Пиетра Кастеле. После смело влязоха във Вомеро, преминаха цялото село, оставиха вляво Карона дел Чиело и по обрасъл с трева път, който извиваше по склона Позилипино, стигнаха до Колумбария, който показват на пътешествениците като гроб на великия Вергилий.
— Струва ми се, любезни полковник, че е излишно да ви казвам защо сме дошли тук, — обърна се Салвато към спътника си.
— Предполагам, за да търсим някакво заровено съкровище?
— Познахте. Само че, не си струва да го наричаме съкровище. Но, бъдете спокоен, — добави той с усмивка, — ще ми стигне, за да се разплатя с вас.
Младият човек пристъпи към лавровото дърво и започна да копае с лопатата. Межан следеше с алчен поглед всяко негово движение. След пет минути лопатата удари в нещо твърдо.
— Тук е! — извика с облекчение Межан.
— Никога ли не сте чували, полковник, че добрите духове винаги пазят съкровищата? — усмихна се Салвато.
— Чувал съм, — възрази Межан, — само че не вярвам на всичко, което ми разказват… Но тихо! Дочух някакъв шум.
Двамата се заслушаха. След няколко секунди Салвато каза:
— Някаква каруца отива към пещера Поцуоли.
Той коленичи и започна да разравя пръстта с ръце.
— Странно, струва ми се, че това е съвсем прясно нахвърлена пръст.
— Е-е! Какви са тези глупави шеги? — измърмори полковникът.
— Не се шегувам, — възрази Салвато, като извади кутията. — Празна е.
И той неволно потръпна. Много добре познаваше Межан и знаеше, че няма да получи пощада, а и не му се искаше да го моли.
— Чудно, — каза Межан. — Взели са парите, а са оставили кутията. Разклатете я. Може би ще звънне нещо.
— Безполезно е! По теглото й чувствувам, че е празна. Но, все пак, да влезем в Колумбария и да я отворим.
— Имате ли ключ?
— Затваря се с таен механизъм.
Влязоха в гробницата, Межан извади от джоба си таен фенер и го запали. Салвато натисна пружинката и кутията се отвори. Вместо злато в нея лежеше сгънат лист хартия. Салвато и Межан извикаха едновременно:
— Писмо!
— Разбирам, — промълви младият човек.
— Какво? Намерихте ли златото? — живо попита полковникът.
— Не, но то не е изгубено.
И като разгъна бележката Салвато прочете при светлината на фенера:
„Според твоите разпореждания, аз дойдох през нощта на 27 срещу 28, взех златото, което беше в кутията, и я оставих на същото място с тази бележка.
— През нощта на 27 срещу 28! — възкликна Межан.
— Да. Ако бяхме дошли миналата нощ, щяхме да го вземем ние.
— Да не искате да кажете, че вината е моя? — възрази полковникът.
— Не. В края на краищата, бедата не е толкова голяма, колкото мислех. А може би, няма никаква беда.
— Познавате ли брат Джузепе?
— Да.
