че не изпитваше особено добри чувства към него, сър Хамилтън, като прочете още неизсъхнали-те редове, не се сдържа и каза на Нелсън:
— Милосърдието изисква да се дадат на осъдения 24 часа, за да се подготви за смъртта.
— Не изпитвам милосърдие към предателите, — отвърна адмиралът.
— Ако не милосърдието, поне религията.
Но Нелсън мълчаливо взе от ръцете на сър Хамилтън присъдата и я протегна на граф Турн.
— Разпоредете се да я приведат в изпълнение, — каза той.
LXXXII
ЕКЗЕКУЦИЯТА
Вече казахме и повтаряме отново: в това мрачно повествование, което хвърля толкова тъмно петно върху паметта на един от най-великите воини в историята, ние не пожелахме да дадем воля на въображението си, макар че със средствата на изкуството бихме могли да постигнем много повече и да направим на нашите читатели по-силно впечатление от това при четенето на официалните документи. Но това би значило да поемем голяма отговорност, а тъй като — по дълга на писателя — ние предаваме Нелсън на съда на потомството, тъй като съдим съдията, ние бихме желали нашият призив за правосъдие (противно на първото съдилище — плод на злобата и ненавистта) да бъде изпълнено с това спокойно величие, присъщо на правото дело, което не се съмнява в тържеството си.
Затова ние ще се откажем от спомагателните средства, които толкова често са ни оказвали неоценима помощ, и ще се придържаме строго към отчета на английската страна, — той не може да не бъде благоприятен за Нелсън и враждебен към Карачиоло. Преписваме го дословно.
В съдбоносните часове от произнасянето до изпълнението на присъдата, Карачиоло два пъти вика при себе си лейтенант Паркинсън и два пъти го моли да бъде посредник между него и Нелсън. Първият път — за преразглеждане на присъдата, вторият — за да моли да не бъде обесен, а разстрелян. Адмиралът наистина очакваше смъртта, но смърт от брадва или куршум. Княжеската му титла му даваше право на смърт, достойна за дворянин, а адмиралският ранг — на смърт, достойна на войник.
Но всяка надежда за секира и куршум му беше отнета. Той беше обречен на смърт, от която умират убийците и крадците. Нелсън не само превиши пълномощията си, като осъди равен нему по чин и стоящ по- високо в обществото човек, но освен това му избра такава смърт, която трябваше да направи екзекуцията двойно по-унизителна.
Ето защо адмиралът пренебрегна срама и прибягна до молба, за да се избави от подобно безчестие.
— Аз съм старец, господине, — каза той на Паркинсън, — и не оставям семейство, което да ме оплаква. Никой няма и да подозре, че на моята възраст и при моята самота, за мен е толкова трудно да се разделя с живота, но изпитвам неизразим срам от перспективата да умра като разбойник. Признавам ви, това разбива сърцето ми.
Лейтенантът тръгна. По време на отсъствието му Карачиоло беше силно възбуден и явно се тревожеше за нещо. Младият офицер се върна скоро.
— Е? — живо запита Карачиоло.
— Ето дума по дума отговорът на милорд Нелсън, — отвърна Паркинсън: — „Карачиоло беше съден от безпристрастен съд, съставен от негови сънародници, и аз, чужденецът, не мога да се намесвам.“
Карачиоло горчиво се усмихна.
— Значи, милорд Нелсън имаше право да се намесва, за да принуди съда да ме осъди на смърт чрез обесване, но няма право да се намесва, за да промени присъдата на разстрел!
И като се обърна към вестоносеца, той каза:
— Може би, млади приятелю, в разговора с милорд Нелсън не сте бил толкова настойчив, както би следвало?
В очите на Паркинсън се появиха сълзи.
— Аз бях толкова настойчив, княже, — каза той, — че милорд Нелсън ме отпрати със заплашителен жест и думите: „лейтенант, съветвам ви да не се забърквате в чужди работи!“ Но ако ваша светлост желае да ми даде още някакво поръчение, аз ще го изпълня най-чистосърдечно и съвестно, дори ако след това изпадна в немилост.
Като забеляза сълзите на младия човек, Карачиоло с усмивка му протегна ръка.
— Обърнах се към вас, защото сте най-младият офицер на борда, а на вашата възраст хората рядко имат зло сърце. Дайте ми един съвет: ако се обърна към лейди Хамилтън, ще постигне ли тя нещо от милорд Нелсън?
— Тя има голямо влияние върху милорд, — каза младият човек. — Да опитаме.
— Добре, вървете, умолявайте я. Може би в по-щастливите времена съм бил понякога несправедлив към нея. Нека забрави това и аз ще я благословя, а после сам ще заповядам да открият огън по мен.
Паркинсън напразно търси Ема на палубата, а в каютата й не беше допуснат. След подобен отговор Карачиоло разбра, че трябва да остави всякаква надежда и за да не унижава достойнството си, той стисна ръката на младия човек и реши да не произнася повече нито дума.
В един след обед при него влязоха двама матроси и граф Турн, който му съобщи, че трябва да напусне „Гръмовержец“ и да се прехвърли на борда на „Минерва“.
Карачиоло протегна ръце.
— Ръцете трябва да бъдат зад гърба, — каза графът.
Карачиоло се подчини. Завързаха ръцете му и оставиха част от въжето, която хвана един от моряците. Вероятно се опасяваха, да не би Карачиоло да се хвърли в морето и да избегне екзекуцията чрез самоубийство.
И така, с вързани ръце, като най-закоравял престъпник, Франческо Карачиоло, адмиралът, един от най- достойните хора на Неапол, премина между двата реда матроси и напусна палубата на „Гръмовержец“. Но подобно прекомерно оскърбление винаги пада върху оскърбителя, а не върху жертвата!
Две лодки в пълно бойно снаряжение, съпровождаха отляво и отдясно тази, в която настаниха Карачиоло. Стигнаха „Минерва“. Когато видя отново прекрасния кораб, на който някога беше пълновластен господар, корабът, който беше толкова послушен по време на плаването от Неапол до Палермо, Карачиоло дълбоко въздъхна и в ъгълчетата на очите му блеснаха сълзи. Той се изкачи по трапа на бакборда, предназначен за низшия персонал. Всички войници и офицери бяха строени на палубата. Корабната камбана удари един и половина. Бяха довели свещеник и попитаха адмирала, дали не желае да употреби останалото време за благочестива беседа.
— Дон Северо все още ли е капелан на „Минерва“? — попита той.
— Да, ваша светлост, — отговориха му.
— Тогава отведете ме при него.
Достойният капелан беше приготвил набързо малък олтар.
— Помислих, — каза той на осъдения, че в този съдбовен миг може би ще пожелаете да се причестите.
— Аз не считам греховете си за толкова тежки, че да се нуждая от причастие, но дори да бяха много по-големи, приготвената ми позорна кончина струва ми се, е достатъчна, за да ги изкупя напълно.
— Ще откажете ли да приемете свещената плът на нашия Спасител?
— Не, Боже опази! — отвърна Карачиоло като коленичи.
Свещеникът произнесе няколко молитвени думи и Карачиоло благоговейно вкуси от плътта на Спасителя.
— Вие бяхте прав, отче, — каза той. — Сега се чувствам по-силен и главно по-покорен.
Камбаната удари два, три, четири, пет часа. Вратата се отвори.
Карачиоло прегърна свещеника и без да промълви дума последва войниците.
На палубата един матрос плачеше.
— Защо плачеш? — попита го адмиралът.
Човекът на отговори, само посочи въжето, което държеше в ръка.
— Никой не знае, че аз ще умра и затова никой освен теб не ме оплаква, стари ми другарю по оръжие. Прегърни ме от името на моите близки и приятели.
