— Вярно е. Ето защо ви обещавам, че милорд няма да се скъпи.
— Значи ви е изпратил адмирал Нелсън?
— Някой, който стои по-високо.
— Какво пък, — каза фермерът. — Правилно казахте, че се разбираме добре. Да вървим.
И двамата достойни приятели продължиха пътя си към Неапол.
LXXXI
В ИМЕТО НА ХОРАС НЕЛСЪН
Следствие от срещата, която имаше Нелсън с фермера и Шипионе Ламара, беше бележката на сър Уйлям Хамилтън до сър Джон Ектън:
„Карачиоло и една дузина от тези подли метежници скоро ще бъдат в ръцете на милорд Нелсън.“
„Дузина подли метежници“ — както видяхме в писмото на д’Албанезе до кардинала, беше прехвърлена на борда на „Гръмовержец“. Това бяха Мантоне, Маса, Басети, Доменико Чирило, Ерколя, д’Аниезе, Борто, Пияти, Пагано, Конфорти, Бафи и Веласко.
Карачиоло трябваше да бъде заловен на 29-ти сутринта.
През нощта шестима матроси, преоблечени в селски дрехи и въоръжени до зъби, слязоха на брега при Гранатело и Шипионе Ламара ги поведе към Калвецано, където пристигнаха около три сутринта.
Фермерът ги очакваше, а Карачиоло, на когото беше донесъл най-успокоителни вести от Неапол, вече спеше, заслепен от доверчивостта, която, за нещастие, честните хора винаги проявяват към мошениците.
Сабята на адмирала беше поставена до леглото. Пистолетите лежаха на нощната масичка; но матросите, предупредени от фермера, нахълтаха в стаята и веднага взеха оръжието. Като видя, че е попаднал в капан и че съпротивата е безполезна, Карачиоло вдигна глава и сам протегна ръце, които завързаха с въжета. Той беше искал да избегне смъртта, докато тя беше далеч, но щом я почувствува до себе си, беше готов спокойно да я посрещне.
До външната врата ги чакаше изплетена от пръти каруца, запретната с два коня. Адмиралът и войниците седнаха в нея. Шипионе хвана поводите.
Предателят стоеше встрани и не се показваше. Той се беше спазарил скъпо за своето предателство, получи половината предварително, а сега, след предаването на господаря си, го чакаше втората половина.
Към седем часа сутринта пристигнаха в Гранатело. Пленникът беше прехвърлен в лодката, шестимата селяни отново се превърнаха в матроси, хванаха веслата и загребаха към „Гръмовержец“.
Нелсън още от ранни зори стоеше на палубата с далекоглед в ръка и не откъсваше поглед от Гранатело. Той видя как лодката се отдели от брега, но поради голямото разстояние не можа да различи седящите в нея.
След малко над трапа, който водеше към горната палуба се показа една прекрасна главичка и Ема стъпи на дъсчения под на палубата, толкова елегантно, сякаш се появяваше в бална зала. Тя се приближи до адмирала и се облегна на ръката му. Въпреки обичайната си леност, която обикновено я задържаше в леглото до обяд, днес тя беше станала още на разсъмване, в очакване на важното събитие.
— Е? — попита английската сирена.
Нелсън мълчаливо посочи приближаващата се лодка, като предполагаше, че е тази, която очаква, тъй като хората в нея гребяха право към кораба.
— Къде е сър Уйлям? — попита той.
— На мен ли задавате този въпрос? — засмя се Ема.
Нелсън също се засмя, а после се обърна към младия офицер, който стоеше наблизо, и към когото, изглежда, изпитваше лична симпатия.
— Паркинсън, постарайте се да откриете сър Уйлям и му предайде, че лодката, която очакваме, вече се вижда.
Младият човек отдаде чест и тръгна да търси посланика. Няколкото минути, които му потрябваха, за да намери сър Уйлям и да доведе на палубата, бяха достатъчни, за да разсеят съмненията на Нелсън. Хората на веслата гребяха твърде сръчно за селяни, а освен това, на носа на лодката стоеше някакъв човек, в когото адмиралът позна Шипионе Ламара, и тържествуващо размахаше ръце.
Паркинсън беше заварил сър Уйлям да пише писмо до генерал Ектън, но посланикът веднага остави листа и побърза да се присъедини към Нелсън и жена си.
Прекъснатото писмо остана да лежи на масата и като още едно доказателство за цялата добросъвестност на нашия труд, ние ще запознаем читателите с началото му, а по-късно ще им представим и продължението.
Милостиви господине!
Получих от Ваша светлост три писма и бях твърде щастлив да узная, че взетите от лорд Нелсън и от мен мерки, са получили одобрението на техни величества. Кардиналът, все още упорства в нежеланието си да действува заедно с нас и не иска да се намесва в предаването на замъка Сан Елмо. За да разговаря с Нелсън, той изпрати на свое място херцог дела Саландра. Капитан Тръбридж ще командва английските войски и руските части, вие ще докарате няколко добри оръдия, а херцог Саландра ще бъде главнокомандуващ. Тръбридж няма нищо против това.
Затова се надявам, че важното дело скоро ще бъде завършено и че кралският флаг след няколко дни ще се развее над замъка Сан Елмо, както вече се вее над другите замъци…“
След няколко минути на палубата никой вече не се съмняваше. Знаците на Шипионе означаваха: Карачиоло е заловен и се намира в лодката.
Какво чувствуваше английския адмирал при тази толкова желана вест? Нито историкът, нито романистът биха могли да проникнат зад маската на ледено спокойствие, което покриваше лицето му.
Скоро всички можеха да различат на дъното на лодката завързания с въжета адмирал. Той лежеше напряко и двамата средни гребци бяха стъпили върху тялото му. Вероятно, екипажът на лодката намери за излишно да обикаля кораба, за да стигне до почетната стълба, а може би се засрами от толкова явно издевателство, така или иначе предните гребци се хванаха за бакборда и Шипионе се изкачи по трапа, за да съобщи лично за успеха на начинанието.
През това време, моряците развързваха краката на адмирала, за да може да се качи на кораба, но ръцете му оставаха завързани зад гърба, толкова стегнати, че под тях вече имаше кървави ивици.
Карачиоло премина между групи врагове, чиято радост оскърбяваше нещастието му, и беше отведен в едно помещение между горната и долната палуба, чиято врата оставиха отворена, а от двете й страни застанаха часови.
Веднага след появяването на Карачиоло сър Уйлям, който изгаряше от нетърпение да съобщи пръв на краля и кралицата приятната вест, побърза да се върне в каютата си, за да довърши писмото:
„Току-що видяхме Карачиоло, бледен, обрасъл с дълга брада, полумъртъв, с подпухнали очи и завързани ръце. Доведоха го на борда на «Гръмовержец», където се намират не само изброените от мен лица, но и също и синът4 на Касано, дон Джулио, свещеникът Пачифико и други подли предатели. Мисля, че най-престъпните от тях скоро ще си получат заслуженото. Наистина, това е ужасно, но аз познавам тяхната неблагодарност и техните престъпления, затова възмездието не ми въздействува толкова силно, както на много други.
Според мен, дори е превъзходно, че главните виновници се намират на борда на «Гръмовержец» в момента, когато се готви атака срещу замъка Сан Елмо. В отговор на всеки снаряд, изстрелян срещу Неапол, можем да отсичаме по една глава.
