— Няма ли да благоволи капитанът да ни разкаже, как се е озовал в тези места и защо мислиш, че на един от срещнатите кораби се намира Бонапарт? — попита Калабрийският херцог, като почтително се обърна към родителите си, сякаш се извиняваше за това, че се е осмелил да говори в тяхно присъствие.
— С удоволствие, Ваше височество, — отвърна с поклон капитанът. — Тръгнах от Малта и смятах да мина през Месинския пролив, но на една миля от нос Пасеро внезапно ме връхлетя североизточен вятър, Насочих шхуната към остров Маритино, под прикритието на Сицилия, и като избягвах откритото море, при същия вятър стигнах до нос Бон.
— И там… — намеси се херцогът.
— И там видях два кораба, които сметнах за френски. Те издигнаха флаговете си и с оръдеен изстрел ми предложиха да вдигна моя. Единият кораб ми даде сигнал да се приближа и когато изпълних препоръката някакъв човек в генералска униформа извика: „Ей, вие на шхуната! Видяхте ли английски кораби?“ — „Нито един, генерале“, — отвърнах аз. „А какво прави флотът на адмирал Нелсън?“ — „Една част блокира Малта, другата стои в Палермо“. — „Къде отивате?“ — „В Палермо“. — „В такъв случай, ако видите адмирала, кажете му, че в Италия ще взема реванш за Абукир“. И корабът продължи пътя си. „Знаете ли как се казва генералът, който говори с вас? — попита моя помощник. — Това е Бонапарт!“
Докато превеждаха на Нелсън разказа на капитана, кралят, кралицата и Калабрийският херцог тревожно се спогледаха.
— Забелязахте ли имената на корабите? — попита Нелсън.
— „Мюирон“ и „Кариер“.
— Какво означават тези имена? — попита кралицата на немски Калабрийския херцог. — Не разбирам смисъла им.
— Това са имена на хора, госпожо, — отвърна Скинър на също толкова чист немски, както английският и италианският му.
— Проклетите американци! — извика кралицата на френски. — Говорят всички езици.
— Налага ни се, госпожо, — възрази капитанът на превъзходен френски. — Търговски народ трябва да знае всички езици на които определят цената за бала памук.
— Е, милорд Нелсън, — попита кралят, — какво ще кажете за тези новини?
— Ще кажа, че работата е важна, господарю, но не трябва да се безпокоим прекалено много. Лорд Кейт патрулира между Корсика и Сардиния, а морето, както и крадците, — това е известно, — са на страната на старата. Англия.
— Благодаря ви, господине, за важните сведения, — обърна се кралицата към Скинър. — Колко дълго смятате да останете в Палермо?
— Аз пътешествам за собствено удоволствие, госпожо, — отвърна капитанът, — и ако Ваше величество не възразява, бих искал да вдигна платна в края на следващата седмица.
— Къде можем да ви намерим, ако потрябват допълнителни сведения?
— На борда на кораба. Хвърлил съм котвата срещу Пристанищния замък.
— Франческо, — обърна се кралицата към сина си, — следете никой да не безпокои капитана на избраното от него място. Ние трябва да знаем къде да го търсим по всяко време на денонощието, когато ни потрябва.
Принцът се поклони.
— Е, милорд, какво трябва да правим, според вас? — попита кралят Нелсън.
— Господарю, трябва да завършите играта си, като че нищо особено не се е случило. Ако Бонапарт се върне във Франция, французите ще станат с един човек повече. Това е всичко.
— Ако вие не бяхте участвували в сражението при Абукир, милорд, там щеше да има само един човек по-малко, — намеси се Скинър. — Но може би отсъствието на този човек би спасило френския флот.
И с тези думи, в които се съдържаше и комплимент и заплаха, американският капитан се поклони на августейшите особи и напусна кабинета.
По съвета на Нелсън кралят се върна на игралната маса, където нетърпеливо го очакваше председателят Кардило и търпеливо, както подобава на добре обучени царедворци, — херцог д’Асколи и маркиз Чирчело. Последните двама познаваха твърде добре придворния етикет, за да задават въпроси, но президентът Кардило по-малко се съобразяваше с условностите.
— Е, господарю, струваше ли си да прекъсвате нашата игра и да ни карате да се измъчваме цял четвърт час? — попита той.
— Не, поне така казва адмирал Нелсън! — отвърна кралят. — Бонапарт е напуснал Египет и се е промъкнал незабелязан покрай флота на Сидни Смит. Преди четири дни е бил близо до нос Бон. Той ще мине през флотата на милорд Кейт така, както е преминал покрай сър Сидни, и след три седмици ще бъде в Париж. Ваш ред е да играете, председателю в очакване на деня, когато Бонапарт ще бие австрийците.
И във възторг от каламбура си кралят отново се отдаде на играта, като че ли наистина не си беше струвало да я прекъсва за това, което току-що беше чул.
XCVII
СЪПРУГ И СЪПРУГА
Читателят помни откъде калабриският принц беше получил сведенията, които предаде на кралицата. Един „свой човек“ беше дочул случайно в пристанищното полицейско управление няколко думи, казани от капитан Скинър на началника на „Салуте“. Дали капитанът беше казал тези думи нарочно, или те неволно се бяха изплъзнали от устата му? Само той самият би могъл да обясни това.
„Своят човек“, споменат от престолонаследника, беше кавалерът Сан Феличе, който посети полицейския префект с препоръчително писмо от принца, за да получи свиждане с нещастната пленница.
Той получи разрешение, но трябваше да го пази в пълна тайна, тъй като кралят лично беше предал затворницата на префекта, със заповед да не допуска никого при нея. И така, кавалерът щеше да прекара в килията на жена си от 10 до 11 часа вечерта, когато щеше да бъде вече тъмно.
Когато се завърна в двореца на принца, кавалерът веднага предаде на негово височество дочутата от него в полицията новина, че американският моряк е срещнал в морето Бонапарт.
Принцът беше далновиден човек и веднага съобрази какви последствия може да има завръщането на френския пълководец. Новината му се стори извънредно важна и той помоли Сан Феличе незабавно да отиде на американския кораб, за да я провери. Ако не получеше необходимите обяснения, кавалерът трябваше да доведе американския капитан при принца.
Шхуната беше много добре охранявана. Щом вахтеният забеляза лодката на кавалера, той веднага предупреди капитана си. Американецът бързо се качи на палубата, съпроводен от помощника си, млад човек на около двадесет и пет години. Но още щом погледна лодката, младежът размени с капитана няколко думи, които изразяваха учудване и безпокойство, след което бързо изтича надолу по стълбата и влезе в салона на кораба.
Капитанът остана сам.
Кавалерът Сан Феличе трябваше да изкачи само две стъпала по бордовия трап, но той счете за свой дълг да помоли на английски капитана за разрешение да се качи на палубата при него. Но американецът вместо отговор издаде възглас на учудване, дръпна кавалера към себе си и го повлече към площадката на кърмата.
Кавалерът беше съвсем объркан от този прием, в който, впрочем, не се чувствуваше никаква враждебност, и въпросително погледна капитана. За още по-голяма негова изненада, човекът го заговори на превъзходен италиански.
— Благодаря ви за това, че не ме познахте, кавалере. Това доказва, че маскировката ми е успешна, макар че понякога окото на врага е по-проницателно от окото на приятеля.
Сан Феличе продължаваше да гледа капитана, като усилено напрягаше паметта си, но не беше в състояние да си спомни къде е виждал това честно и мъжествено лице.
— Печалният, но благороден спомен ме прави причастен към живота ви, милостиви господине, — каза мнимият американец. Аз бях в залата на съда в Монте Оливето, когато вие се явихте, за да спасите живота на жена си. Аз се приближих към вас на излизане от зданието, но тогава носех расото на монах- бенедиктинец.
