еднакво можеше да се наложи на княза да защити кардинала, както и на кардинала да защити княза.
Но когато чуха оръдейните изстрели от борда на „Гръмовержец“ и видяха висящото на реята тяло, хората на Руфо дотичаха при него и му съобщиха, че на борда на „Минерва“ сигурно са екзекутирали някого. И привлечен от обикновеното любопитство, кардиналът излезе на терасата. Действително, люлеещият се във въздуха труп можеше да бъде забелязан и с просто око. Кардиналът заповяда да му донесат далекогледа. Но след последната им среща Карачиоло си беше пуснал дълги коси и брада, което го правеше неузнаваем, особено от разстояние. При това, той беше все още в дрехите, в които бяха го заловили, с други думи, преоблечен като селянин. Руфо помисли, че са обесили някакъв шпионин и изгуби интерес към видяното. Той беше решил вече да се върне в кабинета си, когато изведнъж забеляза, че от борда на „Минерва“ се отдели някаква лодка и се насочи право към дома му.
Това го накара да остане на терасата. Колкото повече тя се приближаваше към брега, кардиналът все повече се убеждаваше, че седящият в нея офицер носи някакво съобщение лично до него. Човекът носеше неаполитански мундир и въпреки, че Руфо не можеше да си спомни името му, лицето му не му беше непознато. Офицерът, изглежда, също позна кардинала и преди още да стъпи на брега почтително го приветствува, като размаха плика, който носеше.
Руфо слезе от терасата и беше пред вратата на кабинета си едновременно с пратеника. Той се поклони почтително и му подаде пакета.
— За Ваше високопреосвещенство от негова светлост граф Турн, капитан на фрегата „Минерва“.
— Необходим ли е отговор, господине?
— Не, ваше високопреосвещенство, — отвърна офицерът и като се поклони, излезе.
Учуден от тази неочаквана визита, кардиналът остана да стои с писмото в ръка. Тъй като зрението му беше слабо, той трябваше да влезе в кабинета и да вземе очилата си, за да го прочете. Той би могъл да върне и разпита офицера, но младият човек толкова очевидно бързаше да се оттегли, че Руфо реши да не го безпокои. Като влезе в кабинета, той си сложи очилата и прочете следното:
„Рапорт до Негово Високопреосвещенство, кардинал Руфо, за арестуването, съда, осъждането и екзекуцията на Франческо Карачиоло.“
Кардиналът не можа да сдържи вика си, в който имаше повече изумление, отколкото болка. Стори му се, че погрешно е разбрал този ред. Той започна да чете отначало и изведнъж се досети, че трупът, който току-що беше видял да се люлее на реята, беше тялото на адмирал Карачиоло.
— Ох!… — простена той като безсилно отпусна ръце. — Какво доживяхме, англичани да бесят неаполитански князе в пристанището на Неапол!
След минута той седна до писалището си и като приближи писмото към очите си, започна да чете.
„Ваше Високопреосвещенство!
Дългът ми повелява да Ви уведомя, че днес сутринта получих заповед от адмирал Нелсън незабавно да се явя при него на борда на «Гръмовержец» с петима мои офицери. Изпълних тази заповед и когато пристигнах на кораба, получих писмено разпореждане да събера военен съвет, който да съди кавалера Франческо Карачиоло, обвинен в метеж против Негово Величество и да вземе решение за наказание, което да съответствува на престъплението му.
Това разпореждане беше незабавно изпълнено от мен и в каюткомпанията се събра военен съвет. Заповядах да доведат задържания. Отначало офицерите удостовериха самоличността на адмирала, а след това заповядах да му прочетат всички предявени към него обвинения и попитах има ли да каже нещо в своя защита. Той отговори утвърдително, но когато му беше дадена думата, цялата му защитна реч се сведе до отричането на факта, че доброволно е служил на гнусната република.
Освен това, той твърдеше, че е вършел всичко по принуда и под заплахата от разстрел. После му зададох и други въпроси, в отговор на които беше принуден да признае, че се е сражавал на страната на така наречената Република против армията на Негово Величество. Той призна също, че е командвал канонерските лодки, които са попречили на войските на Негово Величество да влязат в Неапол, но заяви, че не е знаел, че тези войски се предвождат от кардинала, а ги е считал просто за банда нашественици. Впрочем, той призна, че е давал писмено разпореждане, с цел да попречи на предвижването на кралската армия. Най-после, на въпроса защо, след като е служил против волята си, не се е опитал да избяга на Прочида, той отговори, че не се е реши на това, от страх да не бъде приет лошо.
Като си изясни всички тези въпроси, военният съвет с болшинство на гласовете осъди Франческо Карачиоло на смърт, при това позорна.
Това решение беше представено на милорд Нелсън, който одобри присъдата и заповяда тя да се изпълни още същия ден, в пет часа след обед: да се обеси осъденият на фок-мачтата и тялото му да виси до залез слънце, след което въжето да бъде прерязано и тялото хвърлено в морето.
Получих тази заповед днес на обяд. В дванадесет и половина престъпникът беше отведен на борда на «Минерва» и оставен в корабния параклис, а в пет присъдата беше приведена в изпълнение, съгласно получената заповед.
Изпълнявайки дълга си, аз бързам да направя това съобщение на Ваше Високопреосвещенство и имам честта да оставам Ваш най-почтителен и покорен слуга, граф Турн.“
Поразен, Руфо два пъти прочете последното изречение. Беше ли това изпълнение на дълга, или просто чудовищно издевателство? Във всеки случай, това беше предизвикателство, което той видя и голяма доза оскърбление.
Нали само той в качеството си на генерален наместник, на „второто аз“ на краля, имаше право да решава въпроса за живота и смъртта на поданиците на Кралството на двете Сицилии. Как се случи така, че този неканен гост, този чужденец, този англичанин в самото сърце на неаполското пристанище, пред очите му, явно от желание да го унижи, — след като беше нарушил договора за капитулацията, след като с недостойната си уловка беше заплашил с оръдията си тартаните с патриотите, — беше осъдил на смърт, при това позорна, един неаполитански княз с по-високо обществено положение от него самия и равен му по ранг? Кой беше дал на този самозван съдия такава огромна власт? Така или иначе, след като властта беше дадена на друго лице, неговата собствена власт ставаше недействителна.
Наистина, Прочида беше осеяна с бесилки, но той нямаше нищо общо с островите. Те бяха отвоювани от англичаните. Той не беше сключвал договор с островите. Най-после, Спечале — палачът на Прочида, беше сицилийски съдия, когото беше изпратил сам кралят и следователно, произнасяше присъдите си законно, от името на краля. Но Нелсън, поданик на неговото величество Джордж III, не можеше да произнася обвинителни присъди в името на негово величество Фердинанд IV краля на Двете Сицилии.
Руфо обхвана главата си с ръце. Всичко, което току-що казахме, трескаво закипя и се заблъска в мозъка му. Най-после решението беше взето. Той взе перото и написа:
„До Негово Величество краля на Двете Сицилии.
Господарю!
Делото за възстановяването на Ваше Величество на престола е завършено и аз благославям за това Господа Бога. Но това възстановяване беше следствие на тежък труд и продължителни усилия.
Причината, която ме подтикна да взема в едната ръка кръста, а в другата меча, вече не съществува. Затова мога, длъжен съм да се върна в тази неизвестност, от която излязох само поради убеждението, че ще послужа на делото Божие и с надеждата, че ще бъда полезен на моя крал.
При това, отслабването на моите телесни и духовни сили също би ме подтикнало кьм такава крачка, дори и да не ме принуждаваше затова повелята на съвестта.
Затова имам честта най-покорно да моля Ваше Величество да благоволи да приеме оставката ми.
Оставам с най-дълбоко почитание,
Писмото на кардинала още не беше стигнало в Палермо, когато кардиналът получи разпореждане да публикува нотата на Нелсън, в която английският адмирал даваше двадесет и четири часа на
