XCVII
КАКВИ НОВИНИ БЕШЕ ДОНЕСЛА ШХУНАТА „РЪНЪР“
Същата вечер цялото семейство на краля на Двете Сицилии се беше събрало във вече известната ни дворцова зала, където бяхме видели Фердинанд да играе на карти с председателя Кардило, а Ема Лайона да сипе златен дъжд върху зеленото сукно.
Нищо не беше се изменило. Кралят все така играеше на карти, Кардило все така късаше копчетата на камизолата си, Ема Лайона все така редеше златото по масата и разговаряше с Нелсън, а кралицата и младите принцеси бродираха, — този път хоругва на милосърдната света Розалия, кротка девица, чието име бяха опетнили, обявявайки я за покровителка на този трон, укрепил се върху реки от кръв.
Но от деня, когато за първи път въведохме читателите в тази зала обстоятелствата коренно се бяха променили. Благодарение на кардинал Руфо Фердинанд от победен изгнаник отново се беше превърнал в победоносен завоевател. И спокойствието отново би господствало върху лицето му, ако няколко броя на „Монитор“, донесени от Франция, не хвърляха сянка върху новата ера на царуването му.
Масена беше нанесъл сериозен удар на руснаците при Цюрих, Брюн беше разбил англичаните при Алмакира. Британците бяха принудени да се върнат на корабите си, а Суворов, след като остави на полесражението хиляди трупове, отстъпи през една пропаст, на дъното на която тътнеше бурната Рейс, по мост, направен от два бора и вързани с коланите на офицерите му.
Огорчен от тези известия, Фердинанд си доставяше моментното удоволствие да се присмее над Нелсън по повод развоя на събитията. На човек, който при подобни обстоятелства можеше толкова жестоко и весело да се надсмива над самия себе си, нямаше какво да се възрази, и Нелсън само хапеше устни в безпомощна ярост. Колкото до Бели, който беше ирландец, но от френски произход, той не се разстройваше твърде много от поражението на Павел I.
Наистина, това не променяше нищо в положението на Италия, което единствено интересуваше Фердинанд. Благодарение на победите при Щоках, Маняно, Требия и Нови австрийските войски бяха вече в подножието на Алпите и застрашаваха древната ни граница Бар.
Вярно беше и това, че Рим и римските провинции се оказаха отново в ръцете на Букард и Пронио, наместниците на Негово величество. Но договорът, подписан между тях и френския главнокомандуващ Гарние, не беше много почетен. Да, имаше над какво да се мисли. Но с обичайната си неаполитанска безгрижност Фердинанд се избавяше от неприятните задължения с прословутата поговорка, която жителите на Неапол употребяват най-често в преносен смисъл:
— Добре, ако не се задавим, ще надебелеем!
И така, негово величество, твърде слабо загрижен за събитията в Швейцария и Холандия, и успокоен от събитията, които протичаха в Италия, играеше своята партия реверси, присмиваше се и над Кардило, неговия противник, и над Нелсън и Бели, неговите партньори, когато изведнъж в салона влезе престолонаследникът, поклони се на краля и кралицата и потърси с очи княз Кастелчикала, който беше назначен за министър на външните работи за големите си заслуги, насочи към него и двамата започнаха оживен разговор почти шепнешком.
След пет минути Кастелчикала стана, премина цялата зала, стигна до кралицата и й прошепна няколко думи, след които тя веднага повдигна глава и се огледа.
— Кажете на Нелсън, — заповяда тя, — и елате заедно с него и принца в съседната стая.
Тя стана и премина в малкия кабинет. След няколко секунди Кастелчикала въведе принца, а след тях Нелсън и затвори вратата.
— Елате тук, Франческо, — каза кралицата, — и ми обяснете каква е тази басня, която току-що ми разказа князът?
— Госпожо, — започна принцът, като се поклони почтително и почти страхливо, тъй като винаги се боеше от августейшата си родителка. — Госпожо, един от моите хора, на когото се доверявам напълно, случайно се е оказал около обед в пристанищното управление на полицията и чул, че капитанът на едно американско корабче, което пристигнало от Малта, срещнал два френски военни кораба и заявил, че на единия от тях се намирал самият Бонапарт.
Нелсън забеляза с какво внимание слушат принца и помоли министъра да преведе разговора на английски. Като разбра за какво става дума, той повдигна рамене.
— И след като получихте такова известие, колкото и неопределено да е било, не се ли опитахте да се срещнете с този капитан и лично да се уверите доколко правдоподобен е слухът, — каза кралицата. — Наистина, Франческо, вие сте непоправимо безгрижен!
Принцът се поклони.
— Госпожо, — възрази той. — Не е моя работа да прониквам в толкова важни тайни, тъй като не играя никаква роля в управлението на държавата. Аз изпратих същия човек на борда на шхуната, като му заповядах да разпита капитана, и, ако му се стори достоен за доверие, да го доведе в двореца.
— И какво? — попита кралицата.
— Капитанът чака в червения салон, госпожо.
— Кастелчикала, — каза Каролина, — доведете го! Но минете по страничните коридори, нека не се показва в големия салон.
Настъпи дълбока тишина. След минута се отвори една тайна врата и през нея влезе човек на около петдесет години в причудлива морска униформа.
— Капитан Скинър, — представи го Кастелчикала.
Както вече казахме, капитан Скинър беше минал пладне-то на живота си. Той беше човек със среден ръст, прекрасно сложен, със сурово, но приятно лице. Леко посивелите му коси бяха отметнати назад, сякаш в лицето му и сега духаше силният морски вятър, брадата и гъстите бакенбарди потъваха в бялата батистена яка, която блестеше от чистота. Той почтително се поклони пред кралицата и калабрийския херцог и кимна небрежно към Нелсън, когото или не позна, или се престори, че не познава.
— Господине, — започна кралицата, — уверяват ме, че имате важни новини, от които всички ние се интересуваме извънредно много. А за да знаете с кого говорите ще ви кажа, че аз съм кралица Мария Каролина, това е синът ми, Калабрийския херцог, това — министърът на външните работи, княз Кастелчикала, а ето и моят приятел и спасител, милорд Нелсън.
Скинър, изглежда, търсеше с поглед някаква пета особа, когато изведнъж вратата на кабинета се отвори и влезе кралят. Очевидно, той беше петият събеседник, когото търсеше капитан Скинър.
— Мадона! — извика Фердинанд като се обърна към Каролина. — Знаете ли, стопанке моя, каква новина се разпространява в Палермо?
— Още не знам, господарю, — отвърна кралицата, — но сега ще я узная, защото ето господинът, който е донесъл новината, и сега ще ни я разкаже.
— А, ето каква била работата! — възкликна кралят.
— Благоволете да ми задавате въпроси, ваши кралски величества.
— Казват, че можете да ни съобщите нещо за генерал Бонапарт? — попита кралицата.
Американецът се усмихна.
— Новините ми са достоверни, господарке. Едва преди три дни го срещнах в морето.
— В морето? — повтори кралицата.
— Какво каза този господин? — попита Нелсън.
Князът му преведе отговорът на капитана.
— На каква ширина? — попита адмиралът.
— Между Сицилия и нос Бон, — отвърна Скинър на превъзходен английски.
— Значи, на около 37 градуса северна ширина?
— И около девет градуса източна дължина.
Кастелчикала превеждаше разговора на краля. Кралицата и Калабрийският херцог нямаха нужда от преводач.
— Не може да бъде, — възрази Нелсън. Сър Сидни Смит блокира пристанището на Александрия и не би пропуснал никакви френски кораби.
— Защо не? Нали пропусна целия френски флот, който плаваше към Александрия! — каза кралят, който никога не изпускаше случай да уязви Нелсън.
— За да може да го унищожи по-лесно при Абукир, — отсече адмиралът.
— Е, — отвърна кралят. — Настигнете, двата кораба и ги унищожете!
